ХIII
Когато баща ѝ и чичо ѝ
Милан влязоха в градината, Елисавета не ги забеляза. Седнала под дюлята на ниско
трикрако столче, тя слагаше ресните на последния байрак. За какво ги правеше тези
байраци — не знаеше. Нито очакваше, че ей сегичка ще го научи.
Сепнаха я думите на чичо
ѝ:
— Бате, грохота е!
Толкова свят ще отиде! — По-добре е да отидат малко хора, отколкото да изтрепят
турците всички българи в санджака. За десетина луди, защо да теглят толкова
невинни хора?
— Хм. . . Не е шега тази
работа, дето ми я казваш, — рече пак чичо ѝ. — На мене сърце не би ми дало да
предам тия хора. Ами че помисли: между тях е хаджи кръстник. . .
— И той луд като другите!
— сопна се баща ѝ. — Всички рекли въстание, та въстание! Пушки купуват, куршуми
леят, барут правят, байраци шият. . . А за кръвта, дето ще се пролива, не
мислят.
Ветка отпустна ръце. Ето
какви били байраците, които везала. Ето защо са такива думите на песента, която
Колю ѝ пя есенес.
Турците наистина се заканяли да го затрият, затова още не е пратил сватове. О,
до сватове ли му е нему! Те тъкмели въстание, а баща ѝ иска. . .
Отначало тя не посмя да
повтори думите на баща си. Може би не го е разбрала добре? Защо да си криви душата? После дойде едно
момченце и викна:
— Дядо хаджи, конят е готов.
— Аз ти казвам като на брат, — чу тя пак гласа на чича си, — не си
черни душата.
Значи и чичо ѝ смяташе,
че нещо грозно се тъкми. И че тая грозотия ще легне на бащиното ѝ сърце.
Докато се изправи и
излезе от градината, баща ѝ
вече възсядаше коня и тръгваше. Можеше
ли тя да отърчи при чича си и да го запита за какво са говорили с баща ѝ? Имаше
ли кураж? Нали чичо ѝ би я изгледал изпод вежди и нищичко не би казал?
Не е работа на момите да
се грижат за това какво правят мъжете. И все пак тя чувствуваше, че трябва да
направи нещо, за да спаси собствената си любов.
И колкото повече минаваше
времето, толкова това чувсгво не ѝ даваше мира. Опита се да се успокои, че може
би Гайтанджи Колю не е между въстаниците, но веднага разбра колко е глупаво да
допусне таково нещо. Ако би било така, защо Колю постоянно дружеше с Велча
Джамджията и съ хаджи Йордана? Те не му бяха акрани. Друго нещо ги е свързвало
и това друго я изпълня с тревога.
Как лудо бяга времето,
когато тревога обхване човека. Докато се озърне, докато се опомни, докато
прецени нещата и реши какво да прави, Ветка видя, че слънцето се скри. И всеки
миг може би ставаше късно. Тя отвори вратата на кухнята и от прага викна на
майка си, че отива у хаджи Йорданови. После тичешката премина улицата и похлопа
на високата чорбаджийска порта.
Как от по-рано не се
сети, че най-напред трябва
да се обади на хаджи Йордана. Чичо ѝ нали беше казал, че и хаджи Йордан е между
заговорниците ?
Похлопа втори път. От двора
излая кучето, но и то сякаш я подуши и позна, защото млъкна веднага. Едва на
третото хлопане чу тежки стъпки и вратата се открехна:
— Дядо Стойко, хаджи кръстник няма ли го?
— Няма го, къзъм, защо ти е?
— Ами кръстницата? Ами момите?
— И тях ги няма. Отидоха да се черкуват на горнята черкова, та
тръгнаха от рано.
— Ами сега? — простена Ветка. — Господи, сега какво ще стане? Как
да им кажа?
Дядо Стойко я погледна с
любопитство, но тревогата ѝ зарази и него:
— Я ми кажи, Ветке, какво те е накарало да затърчиш такава
изплашена?
Как да му каже? Може би
ще направи по-голяма беда ако разкаже на ратая. И все пак трябва да се реши:
— Ти знаешъ ли нещо за въстанието?
— Знам. Защо питаш?
— Не ме разпитвай, ами слушай!
Двата хранени коня на
хаджи Йордан Брадата летят в нощта. Сякаш чувствуват бедата и неподковани
препускат по стръмния път.
Тропотът на копитата им
отеква с мислите на Ветка:
— Трябва, трябва, трябва!
И това „трябва“ значи
всичко. Трябва да ги намеря, за да спася Колю. Той е мой и аз трябва да го
спася, та ако ще би да обходя половината земя. Трябва да спася и хаджи Йордана,
който е най-добрият човек на света, който е баща за всички сиромаси и закрилник
на всички страдалци. Трябва най-сетне да спася баща си от позор.
Колко време тичат конете
и докъде са стигнали, тя не знае, но устните ѝ непрекъснато се молят:
— Божичко, помогни ми да стигна навреме! Майко Света Богородице,
закриляй ги и ги спаси!
— Сега от тука, — подвиква ѝ верният ратай, и подкарва коня си по
една съвсемъ тясна пътека из гората. — Оттук ще стигнем по-скоро.
Стойковият кон върви
пръв. Но още не навлязъл в пътеката, отскача настрана и спира. Насреща се задава
друг конник.
— Кой е?
— А, ти ли си, хаджи Йордане? По гласа те познах. Ей, слава Богу!
. . .
Какво има? За какво си
дошъл? Кой е другият с тебе?
— Хаджи кръстник! — Ветка
се спуска от коня и премаляла се отпуска в прегръдките на стареца.
Господи Боже, — изпъшква
хаджията. — Ветке, ти ли си, чедо? Какво се е случило?
Ох, какъ да ти разкажа?!
Той . . . баща ми. . . Чух го днес като говореше на чича. Иска да ви предаде. .
. Отиде в Търново. . .
— Така!
Никога толкова много
скръб не се е струпвала върху хаджи Йордана. Той притиска сърцето си, за да не
се пръсне. Ударът дойде от там, откcдето най-малко го очакваше! Ето защо е
бързал хаджи Дачо! Отивал е да получи наградата си от аянина! А дъщеря му?
—Върни се в къщи, Ветке,
— тихо казва хаджи Йордан и я погалва по косата. — Върни се, а аз ще отида да
предупредя другарите.
— С ума си ли си, хаджи кръстник! Да отидеш пак там, то ще рече да
се хвърлиш сам в примката. Бягай! По-скоро бягай! Аз сама ще отида. И дядо
Стойко не ми трябва. И за него е страшно да се мярка край манастира!
— Слушай ме, момиче! Не ставай дете!
— Аз съм длъжна да отида! — крясва Ветка — Баща ми е предател,
затова аз ще трябва да отида!
Преди да успее да я
задържи хаджи Йордан, тя се хвърля на коня.
— Аз
съм длъжна да отида, защото там е...
Хаджи Йордан извива
поглед след нея, и мъката
в душата му пораства тъй голяма, че го задаша.
— Дано не закъснее!
Ала високо над гората
вече се издигат червени отблясъци. Като огромно кандило гори манастирът. И в
страшния съсък на пожара се стопяват воплите на пленените съзаклятници.
Ветка задържа коня и се
вглежда в пожара. Огнените езици осветляват десетина сенки. Една от тях е
синката на Колю Гайтанджи.
Тя обръща коня, отпуска
юздите му и бавно тръгва към Елена.
По страните ѝ вятърът
смразява сълзите, които тя не се опитва да задържи.
Кому е нужна тази жертва?
Кого ще ползува?
Ето, Колю разби и своя
живот и нейния. Защо? За народа, за хилядите непознати и нему и ней хора, които
живеят по села и градове и се обичат или се мразят, радват се или страдат и
плачат, вършат добрини или престъпления...
Искал ли е народът тази
жертва от Колю Гайтанджи и от другарите му? Не! Народът не е и подозирал, че
десетина безумци му подготвят свободата. Тогава защо стана тази страхотия?
Защо?
И това грамадно защо я
разпъва на кръст.
Никога тя каза на любимия
си:
— Вас, мъжете, не може да
ви разбере човек.
Наистина ли са толкова
странни същества мъжете, че не може да бъдат разбирани?
И Ветка напъва всичките
си сили да разгадае подвига на съзаклятнците. О, тя отлично знае, че е подвиг.
Защото никой не казва: ела, смърт! А те казват. Те я викат. Те я молят да
дойде, за да ги освободи от робство. Това не може да разбере Ветка.
На изток тъмнината редее,
ранобудни косове пеят в гората, свири утринният вятър с хиляди кавали, шумятъ
буйните пролетни води. А там зад нея гори манастирът и по пътя се спускат турци-кръвници, оградили най-хубавите,
най-личните, най-достойните хора на Търновския санджак.
И кой е виновен за
гибелта на тези люде?
Нейният баща, който до
вчера беше приятел и на Велча, и на Гайтанджи Колю, и на майстор Димитър, и на
всички. Нейният баща, който е посмял да обкове във вериги ръцете които са го приели от
светата купел.
Тука, навярно, е смисълът
на борбата. Въстанниците се бият против тези, които обковават и против тези,
които сочат кой да бъде обкован.
Тя си спомня детските
приказки за някогашните добри царе, които живеели в Търново и раздавали
правосъдие и добрини по цяло Българско. Спомня си и страшните разкази за
кърджалии и даалии, които безнаказано грабели и убивали мирнити хора, които не
щадели дори старците и пеленачетата.
Кой е страдали тогава от
тях? Не дядо ѝ, защото той е бил приятел на каймакамина. Страдали са бедните
роби от крайнините на града.
Кой страда и сега от
спахии и субаши, от заптиета и кърсердари? Пак сиромасите. Пак тия, които не си
дояждат от немотия и не си доспиват от труд. Те от мъка са толкова оскотели, че
не чувствуват вече теглото си.
За тях е било готвено
въстанието.
А кой го е готвили?
И тука именно Ветка се
забърква. Да биха вдигнали въстание сиромасите, тя би ги разбрала и оправдала.
А как да разбере Велчо Джамджията, майстор Димитър, Желязко Бакърджи, хаджи
Йордан — тия богати първенци, тачени и обичани еднакво
от турци и българи? Защо им е било на тях въстанието?
Някакво висше прозрение я
осенява:
Блажен е този, който
раздаде всичко, което има, на другите. Блажен е този, който обича ближните си и
им помага. Блажен е силният, ако със
силата си подкрепя слабите. Блажен е богатият, ако със златото си храни вдовиците и сирачетата.
Блажен е почитаният, ако успее да прехвърли почитта от своето чело върху челата
на унижените.
Проклет е този, който
събира злато от гробовете на братята си, който със силата си подтиска слабите, който откъсва
залъка от устата на вдовицата и сирачето, за да нахрани кучето си. Проклет и
хиляди пъти проклет е този, който с безчестие си купува почит!
От височината на хълма
Ветка поглежда родния си град. Вчера беше там и всичко в него ѝ беше мило.
Везаше байраци и мечтаеше. Пееше песента на Колю Гайтанджи и усещаше устните му
до своите. А сега?
Какво ще прави да се
върне в Елена? Няма ли, като мине край къщата на хаджи Йордан Брадата, да се
събори зида върху нея, за да даде възмездие за бащиното ѝ престъпление?
И тя завива нагоре в
Балкана, където знае едно малко женско манастирче. Там може спокойно да сс
плаче и спокойно да се чака последното тайнство.
XIV
Разпети петък.
Спасителят повдигнал
поглед към небето и простенал:
— Господи, Господи, защо
си ме изоставил?
Този бил последният му
възклик на земята и с него заминал отвъд при Отца си.
Камбаните с болка
повтарят тъжната земна участ на Богочовека. И техният звън е още по-тъжен,
когато цветята цъфтят, когато по зелената снага на Света-гора трепти свежата
пролетна влага и когато грее голямото топло пролетно слънце. После изведнъж става
необикновено тихо. Камбаните замлъкват, цветята привеждат главите си, гората
става тъмно-синя, а слънцето се скрива зад един черен облак. Бледи и изплашени люде минават по улиците.
Те се мъчат да вървят бавно, но сами нозете им ги карат да тичат.
— Най-добрите хора са
хванати от низамите...
— Велчо Джамджията
заловили и го обковали във
вериги.
— Хванали и капитан Георги Мамарчов.
— Закриляй ги, Майко Богородице! И твоето чедо са мъчили
неверници! В тия хора отиват,
курбан за правата вяра. Господи, спаси и помилуй!
— Не само тях трябва да закриля Бог, а всички ни. Защото пропадна
голямото дело.
— За народа отидоха праведниците!
От Еленския път се
задават конници низами. Те ограждат Заговорниците. Пръв е Велчо. Той е спокоен, хладен, но край устните му
личи една тънка гънка, която казва: не за мен е мъката ми, а за тези, които
очакваха от мен!
Устните са заключени, но
очите горят. Те говорят с блясъка си — горд и ненавистен, говорят с тихата си
примреженост - ласкава и нежна:
— Мразя ви, подтисници! Мразя ви с всичката сила на сърцето си,
което не можете да обковете във
вериги!
Обичам ви, мои бедни
отрудени и онеправдани братя, обичам ви, както не съм обичал нищо на този свят.
Душата ми е ваша. И дори когато отлети от тялото, тя ще витае над вас, за да ви
напътствува и води.
Преди да стигне до
конака, групата се одесеторява. От всички страни прииждат хора, стълпяват се
край заптиетата, блъскат се да излязат напред, за да бъдат по-близо до своите
страдащи водачи.
Гърците дишат с въздишки,
очите потъват в сълзи, а юмруците се свиват.
На Баждарлъка един
нечовешки писък спира тълпата.
— Велчо! Господи Божичко, помогни ми! Велчо, къде ме оставяш?
Велчовата невеста, с
изкривено от ужас лице, с писък без сълзи и с поглед, който накарва дори
старите юзбашии да се стъписат, разкъсва редицата на заптиетата и висва на
шията на мъжа си:
— Не плачи, не плачи!
Леко я отмества на страна Велчо и я заглежда дълго, дълго:
— Прощавай, невесто- Така било
угодно Богу!
— Не, не, не! — още по-силно
заридава бедната жена. Напразно се опитват заптиетата да я отдръпнат. Напразно
добри жени се мъчат да я утешат — Оставете ме! Оставете ме! Нека и мене вземат
с него! Нека и мене да обесят! Нека ме разпънат на кръст! Нека. . .
Нито една бръчка не мръдва по лицето на Джамджията. Само в очите му
безпределната нежност става още по-дълбока и тъмна:
— Не ме плачи, невесто. Продай
всичко. Купи зехтин и запали всички кандила по черковите. Да горят пред Бога,
както гореше сърцето ми за свободата на България!
Разпети петък.
Един велик народ разпънат на кръст. Дясната му ръка е Велчо Джамджията.
Към обед от двора на конака излиза една кола за смет. Обиколена е от
низами, а след тях вървят цигани, които чакат плячка. Циганите са чакалите на
отоманската империя. Още не издъхнала жертвата — те я разкъсват.
На железния стълб сред Баждарлъка окачват едно въже, после повдигат един
труп и го провисват. Нито една тръпка, нито едно сгърчване. Турците в страха си
бесят и мъртъвците. В разтворените очи на мъченика не личи страдание и ужас, а
тиха радост и примирение.
И вяра. Безгранична вяра във възкресението на правдата, светлината,
свободата. Низамите приковават към страшния кръст на България и лявата ѝ ръка.
Пред пътната порта на Преображенския манастир висва тялото на майстор Димитър
Софиялията.
Великият град на царете, царицата на градовете, хранилището на патриаршески
скиптри и царски корони — старото Търново — празнува черно разпятие.
Улиците са пусти. Напразно низамите ходят от къща на къща да карат силом
българите да излязат на Баждарлъка, за да видят трупа на своя водач Велчо
Джамджията.
Мъртвило и униние подтиска всичко.
А две нови бесилки са издигнати накрай града.
Натам повеждат хаджи Йордан Брадата и Колю Гайтанджи: най-младият и
най-старият две поколения, които са си подали ръцете, за да служат на едно и
също дело. Колко рядко се случва това!
Самите турци не подозират тази страшна истина. Може би ако я бяха подозрели
немаше в една верига да обковат лявата ръка на хаджи Йордана и десницата на
тепавичаря. Те сами са виновни за събирането на старото с младото, на мъдрото
със силното.
Хаджи Йордан намира сили да се усмихне:
— Разбра ли, Колю Гайтанджи.
Турците свързват моето мъдро сърце с твоята силна ръка. Тъй свързани ще си
отидем ние от тоя свят и от нашата връзка ще се поучат тия, които ще дойдатъ
подире ни.
— Твоето сърце и моята десница! .
. . — повтаря тихо Колю и въздиша. — Така е. Право е. Моето сърце не може да се
свърже с никого. То си е нейно. . .
— На кого?
— Остави, остави. . .
— Кажи ми! На Ветка хаджи Дачова
ли е сърцето ти?
— Ти знаеш ли?
— Да! — отпуска глава старецът и
годините му се удвояват. — Научих снощи от самата нея. Не ми каза, но разбрах,
защото беше тръгнала да предупреди завераджиите, че баща ѝ е предал народното
дело. . .
— Тя беше тръгнала да ни
предупреди?!
Лумва светлина в очите на Гайтанджи Колю.
Сега стъпките му стават по-твърди и уверени. Не отива вече на бесилка, а на
празник: най-големият празник, който му остава да празнува. Ветка е разбрала
всичко!
Когато минават през Баждарлъка и заптиетата нарочно ги спират пред бесилката
на Велчо, Колю се засмива :
— Хей, агаллар! Така не умират
бабите и предателите! Гръцкият владика Господ ще го убие с гръм, а вашият
кървав султан ще умре от преяждане! Тъй да знаете. На бесилка умират само
юнаци!
Прикладът на едно шишене грубо го блъсва:
Мълчи, разбойнико!
— Ако мълчи устата ми, сърцето ми
ще говори ! Кучета!
Той се извива още веднъж към висналото тяло:
— Сбогом, бай Велчо. Скоро ще се
видим. Ние умираме, ала народът живее! Да живее народът!
И глухо и тъжно отекват в пустите улици неговите пророчески думи.
Настъпва нощ: зловеща черна нощ.
Наистина ли тази вечер е възкръснал Бог и са се разпръснали враговете му?
Наистина ли, когато прозвънят дванайсет удара на стария градски часовник,
небето ще се разтвори и през светлата пролука ще погледне Бог, за да даде на
всички правда?
Дори и малките деца не вярват в тази хубава приказка. Те днес видяха
провиснат на бесило своя благодетел. И Бог не прати гръм да порази убийците му.
И Бог не позволи да се разтвори земята, за да погълне палачите. Децата насън
виждат страшната картина и се мятат в огън. Старите баби трият челата им със
светена вода и правят над тях кръстен знак.
А в митрополитската черкова, в храма на Иоакима и Евтимия, владиката
Иларион Критски се готви да благовестява:
Христос възкресе.
Черни облаци покриват небосвода. Звездите се срамят да гледат на земята.
И в този мрак на зли духове и тъмни сили, на нечисти заговори и скверност;
мрак на часовете, които Бог не ще впише в леточислението, за да не мърсят
страниците на вековете — из конака излизат и последните жертви: капитан Георги
Буюкли и Иванаки Врачалията. Отвеждат ги низами при аян башията във Видин. Придружават
ги и двама българи. Единият поради службата си, а другият поради своята
подлост: хаджи Николи Капзамалинът и хаджи Дачо.
Съзаклятниците мълчат. Мълчи предателят. Въздиша бирникът хаджи Николи, а
низамите проклинат, че ги карат да пътуват посред нощ.
Два-три мъгливи фенера само повече усилват мрака на улиците. Но на Баждарлъка
светлината е повече. Там циганите са наклали огън и се забавляват. Чакат да
минат трите дни от наказанието, за да вземат от мъртвия скъпите му дрехи.
— Е, хаджи Дачо, знаеш ли кои виси
там, а?
— Хайде! Не ме трови!
Хаджи Николи повдига рамене:
— Аз ли те тровя ? И таз добра. На
твойта душа никаква отрова не приляга. .
— Мълчи, мълчи!
— Чу ли какво казал днеска на
невестата си, а? Да запалела всички кандила, та да горят, както горело сърцето
му за свобода. . .
При вида на страшната група циганите наскачват от местата си и обикалят
заптиетата:
— Тия къде ще ги обесите? А,
агаллар, да дойдем ли на помощ? Ако е на Дервента, а?
Хаджи Николи издига тояжката си и я стоварва върху един черен окъсан гръб:
— Настрана, кучета долни! На
страна, че ви избивам до един!
— Николи, прошепва хаджи Дачо, —
къде е обесен хаджи Йордан?
— Почакай! — със злоба изсъсква
бирникът. Почакай! Ще го видиш. Ще му се порадваш.
Ех, ех, черна душа си ти, хаджи!
Надоле към края на града съвсем няма фенери. Там мракът се стълпява още
по-противно и тежко: мрак, който може да се пипа. Хаджи Дачо се хваща за ръката
на спътника си.
— Пусни ме! — изкрещява Николи —
Пусни ме, ще ме изцапаш. Не виждаш ли, че ръцете ти са кървави?!
Колкото и да е тъмна нощта, бесилките се очертават. Те са по тъмни от
тъмнината. Те са като съвестта на предателите.
— Виждаш ли, — подхваща хаджи
Николи. Отсамшната бесилка е на Гайтанджи Колю. А оттатък е на кръстник ти. Върви.
Върви скоро се промуши под нозете му и се помоли да ти прости греха. Тичай!
Тичай да му се помолиш. Защото и неговото сърце е горяло за свобода. А от такъв
огън нито един предател не се е опазил. Чуваш ли ме? Отивай!
— Моля ти се, хаджи. Пощади ме. .
.
— Ех, ех!
— Гледай, гледай!
Гласът на хаджи Дачо е дрезгав и див. Туй не е глас, а хъркане на някакво диво
животно, наплашено до смърт.
— Какво да гледам?
— Не ти ли се струва, че ликът на
хаджията свети? Виж! Като че ли отвътре му излиза някакъв пламък и го
осветлява, а? Виждаш ли?
Камбаните забиват бързо, живо, с нестихваща и увеличаваща се сила:
— Христос възкресе!
Не! Не е радостен звънят на камбаните.
Не! Те не възвестяват на людете щастливата вест, че Спасителят е излязъл из
земната паст нетленен.
Тази вечер камбаните вият като разярени зверове и отправят страхотна
закана:
— Спасителят възкресе! Чуйте,
тирани! Този, който отиде на Голгота да дари на човечеството вечен мир и
братство — възкресе! Треперете, тирани, пред светлата вест! Тя иде за всички,
които отиват на кръст за доброто на хората! Тя иде за всички, отишли на кръста
Господен за вяра!
— Ще възкръсне правдата и ще се
разпилеят враговете ѝ!
... В лято 1837 царствуващият Сарацински цар султан Махмуд II по свое
желание и по волята на Бога дойде във Велико Търново. И като престоя два дни,
пак отиде на своя престол, дето е поставен, поради наши грехове, от Всевидещият
Бог. И след неговото заминаване се яви велик мор. И след мора появи се
земетресение. И падна от великото земетресение полиелеят на митрополитската
черкова. И дето падна той, там падна и тялото на Архиепископ Иларион и издъхна
поради греховете си. . .
... Под тойзи камен се покои мученик хаджи Сергий. Сломен от иго агарянско,
поради то что повеждал под клетва завераджии, на лето от Христа Бога в Плоти
1835...
... Упокой, Господи, раби твоея монахиня Елена, в мире Елисавета хаджи
Дачова, Еленченка. Упокоилася за нищих и страждущих в морно время; лето 1837
...
I-II
III
IV-V
VI
VII-VIII
IX-X
XI-XII
XIII-XIV
Няма коментари:
Публикуване на коментар