VII
Майстор Димитър Софиялията засеня очите си с длан и гледа зидарите. Някаква
необикновена радост го изпълня: бавно, тухла по тухла, растат зидовете на новия
храм Господен. И всяка тухла като че е капка кръв. Или, като че е по едно
човешко сърце. А вярата, която слепя тухлите, е вярата, която сцепява сърцата
на хората и ги прави народ. Той си спомня Христовите думи: че Симон ще бъде
Петър, защото ще е крайъгълен камък на черковата. И толкова ясен му става
дълбокият смисъл на евангелската мъдрост! Ето: за всяка сграда е нужен
крайъгълен камък. Избират най-здравия, най-нетрошливия. Да изградиш дома си, ще
трябва да избереш най-здравото, което имаш в сърцето си и върху него да вдигаш
постройката. Да изградиш делото на един народ — ще трябва да направиш същото.
Толкова хора сега се заемат да градят свободата на нова България. Ще успеят ли
? Зависи от крайъгълните камъни, зависи от тухлите, но най-вече зависи от
вярата — от вярата, която ще спои всички в една несломима маса.
Един зидар, застанал на най-високата скеля, с око премерва мястото на тухлата,
която се готви да постави.
— Не тъй, не тъй! — провиква се отдолу майстор Димитър.
— Какво казваш, майсторе?
— Гледам те, как слагаш тухлата,
че ти се чудя! Тъй ли се гради, а?
Зидарят се суети, повдига тухлата, разглежда я от три места, пак я оставя и
я изглежда отстрани.
— Ах, разбойнико проклети! — фучи
майсторът.— Тъй ли съм те учил? Какво носиш в пояса си, а? И за какво го носиш?
Зидарят съвсем се забърква и повдига рамене.
— Отвесът, отвесът!
И отново потъва в мислите си. Кой ще държи страшния и величав отвес за
изграждането на България? Коя мощна десница ще има силата да издигне отвеса до
връх небето и оттам да го пусне до дън земята на родината?
Веселият звук на двете клепала го сепва. Зидарите напускат постройката и,
кръстейки се, тръгват към чешмата да се измият, за да отидат на вечерня. Край
майстора минава игуменът отец Зотик и му кима с широка усмивка:
— Как е, майстор Димитрия, върви
ли?
— С Божия помощ върви, отче
игумене. Гледам докато се държи хубавото време да попривършим туй-онуй, та
напролет пак.
— Дай Боже!
— Дядо игумене! — едно овчарче
дотичва запъхтяно и бързо разказва. — Дядо владика идва! Аз тъкмо се връщах с
овцете, а той с покрития пайтон и .. вътре още двама владици. . . Карат
полечка. . . Аз пък се спуснах през пътеката да ти кажа. . .
— Добре си направил, синко, —
отвръща старецът и се обръща към майстор Димитър. — Ти ще останеш ли да го
срещнеш?
— Аз ли? — извива уста Димитър. —
И на сън да го срещна, ще избягам! Не ща и да го виждам, този грък! Ще сляза за
вечерня, а дотогава той може да се пръждоса!
— Не говори тъй, майсторе, грохота
е!
— А не е грехота туй, дето той го
прави! Целият санджак е писнал от него!
Отец Зотик не дослушва думите му, а забързва към търновската порта, където
вече трополят хранените владишки коне. Митрополит Иларион Критски слиза от
файтона, подкрепян от двамата си дякони.
— Добре дошъл, владико свети!
Иларион изръмжава нещо под нос в отговор на приветствието и с дълбок носов
глас пита:
— Как е? Върви ли строежът на
черквата?
— С Бога напред — мъчим се. Догодина
на Преображение ще се освети с твоя благословия.
— На Преображение ли я обрекохте?
— На Преображение. Такава икона
намерихме в старото оброчище...
— Ами защо отсега сте спрели
работата ? А виж къде е високо слънцето!
— Петък е днеска, владико свети,
та вечернята ни е по-дълга. А пък зидарите са набожни хора. Като клепим за
вечерня, и те идват да се помолят. И редно е!-Нали е манастир!
Докато файтонджията замята чуловете на конете, в манастира влиза пъстра
талига, натоварена с четирима цигани свирачи: един цигулар, двама зурладжии и
тъпанар.
— Слизайте, — заповядва единият
дякон и се обръща към владиката:
— Къде да се настаним?
— Ей там горе, — посочва Иларион
единия чардак. — Свирачите да останат долу при чешмата. Оттам ще свирят. А ти
върви си гледай работата. Прати един ратай да ни донесе ракия, нещо за хапване
и толкова.
С наведена глава тръгва отец Зотик към магерницата. В ушите му бучи, очите
му се просълзяват, а устните му шепнат несвързана молитва. Той заповядва на
магера да отиде при владиката, а сам почти тичешката слиза в старата черкова на
вечерня. Отива да се помоли на Бога и да си поплаче!
Страшно и диво пищят зурлите, с болно стенание скърца цигулката, тъпанът
бумти глухо и противно, като пръст върху ковчег на мрътвец. Технити звуци се
отгласят в скалите на планината, в тъжната безлиста гора, в тихата жълта вода
на Янтра, като някакъв див адски вой. Сякаш хиляди гладни животни са се събрали
да късат недоубита плячка, която стене и моли за милост. Сякаш умира вярата на
добрите прости селяци и стене глухо за пощада.
Срамна е такава свирня в глухо ущелие, където богобоязливи люде са дошли да
хвалят в тихо съзерцание и добротворство милосърдието на Бога.
И слънцето засрамено се скрива зад рида. То бърза да прибере и последните
си лъчи, за да не ги скверни и вика на помощ от запад тежки мастилени облаци.
Засрамен, есенният вятър спира своята песен. И Янтра се смълчава. О, тя
отлично помни времето на Евтимия, Теодосия и Григория Цамблак. Но тогава тя
шумеше весело и се радваше на благочестието на светите старци. И те ѝ се
радваха — вслушваха се в шепота ѝ и в него долавяха дълбоката мъдрост на
битието. А сега ?
По каменната стълба на заровената в земята черкова излизат най-напред
зидарите, сетне братята монаси, а последен излиза отец Зотик — блед като
мъртвец, с разтреперани нозе и с очи, които пръскат мълнии.
Богомолците втрещени се спират сред двора и повдигат очи към чардака, дето
владиката и дяконите му си правят „ракъ кефи“ /пиене на ракия за удоволствие/.
— Господи, Господи! До там ли
стигнахме? Тука, до самия старопрестолен град на българските свети патриарси —
такова светотатство!
Отец Зотик чува тия думи на един млад зидар и прехапва устните си до кръв.
— Ей, вие там! — виква Иларион от
чардака. — Какво сте зяпнали нагоре? Ние мечки ли сме? Ние маймуни ли сме?
Ракията, с която игуменът черпи на свети дни гостите на манастира, е много
силна. Личи си.
— Махайте се скоро! — крещи
владиката. — Махайте се!
Срам и грях!— възкликва отец Зотик — и с твърди крачки се изкачва по
стълбата на чардака. Очите му горят, край устните му е извита страшна гънка.
— Хората те гледат, владико, с
ужас! Затова стоят! Днес е петък и нито един християнин не прави твоето
безчинство! Затова стоят долу всички, като попарени!
— Какво? — изправя се Иларион. —
Ти ли ми говориш, куче н’едно? Ти ли ме съдиш? Ще ти изтръгна езика, чуваш ли?
— И докато го изтръгнеш, аз пак ще
те коря! Върви си Това е свето място! Върви си, махай се по-скоро!
Думите му плясват безчестника като бич Божий. Той се олюлява, помахва с ръка,
като че ли да прогони досадна оса, и тежко се отпуска на възглавницата. Устните
му фъфлят неразбрани гръцки думи. Единият дякон се навежда над него и му
прошепва нищо на ухото.
— Не му шепти нищо! — крещи
яростно отец Зотик. — И триста пъти да ме кълнете, клетвата ви няма да ме
стигне. Господ вижда правдата ! Вървете си, махайте се!
— Свирете! — заповядва вторият
дякон на свирачите.
— С тяхната свирня иска да задуши
вика на праведния старец. Зурлите писват още по-грозно и още по-болно застенва
цигулката. Тогава отец Зотик хваща дякона за рамото, разтърсва го и го блъсва
по стълбите надолу. Сам се затичва подир него, издърпва цигулката от ръцете на
слисания цигулар и я счупва на коляното си. В гнева си той е лих, страшен,
велик — като самото Божие правосъдие!
Тълпата зрители издига юмруци:
— Махайте се! Махайте се всички!
Вън, гръцки безбожници и юди, вън!
С колебливи стъпки слиза Иларион от чардака, подпиран от втория си слуга.
Долу при чешмата той се спира и заковава мътенъ поглед в шумящите зидари и
работници. Опитва се да каже нещо, но надебелялият език не се обръща, а ропотът
става рев на разярени зверове:
— Вън, гръцка ехидна! Не скверни
манастира! Вън!
Бързо отшумяват стъпките на владишките коне.
До чешмата остават един разплакан циганин-цигулар и една разбита цигулка.
Майстор Димитър Софиялията подхвърля в скута на циганина една златна махмудия:
— Купи си нова цигулка, приятелю.
Ти си беден човек, но пази се да бъдеш безчестен. Друг път не свири на такива.
..
— Ето, това е голямото зло, отче
игумене. Да накараш човека да работи ангария, не е толкова тежко, колкото да му
посегнеш на вярата. Тия тримата, дето бяха сега тука, са по-лоши от даалии и
кърджалии. От тях да ни пази Господ.
Отец Зотик остава с отпусната глава. Словата на майстор Димитър са
пророчески верни. Борба трябва, борба! И монахът ще препаше сабя, и отреченият
от света отшелник ще лее куршуми. Молитвата е по-малко угодна Богу, отколкото
правото слово и честното добро дело.
Борба! Борба за вяра!
VII
Мина Коледа, мина Нова година, и току пред Водици падна първи сняг.
Както винаги, щом става от леглото Велчо поглежда през прозореца към стръмната
улица за Свети Константин.
— Мариацо, честит ти първи сняг!
— Видях го преди тебе, — засмива се невестата му и оставя кафената чашка на
ниската масичка до прозореца. — И децата събудих да го видят!
Велчо отваря прозореца, събира от перваза една стиска сняг и разтърква
дланите си:
— Хайде, живот и здраве да е!
Чудна е бялата пелена на земята! Тя плътно покрива къщи, улици, площади;
под нея мрачните скали на Картала изглеждат като мраморни палати, а вечно
тъмната снага на Света Гора е чиста, светла и радваща окото. Снегът покрива и
калните локви, и кървавите петна. Цялата земя става хубава, като натъкмена за
празник мома. Ех, ако би могъл снегът да пада и върху душите на хората, да
покрива, макар за малко, черните петна на съвестите им, да украсява и освежава
добрите им мисли, да натрупва преспи над тъмните им страсти! Поне два месеца в
годината да бъдат душите бели и чисти! Колко неща в света биха се променили! А
може би, ако снегът пада и върху човешките души, както пада върху нивите, и в
душите ще покълват хубави семена, ще пускат дълбоки коренчета и, когато дойде
пролет, ще извият стъбла нагоре към слънцето и ще пият сутринната роса. После
ще дойде лято, стъблата, поникнали в душите, ще родят плод и с този плод ще се
нахранят хиляди и хиляди гладни духом.
Велчо изпива кафето си, допушва цигарата и става.
Мариаца му подава самурлията кожух и тежките ключове от дюкяна, изпровожда
го до пътната врата и му пожелава, както е ред:
— На добър час, Велчо. Добри
кярове!
Чаршията се оживява. На десет крачки от къщи Велчо се спира да погледа
няколко момченца, които отиват към училището. Децата са весели, засмени,
приказват бързо и се готват да се бият с топки на обед, когато даскал Петър ги
разпусне.
— Ще станат юнак българи, —
помисля Велчо и му се ще да се присъедини към децата и с тях заедно да се
порадва на снега. Той си спомня, че когато сам беше дете, не можеше тъй да се
радва на зимата. Не че не разбираше хубостите ѝ, не че не му се искаше да
потърчи и полудува! Не можеше. Други баха тогава времената. И децата имаха
грижи. И те мислеха за хляба си. Сега тези деца отиват на учение, отиват да
изпият мъдростта на науката, и, като порастат, няма да аргатуват на тежките и
надути чорбаджии, няма да бъдат слепи роби на агите, а ще станат търговци,
джелепи, свещеници, даскали. Ще станат каквито си искат, защото с науката
хлябът сам идва до устата на човека. И тогава, когато разберат тази голяма
истина, всички тези нови хора може би ще казват с благодарност: Бог да прости
бай Велчо, или дядо Велча Джамджията! Той ни отвори училище — дето що рече —
той ни отвори очите! А то инак, трябваше да ходим в греческото училище на
владиката и там да се учим да мразим рода си и да ставаме гръкомани!
Тиха радост ляга в сърцето на Джамджията. С колко труд създаде това
училище! С колко молби пред аянина успя да издействува позволение да направи и
българско школо в Търново, та да се учат в него българчетата. Отначало аянинът
повдигаше рамене: „Защо ви е друго училище, Велчо чорбаджи? Нали при владишкия
конак има едно? И гърци и българи нали сте все християни? Все на едни науки ще
се учат децата ви!“ Едва го склони тогава Велчо. Сетне откупи една малка къща срещу
черновата Свети Константин, в която да се учат децата. Разпрати до всичките си
приятели писма, да му намирят достоен учител и да не се грижат за платата.
Каквато плата би поискал даскалът той сам би му я платил. Само да е здрав
българин и да учи децата на българско четмо и писмо!
Хей, Джамджи! Какво си се заплеснал по децата?
Застанал пред вратата на Кирчовото кафене, Желязко Бакърджи очаква приятеля
си и го подкача :
— Да не им завиждаш?
Как ще да не им завиждам? Де да мога да съм сега като тях!
Ако си като тях, ще има да те налага даскал Петър с дряновицата!
— Нека, нека!—засмива се Велчо. —
Даскалският бой е като майчиния. От него не боли!
— Добро утро, чорбаджи! — приближава почтително Велчовият калфа.
Велчо отвръща на поздрава и му подава ключовете :
— Отвори дюкяна, а аз ще остана да
изпия едно кафе с приятелите. Ако има нещо, нека дойде момчето да ме извика.
В кафенето е задимено и топло. На дъното върху огнището свети малко
газениче и като слънце огрява черната дъска с белите тебеширени резки.
Усмихнатият Кирчо избърсва с длан един стол и го поднася на Джамджията:
— Заповядай, чорбаджи.
— Как е, какво ново-вехто?
— Новото е снегът, бай Велчо. —
Рачо Бюлбюлът се разсмива гръмогласно— Хем какво ново! На всички се бяха изгледали
очите, кога ще падне сняг!
До Велчо се настанява даскал Андон, навежда се на ухото му и съобщава
поверително:
— Бай Велчо, снощи във владишкия
конак дохожда хаджи Дачо от Елена.
— Е?
— Нали знаеш, че владиката от мене
нищо не крие. А снощи, като дойде хаджията, затвориха се в една стая и половин
час се разговаряха двамата. Какво тъкмят, не зная.
— На страха очите са големи,
даскале, добродушно отвръща Велчо. — Кой знае по каква работа са се разговаряли
хората, а ти...
— Чакай де! Чакай да ти кажа: след
като се наприказваха, повикаха и мене да изпием по една чаша ракия. Отидох. И
тогава чух владиката да се оплаква на хаджията от тебе. Ставаше дума, дето го
изгонил отец Зотик от Преображенския манастир! Хаджи Дачо се чудеше, как може такова нещо: един калугер да изгони владика
от мънастира! А владиката не укорява дядо Зотик, ами тебе. Ти си бил дал пари
да се обнови манастира и да се направи черквата, затова ти си учил игумена да
се противи на владиката и да го пъди.
— Хм... Глупави приказки! Трябва
да е бил пиян гъркът, като е разправял такива неща!
Добре, че отец Зотик само го е изпъдил, та не е позволил на зидарите да го
пребият с камъни за греховете му! Сетне?
— Като рече тъй владиката, а
хаджията нито гък не каза. Обърна си чашата с ракия и ме изгледа изпод вежди. И
владиката ти се заканва.
Вика, че щял да те види на бесилка!. .
— Слушай, даскале, — засмива се
Велчо. —
Излез из чаршията и тръгни от дюкян на дюкян. Питай и в гръцките, и в
турските всички ще ти речат, че искат да ме видят на бесилка.
Може би, само Ибрахим ага няма да рече такова нещо, защото му излекувах
момчето. Но кой го знае и него. На людско куче и на турчин — вяра да нямаш! А
пък за техните приказки хич не ме е еня! Аз мисля за другите. За тези, дето са
долу! За тия, дето влачат игото и пъшкат. За робите, които са доволни, ако
замръкнат живи и здрави и молят Бога така да осъмнат. А запитай тях, как искат
да ме видят, да чуеш друга песен!
Велчо се увлича и без да ще повишава гласа си. В кафенето настава тишина,
защото славни и страшни неща казва Джамджията, а тия неща горят като живи
кандила в сърцата на всички българи.
Един престарял турчин, който не разбира български, запитва Желязко
Бакърджи, какво казва Челебията. Желязко тихичко му превежда:
— Прочел в една стара книга, че
като падне на днешния ден сняг, на лято берекетът ще е много голям.
— Много голям ще е! — виква
Бюлбюлът. — Такъв кървав берекет агите не са и сънували!
В кафенето влиза Колю Гайтанджи, поздравява небрежно и оглежда
посетителите. На поканата на кафеджията той махва с ръка :
— После ще дойда. Аз търся един
приятел, ама го няма.
И излиза, като прави един едва забележим знак, понятен само за Джамджията.
Велчо подхвърля на тенекиената табла една дребна бакърена паричка и става:
Останете си със здраве!
Пътьом той поздравлява неколцина познати, подмята някаква шега на съседа си
Георги Кисима и влиза в дюкяна. В малката стаичка на дъното на дюкяна го чака
тепавичарът. Нещо важно трябва да има, защото Колю още не е изгасил едната
цигара, а пали втора.
— Казвай, Гайтанджи Кольо, какво
те е сполетяло, та толкова бързаш?
Колю ясно се смущава. Ще му се да започне, а не знае как. За такава работа
не се приказва лесно. Може би, ако беше младеж, каквито са всички когато се
женат, щеше да му бъде лесно. И после: поне да не бе срещал даскал Антон
Никопит и да не бе слушал страшните му подозрения за хаджи Дача...
Преди да дойда да се допитам до тебе, бай Велчо, доста мислих...
Добре си направил. Хубаво е човек да мисли преди да почне нещо...
— Ех, ти ме вземаш на подбив! —
прекъсва го Колю.
— Казвай, казвай и не се черви,
като мома пред сватовници! Какво има? Нещо по търговията ли?
— Не, не! — бързо отвръща младият
мъж. — Друга работа. Ти знаеш, бай Велчо, че нямам никого, та при него да отида
за съвет. Само до тебе се допитвам, като до по-голям брат. А пък сега работата
е такава, че без съвет не смея.
— Тъй...— поклаща глава Велчо - Е?
— Намислих и аз да се задомя, като
хората!
И въздъхва. Сякаш планина е свалил от плещите си. Преди Велчо да му
отговори, той пита :
— Даскал Антон срещна ли те?
— Срещна ме. Защо?
— Каза ли ти, че хаджи Дачо ходил при владиката
?
— Каза ми. Празни приказки
момчешки! Не ги вярвам аз даскал Антоновите страхове. Хаджи Дачо не е такъв
човек .. Ами защо смесваш двете работи? Уж за женитба ще ми говориш, а почваш
да ме питаш за хаджи Дачо?!
— Те сами са смесват, бай Велчо.
Аз... такова... тъкмо за хаджи Дачовата мома съм си наумил... За Ветка..
— А! Такава била работата!..
И Велчо отпуска глава. Мълчание. Колю стои нащрек. Сърцето му ще изкочи!
— Какво ще речеш ? Ние с нея сме
се разбрали. .. Само ти да продумаш две думи на хаджията. ..
— Това е лесно, лесно... — отвръща
тихо Велчо, — Не две, а двесте думи ще кажа за тебе. Хаджията не ще може да
намери за чадото си по-добър мъж от тебе, ала...
Как да му каже? Как по-леко да нарани сърцето му, което и без това е
наранено?
— Какво ала? — пита с трепет
тепавичарят.
— Слушай, Гайтанджи Кольо, в
битката всички не умират. Но, недай си Боже, и това става. Тогава? Забрави ли
какъв курбан имаме да служим на пролет ?
Колю отпуска глава. Прав е Джамджията. Мъдър и прав. Сега ли е време да мисли
за сватба и невеста? На всекиго над главата виси въже от бесилка. Под нозете на
всички има по едно каче барут. Не е ли грехота да зачерня Ветка? В любовта си
той съвсем бе забравил грижата за заверата. А сега трябваше да избира една от
двете.
— Потрай, — кротко и ласкаво
прибавя Велчо — Нека мине страшното — ще ти стана по-бащима. Пръв ще поведа
сватбарското хоро.
Колю не го слуша. Загледан в огъня на мангала, той мисли за огъня пламнал
вътре в него. Да избира: Ветка или заверата? Любеното момиче с големите светли
очи и златните къдри, или народното дело — делото на робите, които пъшкат и
страдат?
И изведнъж през главата му минава мисълта: колко по-силно би любил Ветка,
когато мине великата народна борба, когато пролетните води на Янтра отнесат
кървавите капки, когато над родината изгрее голямото слънце на свободата!
I-II
III
IV-V
VI
VII-VIII
IX-X
XI-XII
XIII-XIV
Няма коментари:
Публикуване на коментар