НИЙ УМРЯХМЕ- ДА ЖИВЕЙ НАРОДА VI глава

ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

VI

И столетните старци не помнят такава есен. Премина Димитров ден, а още не е пад­нала слана. Небето е ясно синьо и чисто, като детински поглед. Слънцето грее топло и силно. Сякаш не идва зима.

Само златните листа на дърветата и черните угари напомнят, че е вече дълбока есен. И вятърът, който слиза от Балкана, не свири като авлигите и славея. Той пилее листата, навива ги в падините, затрупва пътеките.

И толкова тъжно шумят капналите листа под стъпките. Струва ти се, че някаква страшна мана ги е попарила и са улетели без време. Забравяш, че идва зима и ти става мъчно като си помислиш, че няма да има нито една сянка в гората.

Колю Гайтанджи оглежда ясното небе, сваля поглед върху безлистата гора и повдига рамене: — На каква ли добрина е това хубаво време! Копитата на коня му потъват в листата и ги разравят. След конника остава широка бразда.

— Колцина хора желаят да оставят следа по пътя си и не могат, — засмива се Колю и до­пира петите си до корема на коня. — Хайде, Арап, хайде, че окъсняхме!

Покритият с листа път се гърчи като златна змия, провира се между шипки и глогини, потъва тук-таме в младата гора, изпълзява край някоя ливада, докато се измъкне на върха. Оттам се упътва към Елена, прав и устремен, като стрела.

И тъкмо на върха Колю достига друг конник.

—     Добра стига, приятелю.

—     Дал Бог добро, чорбаджи.

Възстарият селянин, който язди ниско доресто конче, сваля калпак и почтително подава ръка на тепавичаря:

—     Как сте? Живо-здраво?

—     Благодарим на Бога. Ами вие как сте?

—     И ние живо и здраво. Връщам се от Беброво. Ходих да видя едни ниви... Дал ги чорбаджията на изпол, та ме прати да видя, добре ли са ги засеяли изполичарите... Па сега се връщам...

—     От Елена ли си ?

—     От колибите, чорбаджи. В Елена аргатувам. Аргатин съм на хаджи Йордан Брадата. Добитъка му гледам. Хе-хе...

—     Защо се смееш? — запитва Колю, но и сам се засмива на веселата бъбривост на спътника си.

—     Досмеша ме, като рекох, че гледам на Сакели Йордан добитъка. Той сега няма добитък. Само две крави. И за конете си държи друг ратай. Едно турче взе, че турците били по-мераклии на коне.

—     Ами тогава защо те държи тебе?

—     Те, затова се засмях. Мираз съм му. Наследи ме от баща си, Бог да го прости. От хаджи Иван Разсукана му останах наследство. Тогаз имаше много добитък в техния имот. Сетне, като го взема хаджи Йордан, продаде го. Не му е нему работа с добитък да се разправя. Хаджи Йордан е търговец човек. А добитъкът е вятър стока. С нея се разправят по-долна ръка хора...

Хлевоустият селяк разправя, колко малка е ползата от търговията с добитък. Кравите се изяловят, воловете щръклеят, през гладни години и за месото им не можеш да хванеш някой грош, а недай си Боже да дойде морна година — измират всички говеда като мухи, и тежко и горко на стопанина им.

Колю го слуша с привидно внимание. Той твърде малко се е грижил за добитък, та и много малко разбира от него Но приятно му е да върви с този бъбривец, който на половина съкращава пътя.

—     Та ти казвам, хаджи Йордан продаде добитъка, а мене ме остави. Домиля му да ме натири. Ти, казва, петнайсет години си му ял хляба на баща ми — ще ядеш и моя, докато съм жив, па оттам насетне — як е Господ. И ме държи вече трийсет години. Уж за кравите ме държи, а то за всичко. Дясна ръка съм му аз. Дясна ръка и лошо куче! Такъв човек е хаджията, че да ти е драго да му аргатуваш... Ти познаваш ли го ?

—     Познавам го, — усмихва се Колю. — Приятели сме.

—     Приятели ли? — слисва се селякът. — Как щяло да сте приятели!? Та ти си момчорлак, да прощаваш...

—     Ха! Добре ме нареди! Трябва да ти дам за тези приказки една махмудия! Момчорлак, а? Кам и момите да мислеха тъй за мене..

—     Момите ли? Мигар си нямаш невеста?

Как му се ще на Гайтанджи Колю да запита за момата, която лежи на сърцето му като жива рана! Смее ли? Такива неща на изповeдник не се казват, та камо ли на еленски ратай. Живо кречетало! Той се усмихва на мисълта си и посмушва коня. Селянинът чувствува, че е направил грешка, като е запитал спътника си тъй грубо за сърдечните му работи и бърза с друг разговор да заглади грешката си:

—     Ти търговец ли си, чорбаджи?

—     Търговец.

—     По търговия ли пътуваш?

—     По търговия.

—     В Елена у кого ще отседнеш?

—     У твоя чорбаджия, — стрелва го под вежди Колю — На гости у хаджи Йордана отивам.

Ратаят за миг се забърква. От една страна не му се вярва, че такъв млад човек може да бъде приятел на Сакели Йордан, а от друга страна се сепва, че може да е и истина и бърза да преповтори през ума си всичко, което е казал на непознатия за своя чорбаджия, за да не би да е сглупил и казал нещо лошо. След като се успокоява, че е казал само добри работи, той пак подхваща разговор:

—     Че ти няма да завариш чорбаджията в града. Той отиде днес на лозето си. Днес го зариват, та отиде хем да види работниците, хем да си отдъхне на теферич.

—     На кое лозе отиде?

—     Ей там, е! Виждаш ли падинката, зад нея е тяхното лозе. То е по надолу, а по-нагоре е лозето на хаджи Дача.

Не е ли тъкмо сега време да зададе въпроса, който пари езика му? Издалеко да запита за хаджи Дачовата дъщеря? Не! Не е нужно. Бъбривецът започва сам и Колю в сърцето си го проклина, че е започнал.

—     Май че и на хаджи Дачовото лозе днеска зариват. Сутринта гледах, че се гласиха. Аз не се запрях да питам ратаите му, какво ще правят, но тъй ще е.

Той спира само да поеме дъх:

—     Ти, чорбаджи, знаеш ли хаджията?

—     Знам го.

—     Ами момето му знаеш ли? Ветка го викат.

Колю не отвръща. Змийски зъб клъцва сърцето му. Юздите потреперват, и той отпуща ръце на седлото.

—     Хубаво момиче, като слънце хубаво. И имотно. Та за него идваха сватове чак от Габрово.

—     Е ? — пита Колю и не може да познае гласа си, — сгодиха ли я ?

—     Не можах на тънко да я разбера тази работа, ала гаче не са.

Една несигурна радост се вмъква в душата на тепавичаря. Щом не са я сгодили, може и негов късмет да е. И сам се укорява: за него ли е Елисавета? Тя е дете. Той е най-малко с десет години по-голям от нея. Прилика ли му е да я поиска, за да я почерни? Когато му беше време да се жени, той ходи да събира имот. Когато събра имота — видя, че вече не е за женене. И само това ли? Ами голямата работа, която се гласи за на пролет? Дава ли му сърце да мисли сега за жена, когато не знае до кой ден ще стои главата му на раменете? И то не за коя да е жена, а за нея, за Ветка, за царицата от детските приказки!

—     Мене ме викат Стойко, чорбаджи.

—     А?

—     Стойко ме викат, рекох. Ако ти потрябва верен човек, в цяла Елена не можеш да намериш по-верен от мене. Запитай и хаджи Йордана.

Защо пък ще ми трябва верен човек? - почти сърдито казва Колю и не може да разбере, как този прост селяк е успял да надникне в мисълта му.

—     Хе, хе!.. — засмива се Стойко. — Разбрах те аз, разбрах те. Като се поумърлуши и отпусна глава, рекох си: знам за какво е тръгнал този човек.

—     За какво?

—     За вярата! . . Не се бой ! На мене хаджи Йордан ми е казал всичко. Цялата работа зная. И при Велча Джамджията ме е пращал пак по народното дело.. . Знаеш ли?

Той доближава коня си до Колювия Арап и поверително съобщава:

Хаджията получи две шишенета от Брашов. Затворихме се в една стая. Разгледахме ги тънички като вретена. И чорбаджията рече: „Стойко, като се вдигне народа, едното шишене е за тебе !“

Хаджи Йордан Брадата оставил работниците да зариват лозето и рано се упътил за Елена. Отишли си заедно с хаджи Дачо. Слез от коня, Колю чорбаджи. Слез да си починеш и ти, да си почине и хайванчето. Рано е още да слизаш в града. За по-малко от половин час си там. А като стигнеш у хаджи Йорданови, аз ще те чакам на двора. Хем ще река на хаджията, какъв гост му иде.

Гайтанджи Колю покорно слиза от коня и подава поводите на едно момче:

—     Поразкарай го, юнак, да се разтъпче, а после го остави да попасе.

Той сяда под ореха, завива цигара и през дима вижда отдалечаващия се Стойко.

—     Ето го, прост ратай, а и той мисли за свобода. Той, който никога не е виждал как живеят свободните хора, по вътрешно чувство разбира, че свободата е сладка. И като дете се радва на брашовското шишене, а не знае, колко е трудно да вдигнеш шишене срещу Махмудовия аскер. За вяра. За Христовата вяра ще се вдигне и мало и голямо. И тогава — каквото е рекъл Бог.

Високо от горния край на рида се чува песен. Висок сребърно звънтящ глас извива песен за цар Шишман.

Хаджи Йордановите работници оставят мотиките и се заслушват. Накрая, когато идва припевът, един от тях се провиква:

—     Бре-бре-бре-бреееей!

Гласът секва, а сетне се подема по-сладък и по-нежен. Той трепти като сините сенки на ридовете, потънали в мараня, извива се пъргаво, догонва залязващото слънце и си играе с лъчите му. Колю Гайтанджи е пръв песнопоец от акраните си, знае тази песен от хубаво по-хубаво, а сега му се струва, че я чува за първи път.

—     Кой пее, юнак?

—     Кака Ветка, отвръща момчето, което разкарва коня. — Тя е на тяхното лозе с ратаите и си пее.

Пее Ветка. И пее неговата песен. От него я е научила. Затова в манастира е стояла до вратата и се е вслушвала. Хубава, светла радост премрежва очите на тепавичаря. През тази мрежа той вижда девойката и ѝ се радва. И колко бързо минава времето с такова видение!

—     Хайде, копачи! Хайде- че мръкна. Няма да смогнем да слезем в Елена и ще трябва пак да се връщаме да дозариваме!

Колю поема поводите на коня, възсяда го, но не бърза. Дочаква копачите на хаджи Дача и тогава излиза на синура. И вижда Ветка. Тя върви най-подире и свива венче от скребър. Преди да го забележи, девойката слага венчето на челото си и сама се засмива. Какво ли мисли?

—     Добра среща.

Елисавета хаджи Дачова не е мома, на която всеки срещнат може да заприказва. Тя отскача настрана от пътя, изглежда конника със свити вежди, а после се усмихва:

—     Ух, че ме изплаши, бачо Кольо. Аз останах назад и тъкмо се озъртах за някой от ратаите, а ти — насреща ми.

—     И като идвам насреща ти, ти си помисли, че съм мечка, а?

—     Не, ами не те познах... — и бързо се опитва да свали венчето.

—     Остави венчето, остави го! Прилича ти. Па чувам, че скоро се тъкмиш да сложиш и булчен венец. Добре е от сега да привикнеш.

Той казва това с толкова болка, че Ветка, без да иска, спира и се взира дълбоко в очите му. Дълбоко, дълбоко — до само сърцето. Нали пътят за сърцето е през очите?!

—     Кой ти рече? — и недоизказва.

—     Такива работи се чуват скоро, Ветке.

—     Не е вярно. Аз... не съм.. и помисляла. . .

И за да обърне разговора, бързо запитва:

—     Ти по търговия ли си тръгнал, бачо Кольо?

—     По търговия го речи.

Гайтанджи Колю забравя, че Ветка е дете, че е на шестнайсет, а той на двадесет и шест, че не е прилика да ѝ говори за любовта си, че... Забравя всичко. Скача от коня, повежда го и тръгва до девойката:

—     По търговия, Ветке, по търговия! Мигар ще тръгна отсега нататък да си диря невеста?

— Хм..  — поклаща глава Ветка, — вас мъжете не може да ви разбере човек!..

—     Какво рече? — стъписва се Колю — Я повтори, кажи още веднъж.

—     Нищо, нищо, — отговаря момичето с шепот.

Тихият привечерен ветрец гали голите клончета на шипките и глогините по слога. Зад ридовете се подава тънкият сърп на месеца, и Колю си спомня, как бе искал да направи от него две венчални халки. Усмихва се. Той не може добре да разбере Веткините думи, но недоизказаното го изпълва с добро предчувствие.

—     Хубаво пееш, Ветке. По-хубаво от славей.

—     Ти чу ли ме? — запитва момичето, и Колю чувствува, че тя руменее, без да може да види добре лицето ѝ.

—     Слушах те и ти се радвах.

—     Ако знаех, че си на хаджи Йордановото лозе, нямаше да пея!

—     Защо? — предизвикателно подхвърля той.

—     Зашото не мога да пея тази песен като тебе.

—     Кой ти рече? Ти я пееш сто пъти, хиляда пъти по-хубаво от мене!

—     Ами. . .

Сумракът става по-гъст и морав. Далече се носят звуци от хлопотарите на закъсняло стадо и тихата песен на овчарски кавал.

—     Бачо Кольо, ще те попитам нещо, но не ми се смей.

—     Питай, питай!

—     Защо ти се смяха в манастира, когато пя песента за цар Шишман?

—     Затова ли? — почти разочароваъ отвръща тепавичарят — Те не се смяха на мене, а на бай Велча Джамджията. Не харесвал думите на песента.

И той със смях ѝ разправя, какви думи нагласил Велчо, за да бъде песента юнашка.

—     Не са хубави! — отсича Ветка.

—     О, аз зная по-хубави думи, — промълвя Колю и едвам сдържа тръпките на гласа си. — Искаш ли да ти ги кажа?

—     Искам!

—     Ветке ле, хаджи Дачова, като си дигаш очите, не гледай Коля Гайтанджи, че му изгарящ сърцето. . .

—     Остави, остави! — махва с ръка Ветка и навежда глава.

—     Тогава ще ти кажа други думи.

Той спира замислен, сякаш вижда утрешната си участ, мъчи се да сдържи трепета на сърцето си и едва чуто прошепва:

—     Ветка ми тихом продума: „Кольо ле, първо венчило, не носи силях с алтъни, ни тежки чифте пищови, не яхай конче хранено, че ти се турци заканят, заканят да те затрият, а ази клета да ходя със черно рухо вдовица...“

Ветка се приближава да чуе по-добре думите на песента и почти отпуска главата си на гърдите му. Колю чувствува дъха на косите ѝ, иска му се да я сграбчи в юнашките си прегръдки и така да я притисне, че никога да не си разтвори ръцете. Кръвта в слепите му очи бие, сърцето му се свива, като врабче паднало в детски ръце.

—     Ветке!

Тя повдига очите си към него:

—     Наистина ли ти се заканят турците?

—     Дете! . .

Той се навежда ниско, ниско и някакъв незнаен огън обгаря устните му.

Хаджи Йордан Брадата очаква своя гост на двора.

—     Добър вечер, Гайтанджи Кольо. Видя ли какви аргати имам аз? Отдалече познават, кои са народните хора.

—     Добри аргати имаш, ала доста се сепнах, когато ми каза твоят Стойко, че знаял, какъв човек съм.

Хаджи Йордан го хваща под ръка и го повежда:

—     Ела да се поразходим из градината, докато жените пригласят вечерята, и да си поприказваме за нашата работа.

—     Дойдох за байраците. Изпраща ме Велчо Джамджията да ти кажа: в Търново ше се правят трийсет байрака, в Лясковец — десет, в Оряховица — десет, в Трявна — десет. И за Елена остават трийсет байрака. Велчо оставя на тебе да се загрижиш за тях.

—     Добре, — с готовност се съгласява хаджията. — Десет ще изработят мойте момичета, пет — хаджи Дачовото девойче; все ще се намерят тънки пръсти и за останалите петнайсети.

Колю притваря очи и мисли:

—     Под първия байрак, изработен от Ветка, ще застана аз. Ако победиме — да ми бъде ръченик; ако ме убият — какъв по-хубав саван /покривало/ мога да искам!

Снимка: http://www.cherga.net/

ГЛАВА
I-II
III 
IV-V
VI
VII-VIII
IX-X
XI-XII
XIII-XIV