ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
IX
Когато сърцата горят, зимният мраз не се усеща. И зимата минава бързо.
Никой не съзря халите на малък Сечко, защото други хали вилнееха из родината. Всички
знаеха, че по следите им ще никнат кървави цветчета, а сами ги раздухваха и
усилваха. От село на село сноваха странни люде, които си даваха тайни знаци,
скришом се събираха в потайни места, разменяха си вести, получаваха заповеди. И
най-простият вземаше участие в делото, и най-малкият се учеше да стреля по цел
и да лее куршуми.
Младежите ходеха по горите, газеха до колене сняг и избираха тънки тополи
за пъртове на байраците. Момите от тъмно до тъмно везаха пъстри ръченици за
шиите на въстаниците. Старците пълнеха фишеци, а бабите правеха един особен
зелен мехлем, отъ който раните заздравявали за миг.
И ето: идва пролет.
Буен млад ветър идва от юг, прехвърля Балкана, топи ледовете сковали
реките, а преспите раздухва с огнено гърло. И преспите се стопяват, като
детински грижи. По скатове и падини потичат мътните пролетни води — буйни и
златни, устремени към голямата река, та с нея заедно да се излеят в морето и да
си отдъхнат на мир. По припеците бялата зимна премяна се разкъсва, измърсява се
и заприличва на стара дрипа, от която всеки отвръща очи. Ала под тази дрипа
възправят чела кокичета и модри теменуги, с благослов извишават стебла ранните,
още жълтави злакове, наднича кукурякът.
Сливите сякаш още тъжат за снежинките, защото се покриват със снежно-бели
цветчета. Сочни тъмно-зелени пъпки се подават по клонете и чакат първата
истинска слънчева милувка, за да се развият. Гората нито е прела, нито е
тъкала, — цяла зима е лежала болна, а сега сама се облича в зелено кадифе и
коприна.
Като никога Марта е кротка: не фучи, не се сърди, не вика халите и
дъждовете.
Усмихнато грее топлото пролетно слънце и кани орачите на оран. А те
повдигат рамене:
— До оран ли ни е сега?!
Преди лястовиците в Търново пристига една чудна птица, чакана с повече
надежди и посрещната с по-голяма радост: единъ сокол, в чийто полет са
устремени очите на цял народ. Соколът ще се бие с мрачната нощна птица, която
четири века простира криле над България и закрива слънцето. И ще победи!
Непременно ще победи, защото тъй искат волите на цял народ, това шепнат
молитвите на всички роби.
Соколът пристига посред нощ. Той носи руска военна носия и тънка скъпоценна
сабя. Довежда го поп Иван Лесковчанина.
Три отмерени удара по портата на Велчо Джамджията, и тя се отваря, сякаш от
само себе си.
— Влезте, народни хора! — Велчо
повдига фенера, за да види добре гостите си и се стъписва:
— Е, тебе не те чаках, да си кажа
правичката. Мислех си, че през горнята неделя. . .
Гостът здраво разтърсва протегнатата десница:
— Не ме свърта, Велчо! Не ми се
чака!
Те се изкачват тихо по стълбите, за да не будят децата и влизат в добре
затоплената гостна стая.
— Сега, добре дошъл.
Офицерът сваля шинела си, хвърля го на единия край на широкия миндер и
сяда:
— Казвай бързо, старий приятелю,
какво става. Поп Иван ми поразказа това-онова, ала нямахме време да се
разберем. Новини искам. И то хубави новини! Готови ли са хората?
— Като един човек! Вчера получих
писмо от майстор Димитър. Пита ме кога щял да дойде Мамарчов. Де да те зная, че
вече си пътувал!
— Зарязах всичко, братко! Оставих
и служба и семейство и пристигнах за народното дело.
Едва сега Велчо се сеща да седне и да покани поп Ивана. С такъв необикновен
възторг гледа той на госта си и тъй му се радва! Истински българин е Буюкли
Георги Мамарчов! И да не е слушал Велчо за неговите дела през Дибичево време и
да не му е бил гост два месеца през 1829 година, пак би го познал, че е юнак!
Здрав, широкоплещест, с орлов нос и стиснати устни, с голяма волева брада,
която показва решителност и гордост, с очи, в които грее само смелост! Стотина
такива като него да има, и ще се сгромоляса кървавият султан. Ще си отиде в
Анадола при голите зебеци!
— Добре е, че дойде по-рано. Така
ще можеш сам да видиш и прецениш всичко.
— Приготвен ли е достатъчно барут?
— Дванайсети джепанета! Но не е до
барута, Георге! Барутлии са сърцата на хората! Ти искаше десет хиляди души, за
да завършиш с успех народното дело. А знаеш ли какво излезе? Правихме онзи ден
смътка с Коля Гайтанджи и хаджи Йордан Брадата. Досега имаме над четирийсети
хиляди волентири.
— Ами оръжие за всички?
— За десет хиляди има австрийски
шишенета. От другите трийсет хиляди все десетина ще си имат кремаклийки. А
останалите — с ятагани. Не забравяй, че и турците най-много с ятагани се
разправят.
— Не е само това, капитане, —
пресича Велчовите думи поп Иван. — На нас ще ни помогне правата вяра, а пък на
османлиите дяволът им е помощник. Разбра ли? Ние за вяра се бием!
Хубави, светли мечти! Скъпи мечти, които се заплащат с огън и кръви.
— И децата са пламнали. Само на
войници играят.
Не са ли и самите те деца, големи деца, които мислят, че може да се разбива
зид с глава!?
Мамарчов тъжно се усмихва:
— Едно време, Велчо, преди шест
години, когато минахме с Дибич, децата пак играеха на войници.
Някакъв спомен преминава през високото му чело и го набраздява. Погледът му
потъва в лека мъгла:
— Хм. . . Спомням си, отивахме към
Котел. Сърцето ми се пръскаше от радост, че ще видя родния си град. Наближаваме
вече към града и гледам—едно момченце търчи насреща ни и вика „ура“, колкото му
глас държи. Бутнах коня напред и спрях момчето — Къде търчиш, юначе? — Дойдох
да ви посрещна, — казва. — От къде си ? — От Котел — Ами как се казваш? — Сава
Стойков Попович — Повярвай, щях да падна от коня. Бях получил в Русия хабер, че
сестра ми се е омъжила за Стойко Попович, ала не ми идваше и на ум да има
таково момчерлаче. — Е, казвам, юнак! Ти ли си най-големият син на татко си? —
Не, не съм! Имам по-голяма сестра, ама тя не разбира от военни работи — Ха
сега, де! — Ами ти, казвам, разбираш ли? — Разбирам, казва. Разбирам и като
порасна ще отида в Русия, като вуйчо Георги, да стана казак! — Какво не съм
виждал, братко, и не съм заплаквал, а тогава заплаках. . . Ех, времена. . . Та
ти казвам, че и тогава децата мислеха все в Русия да ходят и да стават казаци.
А сетне, когато трябваше да се връщаме, знаеш ли на колко такива деца намерихме
трупчетата?
— Чудя ти се, капитане, — скача
Велчо — Ако те слушат хората какво приказваш, ще заровят барута и шишенетата
вдън земя и ще се укрият. Няма и да помислят за въстание. Ние тука другояче
говорим. . .
— Не ме разбираш, — отвръща Мамарчов — Аз не казвам, че въстанието не бива
да стане. Напротив, виждаш ме: оставил съм всичко и съм дошъл да се боря,
спроти силите си. И по-добре от всички ви зная, че ще се вдигнат пожарища до
небеси, че на всеки кръстопът ще стърчат набучени на колове глави, че труповете
на убитите ще остават непогребени, че реки от кръв ще потечат по цяла България.
Знам. И съм дошъл, защото знам и защото трябва да стане всичко това, за да се
освободим. Не можем със скръстени ръце да чакаме още векове. Без жертви не се
купува свобода. . . А когато ти разправям за кръвта, за убитите, за пожарищата
— разправям ти го, защото трябва да претръпнат всички, които влизат в това
дело. Да разберат, че приживе са умрели. Да не мислят, че на сватба ще ходят!
... Да пожертвуваш за свободата десет гроша, ако имаш хиляда — не е нищо. Това
не е жертва! Да си готов да пожертвуваш живота си — ето това е да си наистина
готов за народна служба. Тъй трябва да ме разбираш. Заговорът няма нужда от
хора, които бързо пламват, защото бързо ще изгорят. Трябват ни и ни са полезни
тези, които преди да си повдигнат ръката за клетва, десет пъти премислят и
пресмятат. Но които, веднаж заклети, пазят клетвата си до гроб. И пак ще ти
кажа: не готвим сватба. . .
Велчо разбира мждрите думи на стария войник. Мамарчов е бил в стотици
сражения и по-добре разбира военното дело. Той навярно е прав. От тия четиридесет
хиляди, писани на книга волентири, навярно ще останат само четвъртината.
Но и сто души да останатъ, той, Велчо Джамджията, е готов да бъде не сто и
първият, а първият от стотицата. И той тъкмо като госта си разбира смисъла на
жертвата за род и родина. А когато отново чува думите, че въстанието не е
сватба, кой знае защо, припомня си отложената сватба на Колю Гайтанджи.
X
Преди да стигне до Търново хаджи Йордан Брадата винаги се отбиваше в тепавицата
на Колю Гайтанджи. Сам Колю ако не биваше там, старият ратай му казваше къде е;
при това винаги прибавяше:
— Развей прах е: затирил се е да оправя на света обърканите сметки!
То значеше: Гайтанджи Колю е тръгнал по работа на заверата.
Или пък:
— Чорбаджията почна да поумнява, хаджи Йордане. По търговия е!
Тогава вече хаджията разбираше, че Колю е или в Търново на дюкяна си, или е
тръгнал да обхожда санджака, за да продава стоката си и да купува вълна.
Днес хаджи Йордан мисли да отмини тепавицата, защото наближава да се мръкне,
а до града му остава още един час път. Но конят сам си кривва по тясната пътека
между цъфналите сливи, преминава мостчето над тепавичната вада, промъква се
съвсем близо до пожълтелия от цвят дрян и бавно, бавно се изкачва по
височинната.
— Ех, магаре проклето, — сърди се хаджи Йордан — Да сляза от гърба ти, да
отсеча една цъфнала дряновица, че да почна да я отмерям по ушите ти. . .
— Стой, хаджи! — виква някой зад
гърба му—Да биеш коня —може, но да сечеш от моя дрян пръчка — не разрешавам. Аз
този дрян го държа за цяр. . .
Хаджи Йордан слиза от коня и среща веселите очи на тепавичаря.
— Видях те като се зададе откъм
Елена и чаках да ти видя приятелството. А то? Щеше да отминеш тепавицата, ако
не беше конят.
— То ще рече, че конят ми ти е
по-добър приятел — засмива се хаджията — Хайде да вържа приятеля ти за тоя кол,
та да почака, докато си поприказваме.
— Върви да поседнем. Сетне заедно
ще слезем в Търново.
Те седят на пейката под току-що разлистилия се бряст, завиват цигари, а
ратаят отива в стаята да прави кафе.
— Аз мислех, че ще те намеря в
Търново. Там сега кой знае какво оживление е!
— Ами, оживление зер! Напротив.
Знаеш ли каква тишина е в града? Като в гробища. По-рано по кръчми и кафенета
все ще чуеш по някоя смела приказка. Все ще се намери някой да изпсува аянина и
турчулята. А сега, колкото наближава денят, толкова по се умълчават.
— Защо? Изплашили са се, навярно?
— Не е! Бай Велчо ги учи тъй. Да
мълчат, да кротуват, да се преструват на покорна рая, докато ударят камбаните
на Томина неделя. Тъй и турците няма да угадят нищо. А както бяхме почнали, трябваше
и на султана да пишем писмо, та съвсем да се наредим . . А пък мене нали ме
знаеш! Не мога да си заключа устата с котанец/катинар/. Тръгна ли из чаршията,
мина ли край дюкяна на Ставраки Хикимена, или на Хасан ага, и ме хващат
дяволите. Спирам се, изничам дюкяна от всички страни, като че ще го купувам.
Веднъж, както се бях зазяпал, приближил ме изотзад Желязко Бакърджи и ме
подпитва: „Какво гледаш, Кольо?“ — Аз, без да го видя кой е, съм му отговорил:
„Гледам дюкяна на Ставраки и си мисля на кого да го подарим като стане
въстанието: на Сиромах Тодор ли, или на Ганчо Пъдаря. Или пък да ги правим
ортаци!“ Докато си кажа думата, и Желязко ме плесна през врата: „Я ела на себе
си, — вика — Ако не бях аз, ами някое турско ухо?“
— Младост, лудост — мътна вода!-
възкликва хаджи Йордан. — Е, затова ли си дошъл тука ?
— Затова. Има и малко работа на
яза, ала мене не ми е сега да гледам тепавицата. Нека да се освободи България,
на всеки поток ще си направя по една тепавица. А до тогава други ми са грижите.
А най-вече за устата си дойдох тука. И ми е лесно. Ходя из гората, приказвам си
каквото искам, пея си юнашки песни, стрелям по буките и ми е весело на
душата... Ами в Елена? Какво става там?
— И там е тихо. Знаеш ли,
Гайтанджи Кольо, тази тишина буря вещае. Снощи се прибрах рано и седнах на
чардака. Едва мръкна и в целия град не можеш да чуеш звук. Кучетата, дето е
речено, не лаят. А хора из улиците има. Вървят покрай плетищата, спират се,
прошепват нещо и отминават. От тази тишина трябва най-вече да се пазят агите.
Докато хората много приказват за свобода, нищо не правят, за да я получат.
Почнат ли да мълчат и да гледат земята като ходят, да знаешъ, че те не мислят
какъ по-леко да си носят хомота, ами как по-скоро да го свалят.
— Вече наближава,— с нескривана
радост казва Колю. — Днес е сряда, в неделя е Великден, а по до неделя,
с Божия помощ, ще се вдигнем!
Ратаят носи кафетата, чува последните думи на чорбаджията си и поклаща
глава. Когато си тръгва чорбаджи Йордан, ясно чува мнението му за Гайтанджи
Колю: развей прах. Може би и Колю го чува, защото извива вежди и се усмихва. И
в мисълта му отново се явява идеята, че народът не разбира кога му мислиш
доброто и кога му вадиш душата.
Слънцето се скрива зад планините и заедно с него изчезва малката пролетна
топлина. Вятърът започва да щипе лицата и по тялото полазват тръпки.
— Да ходим, — предлага хаджи Йордан.
— Ей сега, — става Колю — Ще отида
да си взема кожуха и ще кажа да ми оседлаят коня.
Той отива към малкия обор, построен зад тепавицата, виква на ратая да
оседлава, откача кожуха си от гвоздея под стряхата на навеса, а когато се връща
под бруста, намира хаджи Йордан да разговаря с двама нови гости: единият е
Велчо Джамджията, а другият — главният началник на готвеното народно
предприятие — капитан Георги Буюкли Мамарчов.
— Едного търся, а двама
намирам!—весело възкликва Велчо — Виждаш ли, капитане, какви са нашите хора!
Правят какво правят, все се събират да разговарят за работата.
— Добре дошъл, войводо! —
поздравлява Колю и живо пита: — Е, почва ли се вече ? Ще си премерим ли силите
съ царския аскер?
— Щем, щем! — отвръща Мамарчов —
Сто такива като тебе да имам, стигат ми да разбия двесте хиляди турски войници!
Той се обръща към Велчо:
— Тука ли ще останем тази вечер,
или ще продължим до манастиря?
— Ще продължим, ще продължим. Там
ще намерим още наши хора. Ще отидат пратеници да повикат и останалите, за да
уговорим всичко и да остане само да чакаме решителния ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар