Произнесена в катедралния храм „Успение Богородично“ на 8 юни (26 май ст. ст.) 2008 г.
Чухме удивителните, пълни с неизразима сила думи на първосвещеническата молитва на Спасителя. Думи, които разтърсват душата и я извличат от този свят. От действието на тяхната божествена сила светът започва да ни изглежда малък и чужд. Душата обаче усеща всичко това, когато с безрезервна вяра, всецяло се предаде на Господа. Само тогава Неговите думи се отпечатват живо и дълбоко в нея. Само тогава, когато тази вяра е заживяла в нас, тя може да възпламени ревностни чувства на благоговейно преклонение и възторг, на готовност да следваме Господа винаги и във всичко. Тогава започваме да Го чувстваме в умовете и сърцата си, независимо къде сме и какво правим. Тогава съзнателно започваме да живеем с Него и чрез Него.
Има ли пречка да постигнем това? И ако има, коя е тя? Да, такава пречка има: това е маловерието, хладната, бездейна и формална вяра, която не води до Господа. В такава вяра умът не се просветлява, не се храни с Божиите слова, защото те – макар и познати – остават чужди и външни. Свойството на живата вяра е именно съживяването на душата, на ума и сърцето чрез истината на Божието слово. В това съживяване се състои същностното и пълноценно лечение на болната човешка природа, защото чрез излекуването на душата става възможно и оздравяването на тялото. Това е напълно невъзможно за външната, формална вяра, която с присъщия си релативизъм оспорва безусловната правота и непогрешимост на богооткровеното слово. Най-коварното във външната, безплодната вяра е сляпата заблуда, че все пак душата не е чужда на Бога, че има някакво отношение към Него, независимо че съвестта е неизправна, че е подвеждана и успокоявана с неискрени доводи и съображения. Най-често такава вяра се свежда до своеволно и самодостатъчно разбиране за Божието битие. В действителност това означава практическо неверие и непознаване на истинския Бог. Това е само произволна идея за Него, която е безумие пред Божието достойнство и величие, защото всемогъщият наш Творец не може да бъде обикновен обект на човешкото познание.
Спасителят казва: „Аз им предадох...“ (Йоан 17:14). Приемането на Божието слово чрез живата, спасителна вяра, тоест чрез изпълнение на всичко, което тя налага, означава на дело напускане на този свят. Решително напускане и раздяла с неговите порядки и разбирания, доколкото те пречат на вярата. А те винаги са пречили много. Затова приобщаването към благодатния свят на спасените, тоест животът в святост и пълна преданост на Господа, винаги е означавало излизане от света. Който носи светлината на „приетото Божие слово“ (срв. Йоан 17:14), става изобличител на света и затова „светът го мрази“. През всички времена най-често такава съдба имат носителите на Божието слово – носителите не на формалната доктрина, а на живия дух на словото. Формалното придържане към вярата, макар и напълно правилна, но без дейното приобщаване по дух към нея, много често е водело до всевъзможни спорове и препирни, каквито в изобилие наблюдаваме в наше време в православния свят. В техните основания ясно личат съображенията на обикновеното човешко мислене, което си служи със заучени фрази и клишета от всеправославни, древни и нови авторитети. Но това е част от духа на този свят, защото макар и с привидно правилни доводи, повечето от тези спорове водят хора, неспазили Божието слово (срв. Йоан 17:6). Самото увлечение към спорене издава нездравия дух на учителстване, присъщ на болните и духовно слепи души. Най-често те не чакат подканяне, а сами поемат инициативата и активно и натрапливо излагат своите виждания.
За истински верните, за своите по дух Спасителят казва: „...те не са от света, както и Аз не съм от него“ (Йоан 17:14). Дотолкова дълбоко и съдбоносно е разделението между двата свята – света на истината и света на лъжата или на всевъзможните имитации на истина. Разделението не е на външно, видимо ниво – външно хората изглеждат еднакви. Но в душите си те могат с неверие, неправоверие и формална вяра да са от този свят, чужд на истината. А носещите Божията истина, изпълнителите на словото, тези, в които живее Духът на истината – те са от другия, горния свят, чийто Владетел е всемилостивият Творец и Промислител на всичко. Пълноценно можем да разберем колко съдбовно важно е да не си от този свят, а да си с Господа, едва когато чрез просветлението на душите си ясно започнем да виждаме и със сърцето си да чувстваме Божията утеха, Божия мир и радост от съпричастието си към горния свят. Тогава вече по силата на духовната рефлексия ще започнем да страним от примамките на земните наслади и утехи и ще ги избягваме. Нали и сега за запазилите сравнително здрав усет и разум това, което става в света, звучи отблъскващо и противно! Особено това, което става в наши дни!
Думите на първосвещеническата молитва на Богочовека имат вечна и непроменима сила и действие. Те се отнасят и за нас, ако сме станали действително Негови, ако сме сред тези, за които Той казва: „Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал...“ (Йоан 17:9). Той, Божият Син, се моли – има ли нещо по-сигурно за душата от Неговата молитва, има ли нещо по-утешително да знаеш, че си под всемогъщата закрила на всесилния Бог! Условието е само едно: да си Негов, да си Му предан всецяло и във всичко, да Го обичаш до постоянна готовност за саможертва в Негово име. Това е единствената норма на християнския живот, която виждаме осъществена в живота на безбройните праведници, за което апостол Павел казва: „...всичко, що не е от вяра, е грях“ (Рим. 14:23).
Да ни удостои Господ чрез словата, които ни е дал, наистина да приемем и разберем чрез просвещаващото действие на тяхното изпълнение, че вечен живот, тоест единственият живот, за който сме създадени, е да познаваме Едного Истиннаго Бога и пратения от Него Иисуса Христа (срв. Йоан 17:3). Амин!
