— Това е Виталий, развратният Виталий. Погледни го, едва носи върху плещите си товара на годините — обезсилен е от старостта, а въпреки това намира сили да подхранва грешната си похот.
— И монах е при това. Каква гавра с расото, което е облякъл! Той е тъй окалял душата си — кощунство е да го носи.
— Чудно, защо владиката, който е свят човек, не му забрани да го носи! Или се надява, че грешникът, който е забравил монашеския си обет, ще се покае и ще свърне от пътя, който е поел? Но кога ще бъде това? Ето, той е грохнал. Безпътният му живот го е съвсем изтощил, годините запират сърцето му. Може утре — не, а още днес, ей тъй както върви, да падне
и да свърши. Има ли време за покаяние?
Такива и много още други упреци извикваше Виталий, колчем преминаваше през улиците на града. Някои той долавяше — казваха се често високо, за да ги чуе той. И чудно — приемаше ги с благодарност и радост. Той изпитваше голям страх от похвалите и стократно предпочиташе пред тях укорите и дори презрението на хората.
Монах беше Виталий- И — чуден монах. Един от тези, които бяха предпочели отшелническия живот, вслушали се в гласа на своето сърце, възпламенено от жажда за спасение. Дълги години носи той с рядко достойнство кръста на отшелничеството, докато сърцето му пое нов път на подвиг. Шестдесетгодишен старец вече, Виталий напусна монастира и дойде в града. Отдаде се на физически труд. Намираше, че възрастта бавно изтощава телесните сили, и стана хамалин. От сутрин до вечер превиваше снага той под тежестта на стоките, които пристигаха отдалеч и се разтоварваха на пристанището или се товареха на корабите за далечен път.
Работеше усърдно Виталий и припечелваше добре. Всяка вечер той вземаше това, което му се полагаше за труда, отделяше съвсем малко от него за храна, а с другата част поемаше калните улици из покрайнините на града, отиваше в домовете, където безпътни безделници търсеха наслади и които почтените хора сочеха с пръст.
Защо нагазваше в тази кал този, който беше обрекъл живота си на онова, което е най-чисто? На този въпрос никой не можеше да получи отговор. Той беше затворен между четирите стени на мръсните стаички, където нищетата и похотта си даваха среща, в чиято тиня един Божи човек търсеше бисери.
Когато прекрачи за пръв път прага на един от тези домове, Виталий беше посрещнат с учудване.
— Сбъркал си. Може би не знаеш къде се намираш? Тук не е монастир.
— Знам добре. Тук идвам.
И Виталий погледна младата жена, която го запита, с един от онези погледи, които омекотяват гнева, ако си разгневен, и пречупват жилото на насмешката, ако настроение за подигравка те е обладало.
Не каза нищо жената — сякаш нещо пресече думите ѝ. Тя поведе мълчаливо стареца със себе си, отвори вратата на своята стая и влязоха двамата вътре.
Протегна ръка Виталий и устните му отрониха кротко:
— На, вземи!
— Но защо сега? ...
Пак погледна старецът жената — пак заседнаха думите на устните ѝ, и без да доизкаже недоумението си, тя посегна, та пое това, което той ѝ подаваше. В малката ѝ ръка дръннаха тежки монети, но тя не ги погледна. Някаква студенина се разля от тях по ръката ѝ, разнесе се по цялото ѝ тяло. Овладя я необяснима немощ и почувствува нужда от опора. Сниши се, та седна в края на леглото си. Седя няколко мига така, като да си отпочине, после вдигна глава и отправи погледа си към монаха. Главата му беше сведена надолу, но тя забеляза да се стичат под очите му капчици сълзи.
Стана и се приближи до него.
— Защо плачеш? — попита тихо.
Той вдигна очите си и жената видя във влагата им отразени небесни светлинки.
— Дъще! — прошепна старецът, — за мене ли си се облякла и украсила тъй грижливо?
Жената не очакваше такъв въпрос и неосвободена от смущението си, не зная как да отговори.
— Знам: за всички гости, които очакваш, ти се украсяваш. Сега аз съм ти гост — и заради мене си положила грижи за украсата си. Ти не ме познаваш. Едва ли познаваш и другите, които идват при тебе ... А ти се гиздиш, обличаш се хубаво — за да се харесаш ... на непознати, на може би лоши, недостойни хора ...
Тежка въздишка се изтръгна из гърдите на Виталий, той пое ръката на жената и с поглед, с който като че ли искаше да вникне в душата ѝ, запита:
— Кажи, не трябва ли да плача?
— Не разбирам... за какво да плачеш?
— Да, ти не ме разбираш, както и аз не разбирам тебе, която с такава ревност се грижиш за тялото си. Години наред аз се трудя да подготвя душата си за среща с Господаря на небето и земята. Целия си живот посветих на тази грижа, а тъй малко съм постигнал. Сравних сега моята ревност с твоята и видях колко много ме ти превъзхождаш. Аз се готвя да посрещна скъп Гост, единствен Гост, а далеч не съм успял да подготвя душата си за тази среща толкова, колкото ти си приготвила своята външност за среща със случайни, с непознати хора. Затуй плача — защото съм недоволен от себе си. За мене, най-последния слуга на Господа, ти си положила повече грижи, отколкото аз за самия Господ...
Дълго говори Виталий на смаяната жена за душата, за Бога, за отвъдния живот при Него. За пръв път тя посрещаше такъв гост, който не вдигна пръст да докосне тялото ѝ, но тъй настойчиво навлезе в нейната забравена досега душа. Една чиста ръка се протегна и с кротост започна да разчиства праха, напластил се върху душата ѝ. Едни очи плиснаха в очите ѝ такава светлина, която зрението ѝ не можа да понесе, и тя почувствува шемет. И в унеса си тя не сети как се подгънаха коленете ѝ и как се сключиха ръцете ѝ за молитва.
А в молитва прекара дълго време жената редом до стареца, за когото тя помисли, че е дошъл с грешна помисъл при нея. И когато той стана да си отива, очите ѝ излъчваха една молба:
— Ела пак, не оставяй пак прах да покрие душата ми.
И младата грешница прочете в погледа на чудния монах:
— Ще дойда. Пак ще дойда — и утре, и вдругиден, докато те изведа от тук ...
На следната вечер Виталий пак дойде.
Дохожда и трети, и четвърти път — дотогава, докато една разкаяла се блудница прекрачи навън прага на дома, в който се продаваше, за да не се върне вече никога в него. И когато Виталий я отправяше по нов път в живота ѝ, прости се с нея с настойчива молба:
— Заклевам те, никому ни дума да не казваш за мене!
— Но защо? Нека разберат хората, че не грях те води към блудилищата. Те почват да те хулят като грешник.
— Нищо, дъще, то е хубаво. Повече съм доволен от хулата, отколкото от похвалата. Пак те моля: не казвай нищо и за¬брави за мене...
И свърна пак Виталий по старите свои стъпки: тръгваше да търси нова душа, за да протегне и ней ръка за спасение.
Пак се разтваряха вратите на малки стаички, в които се подклаждаше огънят на греха, и се затваряха зад гърба на стария монах. И даваше той в протегналата се ръка на млада жена всичко, което бе припечелил през деня — и питаше за душата ѝ. Много жени се отнасяха с присмех към него и го отпращаха с прикана на другия ден да дойде с повече пари при тях — Виталий не се сърдеше на такива. Той пак идваше — с кротост и постоянство, с блага надежда, че не само върху камък попада хвърленото семе.
— За какво говориш? За душа и подвиг ли? О, тежко се живее с мисъл за тях! Виж колко лек е за нас животът:
идваш при нас, постоиш малко и даваш всичко, за което си се блъскал цял ден. Да отида и аз да се блъскам — тежко е! Тъй съм си добре.
— Чедо мое, — отговаряше Виталий,— вникни в душата си и ти ще видиш как се стреми тя към Бога. Тежко е, казваш ти, да се живее с мисъл за нея. Вярно е: тя тегли нагоре, към небето. А трудно се върви нагоре. На всеки човек е даден по един товар да носи: душата си. Донесе ли я оцеляла пред трона на Бога, той не е минал напразно земния си път — и ще получи наградата си горе за това; ще почувствува такова облекчение като след освобождаване от много тежко бреме. И така ще заживее във вечността. Представи си, че ти е предоставено да изтикаш голям, тежък камък до един висок връх. Трудно е да се справиш с това си задължение. Ще чувствуваш често умора, пот ще тече от челото ти — но мисълта, че с всяка крачка ти се доближаваш до върха, няма да остави да се изтощят силите ти. Ако постоянствуваш в пътя си към върха, когато го достигнеш, помисли какво чувство ще те овладее. Ти си изпълнил назначението си, преминал си достойно пътя на своя живот и си достигнал горе, на върха, при Бога. Тук ще си починеш — и ще почиваш вечно. А случи ли се, недай Боже, да се измориш и да предпочетеш да свърнеш от пътя си, като се оставиш да полетиш заедно с товара си надолу — мислиш ли какво те чака? Надолу се върви
лесно, бързо, надолу е пропаст, смърт! Ще предпочетеш ли лекото проваляне в пропастта пред трудното изкачване нагоре, към спасението? Помисли си върху този въпрос, не ми отговаряй още сега. Аз пак ще дойда.
И ставаше Виталий, отиваше си. На следната вечер, след работа, пак поемаше своя път. Така — дни, години. Не една и две паднали жени той извади от блатото на порока. И всички заричаше — да не казват никому.
А хулеха го почти всички хора в града. Гнусиха се от него — имаха го за развратен старец. Той имаше възможност да се защити, много леко можеше да изтрие калта, която се хвърляше върху му — но не желаеше. Нека му напомнят постоянно, че е грешник — кой човек е без грях? — та да не отслабва ревността му да се моли за греховете си.
Но свършиха се земните дни на този подвигоположник. Изстинаха устните му, които шепнеха непрестанна молитва към Бога.
— Едно петно се изтри от образа на Александрия!...
Но тази хула застина върху устните на тези, които се готвеха да я произнесат. Една чудна тайна се разкри пред тях: зад катафалката на презирания от александрийци монах следваше върволица от множество млади момичета и жени, спасили се от блатото на порока, които досега носеха скрит в себе си ключа на тайната за Виталия монаха, който ключ сега свободно можеха да покажат пред всички. Виталий вече не беше на земята и
нямаше опасност да се съблазни от похвалите, с които би бил обсипан, ако преди се знаеше истината за неговия живот. Хулата и презрението на хората подхраниха душата му в непрестанна молитва, за да узрее тази душа за Бога - и сега тя отиде при Него облечена в най-скъпоценна одежда.
Преподобни Виталий монах — 22 април / 4 май
