Из писмата на свт. Теофан Затворник
Има хора, които по външния порядък на своя живот са съвършени християни, а вътре в тях има какво ли не. Такива не мислят, че трябва да променят нещо в себе си, и така си остават. При това състоянието им е лошо. Това са неразумните девици! Външно и те също имат светилници, всичко е както следва да бъде, но вътре е празнота: нито елей, нито светлина. Боже, избави от това! Ето и тези, без да са изпитали болезнен прелом, числят себе си в реда на християните, угодяващи на Бога! Но в сравнение с първите, /които са имали болезнен прелом/, те много се различават. Онези са имали и помнят момента, когато съзнателно са възложили върху себе си благото иго Христово, или са сметнали задължително за себе си онова, към което преди са се придържали по навик, и поради забележителността на това време от техния живот, и поради онова особено блажено състояние, което е изпитвала тогава душата. А тези не са имали това и не помнят, но както са привикнали да живеят, така и живеят по навик. И това би било нищо, но бедата е в това, че след като са се спрели само на външната форма на спасителния християнски живот, те не влизат вътре за да видят, какво се съдържа в сърцето и умът им, и позволяват да произрастват там всякакъв вид нечистотии и нередности; те сякаш замръзват отвън. Но главно: смятайки себе си за праведни, поставят всички други в редицата на грешниците, особено онези, които не отдават дължимата справедливост на тяхната святост; поради това подозрителността и одумванията, посипване със себевъзхваляване, съставят техния главен недъг. Боже, избави да не попаднем в този коловоз!
Често се случва така, че уж на вид се върши делото Божие, а всъщност това е съвсем друго нещо. Колко лукавство се скрива в развратената воля на човека! И кой е силен, за да разгадае всички негови уклони и разпътици! Ще ви разкажа един случай, станал в Москва през 1812 г., както са ми го разказвали. В Москва живял един благочестив човек, постник, богомолец, милостивец. Всички го почитали и всички били уверени в твърдостта на неговата добродетелност. Но когато русите изоставили Москва и, след навлизането на французите в нея, всички наши порядки там се разстроили и за всекиго било възможно да живее както си иска, то този човек, който по някакви причини останал в Москва, се предал на пиянство и нечист живот с такава неудържимост и безсрамие, каквито рядко се срещали у постоянните грешници. Само на Господа е известно, какво означава това!
Но аз не за осъждане на този човек (понеже у врага има много козни, а и нашите немощи са големи), а само за поясняване на тази мисъл, която имам намерение да ви предложа, ето какво мисля. Могло е да се случи, че той винаги да е имал в сърцето позив за такива дела, и никога да не се е отричал в сърцето си от тях. Външната обстановка, в която той преди се намирал, го е задържала в изправно поведение. Но когато тази преграда изчезнала, тогава скриващите се в сърцето разположения са излезли навън и са явили себе си в съответни дела. Колко ли, може би, има по света лица от такъв род! До време всичко е изправно, а след това всичко пада и става негодно за нищо. Защо? Защото всичко се е вършило поради външни причини, и с тяхното отстраняване са се прекратили и самите дела. У кого има такъв порядък на живот, това никой не знае, освен Господ. Всеки сам за себе си да размисли, дали и неговото изправно поведение не се строи на такава нездрава основа? Но ако у някого има изправност от такъв род и тя след това падне, то каква загуба има от това за благодатта, когато тук нищо не е било вършено за Господа, и какво е обвинението за спасителния път, когато той при това съвсем не се е имал впредвид?
