Вие много добре знаете колко често днес се говори за любов. Говори се за любов често и от църковния амвон. Когато разгърнем Новия Завет, особено светото Евангелие, ние четем думите на Спасителя, знаем коя е най-главната новозаветна заповед. Четем, чели сме, ще четем и в бъдеще, докато можем, Христовите думи: Любов имайте помежду си, та по това да познаят, че сте Мои ученици; Нова заповед ви давам, да любите един другиго, както Аз ви възлюбих (срв. Иоан. 13:35, 34). И ето, вие виждате, че още в зората на християнството сред коринтските християни настъпили разделения, дори християнин извършил ужасяващия грях кръвосмешение. Стигнало се дотам, че християни взели да се съдят пред гражданския съд, сиреч пред езичниците.
Защо така тежко ние слушаме и в толкова малка степен чуваме Христовата заповед за любовта? Защото за да отворим слуха не просто на ума, но и на сърцето си за тази заповед, за да попадне благовестието за новозаветната любов у нас, е потребно не само да разтворим душите и сърцата си – потребно е нещо, което през всички времена, а особено днес малцина се решават да сторят – потребно е християнинът да тръгне по пътя на себеотречението.
Вижте, в Новия Завет – той, знаете, е написан на гръцки език – думата, с която се обозначава християнската любов, Христовата любов, непознатата дотогава любов, в тогавашната словоупотреба сред езичниците е означавала “любов между приятели”, “любов на децата към техните родители”, “любов на родителите към децата им”; за плътската любов, за любовта между мъж и жена в нейните по-низши измерения на гръцки език има друга дума.
И тъй, Христовата любов, кълновете на Христовата любов не могат да растат, ако у нас никнат и набират сила семената на себичността, себелюбието, чувството за висока собствена стойност, на потребността да бъдем забелязвани от другите, слушани от другите, ценени от другите. Христовата любов дори в своя зачатък, в своите кълнове изисква усилия за борба срещу всичко това, което току-що изредих: първо, изисква съзнание, че е потребна такава борба, и второ – такава борба на дело. Със зов към Господа, с предстоене пред Господа, с простосърдечно желание да живеем според Неговите свети заповеди. Ето какво е потребно, за да може всичко у нас да става с любов, и ето защо далеч не всичко у нас става с любов – защото всеки един от нас просто няма решимост, няма смелост, няма желание да се раздели със собствената си себичност, със себелюбието, със съзнанието и сладостното чувство за висока собствена стойност.
Ако стремежът да живеем според Христовите заповеди е поне в някаква степен взаимен, то тогава се заражда истинската християнска община. В противен случай ние сме може би на път да станем християни, може би сме на път, обратно, от християни да се свличаме надолу и да ставаме езичници, ако мога така да се изразя, в опаковката на християни. Но истината е тази – без взаимност, без взаимен стремеж в тази посока ние не можем да бъдем християнска община.
Ох, на фона на тия думи колко боли, когато проявяваме всичко друго, но не и любов, когато проявяваме дребнавост, когато не сме способни даже съвсем на едро да усетим потребността на ближния, болката на ближния, когато във всичко, от което се ръководим, сме мотивирани от една или друга изява на нашето “аз”: аз да кажа и мен да чуят, аз да направя и мен да видят. Какво казва Господ в Евангелието? – Лявата ти ръка да не знае какво прави дясната (Мат. 6:3). Истинската, стойностната любов винаги се изявява скромно, нежно, съкровено, тихо, по възможност тайно.
И тъй, ако нашият стремеж да живеем така е поне в някаква малка степен взаимен, пак ще подчертая, отново ще повторя, тогава ние започваме да бъдем община, християнска община, събрана около кого? – около свещеника, около епископа? – Да. Но около тях като люде, и само като люде? – Не! Събрана около Христос Господ, около живия Богочовек, Който е обещал да бъде неразлъчно с нас до свършека на вековете, а свещеникът, епископът, те просто са призвани да служат на Христа в още по-голяма степен от миряните. Разбирате ли къде е нашата трагедия? Следователно нашият грях, когато ние ви съблазняваме, когато ние вършим нещо противно на това служение, е може би по-тежък от всички ваши грехове взети заедно.
За жалост обаче духът на времето като киселина разяжда мислите, чувствата на съвременните християни. Виждате колко съблазни има в Църквата – Църквата се възприема просто като някаква институция, богослужението просто като система от обреди, вярата и тя – като правене на нещо външно, като спазване на нещо – едно, второ, трето. Къде е духът, къде е истината, които оживотворяват всичкото това външно и го правят стойностно? Ето това е духът на Православието, това е духът на истинското християнство – там, където има стремеж да се живее в дух и истина, там, където човек просто полага усилия на дело: чете не за да изчете правилото, чете не за да прочете Евангелието: чете, за да се нахрани, чете, за да поеме нещо тук, в сърцето си. Прости и благодатни са евангелските слова, но с малко по-внимателен слух слушай, за да чуеш, по-внимателно гледай, за да видиш, за да станеш самият ти добра и плодоносна почва за семето на словото Божие.
Та ето съвсем бегло, разбира се, казано част от условията, от предпоставките всичко у нас да става с любов. Ние общуваме взаимно преди всичко чрез страстите си. После се каем, после съжаляваме, после наистина понякога желаем да проявим любов, но тъй като най-често общуваме чрез страстите си, обликът на моя ближен остава запечатан в съзнанието ми и в сърцето ми най-вече чрез своите отрицателни прояви, чрез страстите, и аз много често го възприемам именно така. Защо? Защото неговите страсти, като стрели, пробождат и моето себелюбие и предизвикват ответен страстен отклик у самия мен. На обидата, ако не отвърна с обида, изпитвам раздразнение, засегнато е самолюбието ми, настройвам се съответно спрямо ближния си; ако не му кажа нищо, то на пет-шест човека след това ще разкажа какъв е той и какво ми е рекъл. Къде е християнската община тук? Къде е великодушието? Къде е любовта, която покрива греха на другия?
И тъй, всичко у вас да става с любов. Виждате, че този път е стръмен, защото за разлика от човешката любов, особено от страстната любов, любовта, за която говорим, изисква съзнателни усилия. Придобием ли я, по Божия милост, поне искри от нея придобием ли, то ще усетим и отрадата от тази любов. Ала човек не свързва понятието любов с понятията усилия, борба със себе си, търпение. Любовта трябва да идва от само себе си и непременно да ми носи сладостно, приятно чувство – толкоз. Всичко е дотам на практика. Слова, красиви иначе, за любовта - колкото щете.
Ето към какво ни зове, възлюбени, нашият Господ. И аз от цялото си сърце пожелавам на енорията тук поне да встъпи в началото на този път, защото без това може би скоро, може би не толкова скоро, тук, храмът, ще стане място за изпитания помежду ви, и вместо да се лекуваме от страстите си, тук, Божият дом, колкото и тъжно да звучи, може да се окаже място за проява на грозни страсти. Защо? Защото любов нямаме помежду си, защото не се стремим простосърдечно да живеем според светите Христови заповеди, защото нямаме решимост, нямаме смелост, нямаме дори желание да встъпим в борба със себелюбието, себичността, егоизма, съзнанието за собствена значимост, защото в общението с другите ние се ръководим от това да изявим себе си, да почувствуваме сладост, приятност, удовлетворение в обществената среда от това, че тя цени определени наши качества. Това е светът. При нас не би следвало да е така. А при нас става понякога по-лошо, отколкото в света, вие добре знаете защо. Просто защото ето, тези истини, които не са сложни, остават някъде встрани, някъде в периферията на нашето полезрение. А кое е в центъра? Естествено самите ние с нашите стремежи, с правото си да получим едно и второ, и трето, и т. н. – със своята воля, със своите разбирания. И ако моята воля се накърни, ако моето достойнство се урони, ако някой ми каже нещо, което не е приятно – толкова, аз съм дотам. Нашите отношения веднага охладняват. “Защо само аз ще отстъпвам?” Нали разбирате – започват тия неща, които се случват всеки ден.
И тъй, не само на енориашите, но и на всички вас, възлюбени, на цялата ни Църква, тоест на цялото събрание от верни, на всички нас, свещенослужителите, и на всички вас от сърце пожелавам да положим добро начало, да тръгнем във вярната посока без шум, смирено, но истински, по същество, в истина и дух, за да имаме надеждата, че въпреки всички противни ветрове и бури, че въпреки разюздания скверен танц на греха навсякъде по земята може все още да има Христови следовници, може да има християнско общество, в което е жив стремежът всичко да става с любов. Амин.
Проповед от Триадицкий Епископ Фотий, произнесена в храм „Св. мчк Димитър Сливенски“, гр. Сливен (24 август/6 септември 2009 г. )
