Произнесено в катедралния храм „Успение Богородично“ на 30 август (17 август ст. ст.) 2015 г.
Съществува един явен, очебиен парадокс в живота на съвременните християни: всички добре знаем, че без смирение християнският живот остава духовно безплоден, и въпреки това именно усилията ни да придобием смирение изглеждат най-слаби и безрезултатни. По-точно - усилията да придобием истинското смирение. Защото неизброими се оказват проявите и подобията, които привикваме да считаме за смирение, а в действителност те са далеч от неговата истинска същност. Много други християнски задължения вършим с подчертано желание и усърдие, но най-трудно ни се удава да заживеем в духа на смирението. Затова се стремим да го запълним с някакво наше смиреномислие, смиренословие и външни прояви, които са по-скоро негова имитация дори пред нас самите. Странното е, че сме убедени в безсмислието на такова самозалъгване и въпреки това не го изоставяме. Съзнаваме, че за да се установи смирението в сърцето и за да му стане присъщо, съвсем не са достатъчни само мислите за него и някакво непостоянно и колебливо желание да го придобием. Оказва се, че придобиването на истинското смирение е изключително сериозен подвиг. Той налага постоянен труд и решителни усилия за искрено и дълбоко себеотрицание - за отричане от нашата греховна самоидентичност, от нашия егоцентризъм, себелюбие и гордост.
Това е в основата на раздялата със себе си, за която Спасителят казва: „Който обича душата си [такава, каквато е, тоест обича живота си във властта на греха, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот“ (Йоан 12:25). Истинското смирение е свързано с това опитно да видим и да преживеем в самите нас собствената ни греховна обремененост и безпомощността да се върнем в живото общение с Бога без Негова помощ. Това е личното убеждение, че възроденият от кръщенската благодат дух може да живее и възраства само в атмосферата на святото смирение, на отричане от себе си. А тази атмосфера се установява и поддържа чрез търпеливото понасяне на обучителните изпитания и скърби, които Господ изпраща на всяка спасяваща се душа. Неговите думи; „В света скърби ще имате“ (Йоан 16:33) имат продължението: „през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). Само когато започнем да приемаме и да понасяме скърбите без ропот, с благодушно търпение и кротост, ще придобием опита и познанието на истинското смирение. Защото това е спасителният кръст - разпятието на нашето себелюбие. Единствено чрез него в нашето паднало състояние можем да познаем незаменимата помощ и силата на Христовия кръст, която ни е изкупила от грехопадението и която може отново да ни върне в живота с Бога.
Пътят на живото богопознание е да познаем в себе си нашия Спасител, Господ Иисус Христос, чрез вярата и изпълнението на Неговите заповеди. Тогава не с външния си слух, а с вътрешното сърдечно разбиране приемаме думите Му: „поучете се от Мене /вашия Бог и Творец\, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). Тези думи вече не ни звучат като подкана, а като неизменна и задължителна основа на благодатния духовен живот, който единствено може да върне човека при Бога, в живота, за който е създаден. По думите на един подвижник от XIX век: ,Дори нищо да нямаш и да не искаш да притежаваш в земния си живот, да имаш пълно нестяжание, да раздаваш милостиня, да си усърден в поста и молитвата - без смирение всичко това е нищо. Дори вериги да носиш, както и изключителен пост да спазваш - без смирение нищо няма да ти принесе полза“. Това поучение по различен начин срещаме и у всички праведници, защото представлява неизменната основа на живота в единение с Христа. Само докато сме в състояние на искрено смирение, на смиреномъдрие, тоест когато знаем в себе си какво е смирението. Господ подкрепя всички наши усилия за спасение. Всички добре знаем старозаветните думи, с които ни наставляват и светите апостоли Яков и Петър: Бог само „на смирени дава благодат“ (Притч. 3:34; Иак. 4:6; 1 Петр. 5:5).
Духовният опит - макар скромен и начален -ясно ни учи, че без сърдечно смирение не можем благоговейно да се обръщаме към Господа и да Го призоваваме, защото без такова смирение сърдечният ни усет за Неговото недостъпно величие е замъглен, неясен и притъпен. Само смиреното сърце се оказва отворено за близостта с Господа, а това го просветлява, умиротворява и утешава. Дали има или не Божията близост, човек непременно знае и научава по силата на вродения си сърдечен усет. Тази жива връзка с Господа е нещо, което протича и се случва в сърцето не по наша воля, а по Божия милост, когато Бог пожелае. И когато душата, привикнала да бъде с Бога, усети, че е далеч от Него, обикновено първото нещо, което разбира, е, че се е отдалечила от смиреното самосъзнание - най-често поради невнимание, разсеяност, леност или светско многогрижие, както и от действието на всички останали греховни нагласи в сърцето, от изпуснати ненужни думи, от осъдителни и ропотни помисли, от всевъзможни порождения на гордостта. Всичко това незабележимо оплита душата в мрежата на самонадеяност, тя привиква с услаждащите помисли на самодоволство и себеупование, изстива за Господа и още повече губи духа на смирението, който я доближава до Него.
Нашата греховност, живеещите в нас страсти са резултат на нашето несмирение - израз на непослушание на Божиите заповеди. Точно това, което изначално е отделило човека от Бога в Едемския рай. Ако безусловно и с проста вяра сме приели Неговите заповеди като неотменима и неоспорима норма на нашия живот. Всяко неизпълнение и отклонение от тях ще породи от само себе си дълбоко сърдечно съкрушение и искрено смирение - такива, каквито са имали всички праведници. А това е пътят към истинското покаяние - съзнанието за собствената ни греховна увреденост, за нашата немощ сами, без Божия помощ да изпълняваме Неговата воля и да се променим. Това е и осъзнатата потребност да бъдем винаги с Него и да не се отделяме от Него. Да нямаме свой център на живота, а Той, Богочовекът Иисус Христос, да стане неизменен център на живота ни - на всичко, което желаем, мислим и вършим. За това е нужно смиреното самосъзнание да стане постоянна норма за душата, а не резултат от епизодични усилия. Тогава се ражда и благодатното преобразяване, което става доловимо и за околните. Но тази видимост в никакъв случай не е и не може да бъде цел или съображение на истинската праведност. Точно обратно - тя винаги искрено страни и се укрива от човешкото признание и почит. Затова когато хора, които са далеч от смирението и не го познават, започнат да парадират с разсъждения за него, звучат тягостно, фалшиво и неприятно за съхранения духовен слух.
Липсата на истинско смирение прозира зад почти всички наши мисли, думи и дела, но ние не съзнаваме ясно това поради липса на вътрешно внимание над себе си. Нима показното или прикрито тщеславие не е точно това - гордото самочувствие, че ти се полага човешко признание и слава, което те радва и утешава? Или пък когато не понасяме преценки, различни от нашите, когато не приемаме постъпките на другите и сме свръхкритични към тях? Ако се замислим, в почти всичко, което желаем, мислим и вършим, ще открием липса или недостиг на смирение, ще видим следите на нашата гордост. Това не бива да приемаме като обикновени, неизбежни щрихи на живота, а като тревожен белег за отделянето ни от Господа. Защото как бихме приели без ропот суровите действия на Неговия промисъл, които ни водят към спасителното смирение, ако сами не желаем и не сме готови да променим всичко това? Да променим приспиващата безчувственост на душата, която лесно ни връща към живот без живата връзка с Господа, която лесно поражда склонност да привикваме с такъв живот - живот извън обновеното и просветлено съзнание за нуждата да пребъдваме в постоянна вътрешна трезвост и богопричастност. Затова да приемаме като цел на живота ни нещо различно от обожението и да сме доволни от него, е напълно недопустимо, защото представлява отклонение от пътя на спасението.
Християнското съзнание преживява липсата на смирение не само в осъзнатата гордост, високомерие и самомнение, в тщеславието и осъждането на другите, но и във всичко, в което християнската съвест ни укорява, защото е в несъответствие с нормите на спасителната вяра в самоунижилия се в непостижимо смирение Бог - нашия Спасител Господ Иисус Христос. Тази съвест става действена и остава ясна и незамъглена само когато живеем във вътрешно внимание и трезвение, подготовка и условие за които са неотменимите норми на християнско въздържание. Вярата в Господа е вяра в оживотворяващото действие на Неговото слово, Неговите заповеди. Във всяка душа доказателство за това е самото тяхно изпълнение. В пътя на спасението можем и трябва да се ползваме от поученията и опита на успешно изминалите този път - праведниците, но той винаги си остава лично наше дело, което сами трябва да изпълним. И в този път душата изповядва като свое разбиране и убеждение псаломските думи: „Благо мне, яко смирил мя еси, яко да научуся оправданием твоим“
- Добре ми е, че ме смири, та да се науча на Твоите наредби ‘ (Пс. 118:71). Тези смиряващи действия и обстоятелства на унижение, на несполуки и страдания, с които Господ посещава душата, действително са незаменими за нейното отрезвяване от гордостта, за да познае от опит незаменимата цена на смирението. Това са горчивините в живота, за които не само не се молим, но които искаме по всякакъв начин да избегнем. А Господ знае колко са ни нужни и ни ги изпраща. Нека не ги приемаме както неразумния свят, а с благодарност и без ропот, както са ги приемали праведниците!
В днешните времена на колективна гордост и самодоволство от нищо толкова не се нуждаем, колкото от истинско смирение и искрена и проста вяра. Само чрез тях, с живот в спасителната вяра, можем да се изолираме от масовото безумие на жалкото човешко самообожествяване в наши дни, от повсеместното демонослужение в гибелния мрак на богоизолацията и всеобщото противене на истинския Бог. Смирението особено силно сродява душата с Неговия Божествен Законодател. Затова нека по Неговата неизказана милост и всемогъща подкрепа да се постараем смирението да стане неотделима част от всичко, което мислим, желаем и вършим през всеки миг от дните, които ни остават тук на земята. Амин!
