ПРАВОСЛАВНА БИБЛИОТЕКА: НИЙ УМРЯХМЕ- ДА ЖИВЕЙ НАРОДА XI-XII глава

ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

По всички пътеки на манастира пристигат гостите на йеромонах хаджи Сергий. Един млад послушник ги посреща и тихичко им предава поръчаните думи:

— Горе в кожухарската одая.

Ако гостът попита дали са се събрали всички, послушникът поклаща глава и отвръща:

— Ще видиш.

И когато гостът се изкачва горе и почука по условения начин на вратата на кожухарската одая, ще му отвори сам хаджи Сергий, ще му подаде грамадната си ръка и ще го покани:

— Влизай, братко, българино! Изуй си обущата, защото местото, в което влизаш, е свято. Тука се готви народното добруване!

Вътре в стаята е димно от цигарите, но и през дима те виждат горящите очи. В средата на миндера, току срещу вратата, седи Буюкли Георги, а от двете му страни са Велчо Джамджията и хаджи Йордан Брадата.

— Както разбираш, капитане, всичко е приготвено. Една дума — и хората ще скочат.

— За тази дума, отче игумене, най-много трябва да мислим. Можем да сме съвсем готови и пак да не можем да направим нищо, ако станем прибързано, или ако закъснеем.

— Аз казвам, — покашлюва се Рачо Бюлбюла, — че няма какво да я протакаме. Можем още утре да речем: хайде! Майстор Димитър има две хиляди души готови. Хем не са хора, ами левове! С двесте души могат да се изтрепят низамите в Търново и да се вземат джепанетата им.

— Рано е, Бюлбюл! — отвръща му хаджи Сергий. — По цяло Българско трябва да се изпрати хабер, че на този и този ден ще има въстание, та всички из един път да се вдигнем. Почне ли тук бунт, там бунт — нищо няма да направим. Турците ще ни удавят в собствената ни кръв.

— Добре де, — намесва се Гайтанджи Колю,— защо тогава не въстанем на Великден. За християнина няма по-светъл ден от Великдена. Тогава е възкръснал Бог, тогава ще възкръсне и България!

Гласът на Мамарчов се издига над другитe — бавен, отсeчен и убедителен:

— До Великден има само два дни. За толкова малко време не може да се съобщи на всички завeраджии, че него ден сме решили да стане въстанието. По-добре е да го отложим за Томина недeля. Така мислехме отначало, и така ще е по-добре.

— Ами не е ли по-хубаво да речеме: в светлия петък да се вдигнем? — дава съвет хаджи Дачо. — Тогава е най-големият пазар в Търново. От всички села идват хора да си пазаруват. Вместо да идват на пазар, ще си дойдат с оръжието и ще започне боя.

— Това не е лошо, — съгласява се Велчо. — И аз мисля, Георге, че тъй ще трябва да направим.

Добре. Да се разбереме: въстанието се дига на светлия петък! По другите работи се разбрахме вече. Остава всеки да си отиде в града и селото и от там да чака.

— А-а! Не може! — отсича хаджи Сергий. — Не се е случвало таково нещо в нашия манастир! Да ни дойдат толкова големи гости, че да си отидат без вечеря! Сега е пост, но все ще се намери храна, каквото е дал Господ. Пък подир вечеря ще видим, кой ще си отива и кой ще остане да слуша тринайсетото евангелие на йеромонаха Сергия. На вас то ще се хареса повече от дванайсетте.

Той излиза из кожухарската одая, за да се разпореди. По стълбите го догонва хаджи Дачо:

— Прощавай, отче игумене, аз ще ходя. Една бърза работа ме чака в Елена и трябва преди мръкнало да стигна!

— Твоя воля, хаджи! Аз да съм на тебе, ще остана да чуя това тринайсето евангелие. Него аз го казвам само в такива големи празници като сегашния.

Някакво черно предчувствие се загнездва в душата на монаха. Той изпровожда хаджията, опътва се към магерницата, но вместо да влезе вътре, изкачва се тичешком на високата камбанария и от там проследява с очи препускащия хаджи Дачо. Наистина отива към Елена. А той, старият грешник, какво си помисли! Бог да му прости греха!

Той още малко гледа след конника, а после бавно слиза на двора.

И все пак. . . чудно! Кой може да бърза толкова много, че да изостави събранието на заверата, в което не се говорят сладки приказки, а се пише историята на един народ, и то се пише с кръв! Чудно. . .

За единъ миг хаджи Сергий премисля всичко. И му се иска отново да се качи на камбанарията.

Но сега вече е късно. Затова време конникът е прехвърлил рида, а оттам нататък трябва да бъде птичка, за да го следи. Слънцето е седнало току на самия хребет на планината и косите му лъчи одължават сенките.

Тъй дълга е скицата на хаджи Дачовия кон, че той се сепва. Сякаш не препуска кон, а някакъв змей — разкривен и грозен, излязъл из пъкъла, за да грабне душата му и да я отнесе на вечна мъка. Ух, страхотия!

Той прехвърля рида, обръща се да види дали се вижда камбанарията на Плаковския манастир, а после бързо завива по Лясковския път. Сега сянката на коня пада настрана и хаджията не я вижда. Така е по-добре! Той лудо пришпорва коня и като вихър се понася надолу. Още един завой, а оттам насетне — към Търново.

Острият хлад не успява да охлади страните му, които пламенеят. Настъпващата вечер не успява да угаси пламъка в очите му.

Да стигна преди да се сетят къде съм. И преди да се измъкнат от манастира. Една дива нечовешка радост го задаша. Така е най-добре. Никой няма да узнае кой е направил това. . . Напразно се мъчи да намери дума, за да определи делото си. Всички прилични думи сами бягат отъ мисълта му и оставят място на едно едничко слово: предателство.

— Е, тъй да е! — оправдава се хаджи Дачо.

— И предателство да е, никой няма да го узнае. А пък на тях нищо няма да им направят. Само ще се побърка на въстанието. Няма да ги избесят, задето са го тъкмили! Нали не е станало! А той ще е добре. Ще получи от султана червен кюрк, подплатен със скъпи кожи. Ще получи и берат да търгува както си ще и където си ще. Защо да има Велчо Джамджията берат? Какъв е Велчо? Баща му едва смогвал да си изхрани челядта, а той станал голям човек! Тфю!..

Мракът тича по стъпките на предателя, сгъстява се, прегражда му пътя, струпва се отгоре му— ще го задуши!

Грозно!

Навлиза в малката горичка над града и му се струва, че това не е гора от дървета, а никакви страшни преплетени змии, които съскат насреща му, разтварят ядни уста и сочат раздвоените си езици.

— Такъв е твоят език, хаджи Дачо. А отровата ти е по-страшна от нашата!

— Ние, змиите, никога не хапем змии, хаджи Дачо. А ти?

— Какъв ще бъде кюркът, хаджи? И колко жълтици ще ти наброи Хаким ефенди ? Ще можеш ли да ги отнесеш до Елена с този кон, или ще вземеш Велчовата чифте кола да ти ги откара?

Някъде вие куче. Може би стене вярното куче на Колю Гайтанджи и оплаква участта на стопанина си. Тука наблизо е тепавицата.

Ами ако Колю се е върнал вече? Ако се срещнат по пътя? Колю ще го познае по очите. Таково нещо не се крие!

Хаджи Дачо извива по най-пряката пътека и още по-яростно смушква коня. О, ако бедното животно би знаяло мислите на господаря си, навярно би скочило заедно с него в някоя пропаст по пътя!

— Защо се тюхкам и вайкам? — укорява се хаджията. — Още никого не съм предал. Ще кажа на дядо владика както сме се наговорили, а ако той ми рече да си мълча — ще си мълча, ако каже да отидем при аянина. . .

— Тогава? — запитва един глас дълбоко от сърцето му. — Какво ще направиш тогава?

Един миг хаджията се замисля, а после отсича:

— Ще отида! Ще отида, защото тъй по-добре услужвам на народа. Ако стане въстанието, хиляди и хиляди ще отидат. С Велчовите приказки и с лудия ум на стотина нехранимайковци не се побеждава султанския аскер. Само невинни хора ще пострадат като се вдигнат. А така аз ги спасявам. . .

Вече навлиза в града и задържа коня си. Мръкнало се е, но по улиците няма хора. В черковите сега четат дванайсетте евангелия и народът е там. Дали владиката не е на служба? Не ще е. Той непременно ще го чака.

Хаджията минава през най-тесните улици и спира до владишкия конак. Горе свети. Той слиза, завързва коня си за оградата, взема от земята няколко малки камъчета и ги хвърля.

Завесата се повдига и една глава наднича. После се отваря прозорецът:

— Ти ли си, хаджи Дачо?

— Аз съм, дядо владика.

— Е?

— Събраха се всички. В Плаковския манастир са.

— Добре! Почакай ме малко. Сега ще сляза!

XII

След дългата вечерна служба хаджи Йордан възсяда коня си и тръгва към Елена. При пътната врата на манастира той се сбогува с хаджи Сергий:

—Прощавай, отче игумене, че не ще ти дослушам сладките думи. Отсега насетне толкова работа ме чака в града, та не смея час да се бавя.

— На добър час, — изпраща го монахът. Ами не се ли плашиш от разбойници?

— Напротив, — отвръща хаджията на шегата с шега. — Излязат ли насреща ми разбойници, ще ги запиша в нашата дружина.

Игуменът подлоства вратата след него и се връща при гостите си, които отново са запълнили кожухарската одая и го чакат.

— Е, хаджи Сергие, да чуем сега тринайстото... — Трайте, има за всичко ред.

Той изчаква докато двамата послушници раздадат на гостите кафето, дава им знак да си отидат вече на почивка и с тих, почти молитвен глас започва:

— Да ми прости Господ и предишните грехове и този грях, ала толкова години чакам да го изповядам. Вие знаете хаджи Сергия откак се е върнал от хаджилък, а не знаете докато отиде в хаджилък какво е правил. Ето: това е тринайстото евангелие. Него никой не го е чувал още, защото и на себе си не съм смеял да го припомня. А днеска, като говорихме за толкова страшни и велики неща, реших се да го изповядам.

Той отпива от чашата си една голяма глътка, смуква няколко пъти цигарата си и казва съвсем просто:

— Аз бях разбойник. Десет години ходих с хайдути из горите и планините. После се покалугерих. Но да не бързам. Да кажа от самото начало. Бях шеснайсет годишен момък. Баща ми беше умрял, а ние с майка живеехме при дядо ми. Една нощ дойдоха даалии. Двама души. Като че ли е било вчера: и сега ги виждам как влязоха в стаята без да хлопат и без да ги усетим. Докато ме зърнат, дядо ми направи знак да избягам. През прозореца се измъкнах навън и се спотаих в обора. Разтича се майка ми да им готви, дядо ми седна насреща им да ги забавлява, а те седат и мълчат. Ще речете от къде съм ги виждал, като съм бил в обора? Имаше едно малко прозорче, през което вечер старецът наглеждаше добитъка. От там. Започнаха турците да ядат, а дядо ги кани, като че ли му са предраги гости. Току изведнъж единият турчин вдигна крака си и ритна дяда в гърдите. Възнак се повали горкият, но бързо се изправи, като че ли нищо не е станало. Знаеше, че и по-лошо може да се случи ако се оплаче. Другият турчин пък си събу цървулите и му казва: „Ей, дърто, я ми поразходи цървулите, че са се уморили. Трижди ми причерня пред очите. Излязох от обора, откачих брадвата от стената до дръвника и се промъкнах към къщи. Сърцето ми се скъса, като видях дядо хванал вървите на даалийските цървули и тръгнал да ги развежда из стаята. Пристъпя старецът, а сълзи течат и по двете му страни. Не се стърпях, влязох вътре и. . . Господ да ми прости. . .

— Какво ще ти прощава, отче Сергие, — виква Колю Гайтанджи. — Да те благослови затова добро дело. Да изчистиш двама кръвници. . .

Хаджи Сергий му направя знак да мълчи и продължава:

— Тогава хванах гората и десет години какво съм правил не ме питайте! И грохота и срамота е да го казвам. А на десетата година се случихме на Странджа-планина. Една вечер легнах и докато си сложа главата на земята — заспах. Сънувам: вървя из една широка градина-край няма. Зеленина, цветя, дървета със зрейнали плодове, птички в шубраките, ручеи — каквато хубост си помислиш, вътре я има. А в цялата градина сме само аз и още един млад мъж. Мисля си: виждал съм го този мъж, ала кой е, не мога да се досетя. Той посегна към едно цветче и не вижда, че до цветчето се свила пепелянка. Ха да го клъцне, и аз ѝ спитих главата с един камък. А мъжът ми каза: остави вече хайдутуването. За по-голяма работа съм те избрал. Да утрепеш една змия нищо не е. Ако можеш изтрепи змиите по цял свят. Разбрахте ли моето евангелие? От тази вечер ние се заемаме да трепем змиите от цял свят. Може някоя да клъцне и умори някого от нас, ала другите трябва да продължат делото му.

Думите му заглъхват от страшен внезапен трясък. Силни удари по манастирските порти накарват всички съзаклятници да скочат на нозе и да изтръпнат.

— Това пък какво е?

— Това ли? — просъсква през зъби хаджи Сергий. — Това е предателство!