ВЕЛИКИ ПЕТЪК

Св. Николай Велимирович

Евангелие за Бог между разбойниците

Христос е на Голгота! Спасителят е на Кръста! Праведникът е в мъки! Човеколюбецът е убит от човеци! Който има съвест – да се срамува! Който има разум – да разбере!

С какво да се сравни това събитие, тайнствено като бездна, тежко като земята и страшно като ада? С кой от милионите всекидневни случаи във вселената, които нашите очи виждат и за които ушите ни слушат, да се сравни с това нямащо название злодеяние на Голгота? Дали с агне сред гладни вълци? Или с невинен младенец, попаднал между челюстите на змийския цар? Или с майка, обиколена от безумни синове и дъщери? Или с майстор, попаднал в машината, която е създал, и разкъсан на парчета от колелата на тази машина? Дали с Авел, който бил убит от брат си? Но там по-големият грешник убил по-малкия грешник, а тук се извършва злодеяние над Безгрешния. Дали с Иосиф, когото братята му продали в Египет? Но това е грях против брат, но не против благодетел, а тук грехът е към Благодетеля. Дали с праведния Иов, чието тяло сатаната превърнал в гной, смрад и храна на червеите? Но тогава злият сатана застанал против Божието творение, а тук творението се изправя срещу Твореца! Дали с чудния Давид, против когото вдигна бунт синът му Авесалом? Но онова било малко Божие наказание за големия Давидов грях, а тук е Праведникът, Праведникът, най-великият Праведник под най-тежките, най-тежките страдания!

Милостивият Самарянин, Който спасявал човечеството от раните, нанесени от разбойниците, сам попаднал в ръцете на разбойници. Заобиколили Го седем разбойници. Първият разбойник е сатаната, вторият – старейшините и водачите на еврейския народ, третият – Юда, четвъртият – Пилат, петият – Варава, шестият – непокаялият се разбойник на кръста, и седмият – покаялият се разбойник на кръста. Да спрем за час и да разгледаме тази разбойническа дружина, между която виси на Кръста в кръв и рани разпнатият Син Божи.

На първо място е сатаната – най-големият злосторник на човешкия род. Той е баща на лъжата и разбойник над разбойниците. Неговите изкушения, с които подмамва човешкия род, за да го погуби, са двустранни – той изкушава с услаждане и с мъки. В началото той изкушавал Господа на Планината на изкушенията с наслади, власт и богатства, сега пък, в края, той Го изкушава с мъки. Като бил победен и посрамен при първото изкушение, той отстъпил от Господа и побягнал от Него, но не Го оставил съвсем, а само за някое време. Така е написано в Евангелието: Отстъпи от Него до някое време (Лк. 4: 13). Ето, това време изтекло и той се появява отново. Сега не му било необходимо да се явява открито и видимо; сега той действа чрез хората, чрез синовете на тъмнината, които от великата Христова светлина ослепели, и в своята слепота се предали в ръцете на сатаната, и послужили като негово оръдие против Христос Господ. Но той сатаната е тук, близо до всеки език, който хули Господа, във всяка уста, която плюе пречистото Негово лице; при всяка ръка, която Го удря и Му надява трънен венец; във всяко сърце, в което гори огънят на завистта и омразата към Него.

Вторият разбойник – това са водачите и старейшините на еврейския народ – политическите, религиозните и интелектуалните водачи на народа. Това са книжниците, фарисеите, садукеите и свещениците. Начело на всички е цар Ирод. Към разбойничество против Господ ги подтикнали завистта и страхът; завистта към по-силния, по-умния и по-добрия от тях, и страхът за своето положение, власт, чест и богатство, в случай че целият народ тръгне след Христа. Нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире Му (Иоан 12: 19)! – викали те в своето безсилие, завист и страх. В какво се състояло тяхното разбойничество към Господ? В това, че без законното изслушване и осъждане са го заловили и убили. В Евангелието пише: Тогава първосвещениците и книжниците и стареите народни се събраха в двора на първосвещеника, на име Каиафа, и решиха в съвета да уловят Иисуса с измама и убият (Мат. 26: 3). Те, значи, не са се съветвали в какво да Го обвинят и как да докажат Неговата мнима вина пред съда и съдът да Го осъди, а как да Го уловят… с измама и убият! Когато правдолюбивият Никодим предложил най-напред съдът да изслуша Господа, та да се разбере и узнае какво върши, те с негодувание и насмешка отхвърлили това предложение (Иоан 7: 50 – 52).

Третият разбойник е Юда – мнимият и жалък апостол. Сатаната пролял Христовата Кръв от богоненавист и човеконенавист; народните старейшини и водачи пролели Христовата Кръв от завист и страх; Юда пък се присъединил към Сатаната и народните старейшини от сребролюбие. Неговото злодеяние се състояло в това, че за тридесет мръсни сребърника предал своя Учител и Благодетел. Своето злодеяние признал той самият пред същите тези старейшини, които го били наели за делото на предателството. Съгреших, че предадох невинна кръв. А те му рекоха: що ни е грижа? Ти му мисли. И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси (Мат. 27: 4 – 5). А и самата му отвратителна смърт свидетелства против него, защото за нея е написано следното: Пръсна се през средата и всичката му вътрешност се изсипа (Деян. 1: 18).

Четвъртият разбойник е Пилат – наместник на кесаря в Иерусалим и в тайнствен смисъл –представител на езическия свят в осъждането на Богочовека. Колкото той презирал евреите, толкова и евреите го презирали. Първоначално той въобще не искал да взима участие в съденето на Христа. Вземете Го вие и Го съдете по вашия закон (Иоан 18: 31). Това казал на Христовите обвинители. След това застанал на Христова страна и след известно разследване обявил пред евреите: Аз не намирам никаква вина у Него (Иоан 18: 38). Накрая, уплашен от заканата: Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря, Пилат решил да бъде, според както искат те (Иоан 19: 12; Лк. 23: 24), и наредил да бият и разпнат Христа. Пилатовото злодеяние се състои в това, че можел, но не поискал да защити Праведника. Ето, сам той казал на Господа: Имам власт да Те разпна и власт имам да Те пусна (Иоан 19: 10). С това признание Пилат завинаги поел върху себе си отговорността за убийството на Христос. Какво е подтикнало Пилата към това злодеяние и какво го е въвлякло в дружината на останалите разбойници? Малодушието и страхът – малодушието в защита на истината и страх за своето положение и милостта на кесаря.

Петият разбойник бил Варава. По това време той лежал в тъмницата за извършен бунт и убийство (Лк. 23: 19). За такива престъпления той и според еврейските, и според римските закони заслужавал смърт. Лично и съзнателно той с нищо не бил съгрешил спрямо Христос. Съгрешили онези, които предпочели него пред Христос. С помощта на разбойника Варава Пилат мислел да спаси Христа от смърт; евреите пък с помощта на невинния Христос спасили Варава. А именно – Пилат предоставил на евреите свободен избор – Христос или Варава – и подобните избрали себеподобния. Бог или разбойника? И разбойниците избрали разбойника! 

Шестият и седмият разбойник били онези двама злодеи, които на Голгота висели всеки на своя кръст, единият от дясната, а другият от лявата страна на Христа, както прозорливият Исая пророчески предвидял и предсказал: И към злодейци биде причислен (Исая 53: 12). Първият от тези разбойници и в предсмъртните си мъки изричал с устата си хули, а вторият – молитви. Ето двама души в еднакво положение – и двамата приковани на кръст, и двамата при раздялата си с този свят не очаквали нищо повече от него! Но, все пак, колко са различни! Това е възражението към всички онези, които крещят: „Поставете хората в едно и също материално положение, отдайте на всички еднаква чест и им дайте еднаква собственост, па всички и духом ще са еднакви!“. Единият разбойник, издъхвайки, издевателствал над Сина Божий: Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият се молил Господу: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си (Лк. 23: 39 – 42)! Кръстните страдания погубили и тялото, и душата на единия, а на другия убили тялото и спасили душата му. Христовият Кръст за единия бил за съблазън, а за другия – за спасение. Такива били разбойниците около Христа. Но, о, благодат Божия, помогни ни, преди да осъдим онези разбойници, които приковали Господа на любовта върху кръста, да разгледаме собствения си живот и да изпитаме дали и ние не принадлежим към тази разбойническа дружина. О, поне да бихме били поне като онзи, седмия разбойник, който се покаял на кръста, и в телесните си страдания потърсил и намерил спасение за своята грешна душа! 

Ако някой диша злоба против Бога и хората, той е най-близкият приятел на сатаната и най-поразяващото негово оръдие. Ако някой е изпълнен със завист към богоугодните хора и Христовите служители, той е разбойник и богоубиец също като Ирод, Анна, Каифа и останалите водачи и старейшини на еврейския народ. Ако някой е сребролюбив, той не е далеч от богопредателство, и негов най-близък приятел от разбойническата дружина е Юда. Ако някой е малодушен в защитата на праведника и толкова страхлив за своето положение и своето удобство, та чак се и съгласява с убийството на праведника, той е разбойник, също както Пилат. 

Вдига ли някой бунт и пролива ли човешка кръв, па пострада ли някой друг вместо него, било поради съдебна грешка или поради порочност на хора, той е разбойник, също като Варава.

Ако някой хули Бога през целия си живот, било със слова или дела, има ли богохулство на неговия език чак до последния му час – наистина, той е духовен брат на онзи, богохулния разбойник от кръста.

Благословен да бъде пък онзи, който паднал в страдание поради своите грехове, не хули никого и не осъжда никого, а само си спомня своите грехове и вика към Бога за опрощение и спасение! Благословен да е онзи, седмият разбойник, който приема своите страдания на кръста като заслужени поради грехове си, и признава страданията на невинния Спасител като незаслужени – заради греховете на хората, па се покаял и изпросил Божията милост, и първи се озовал в рая и вечния живот, заедно със Спасителя! Чрез него получаваме три откровения – спасителната сила на покаянието, та макар и да е в последния час, спасителната сила на молитвата към Бога и бързината на Божието милосърдие. Той е оставил удивителен пример за всички нас, които сме се осквернили, независимо с какви грехове, отпаднали сме от Бога и сме застанали между злодеите. Всеки грях е злодеяние към Бога и всеки, който е извършил дори и един-единствен грях, се смята за разбойник, т.е. – слуга на сатаната. Та нека никой, даже и в страданията, да не роптае, та страданията му да не са за погибел, вместо за спасение. Нека мракът на страданията да бъде осветен от размишления за греховете ни, покаяние и молитви. Така страданията няма да са за погибел, а за спасение.

А сега, като видяхме всички разбойници около Христа Господа, да застанем за минута пред Него и да видим какъв вид има Той между разбойниците. Преди всичко, да се върнем за малко в Гетсиманската градина, където уморените Му ученици спят, а Господ е коленичил на молитва и в борба казва: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти… А потта Му беше като кървави капки, падащи на земята. Неговото божествено естество е неотделимо от човешкото Му естество, но пред нашите очи веднъж се проявява едното, веднъж – другото. Гледайки слабия Младенец в пещерата, ние виждаме Човека. Гледайки бягството Му в Египет, или дългогодишния Му мълчалив труд в Назарет, ние отново виждаме Човека. Гледайки Го жаден, гладен и уморен от път, ние виждаме Човека. Но когато гледаме как възкресява мъртви, как умножава хляба, как изцелява бесновати и прокажени, как укротява бурята, как кара вятъра да утихне, как ходи по водата като по сухо, тогава, наистина, не виждаме пред себе си човек, а Бог. В Гетсиманската градина ние Го виждаме и като Бог, и като Човек. Като Бог – защото, докато тримата най-добри хора в света, тримата първи Негови апостоли, спят от умора, Той, коленичейки на молитва, бди неуморно. Като Бог – защото кой и как можел и смеел да се обърне към Бога с думите: Отче Мой, освен Него, Единствения, Който като Син разбирал Своята единосъщност с Бог Отец? Като Бог, защото кой от смъртните хора би се осмелил да каже, че по неговата дума при него ще бъдат пратени повече от дванайсет легиона Ангели? Като Човек – защото, ето, Той е коленичил в земния прах; като Човек, изпотяващ се от страдание; като човек, водещ борба Сам със Себе Си; като Човек, ужасяващ се от страданията и смъртта, молещ се като Човек да Го отмине горчивата чашата на страданията. 

Кой може да опише и измери Христовите страдания в онази страшна нощ в навечерието на разпятието? Страданията на душата и тялото! Ако на кръста страданието било телесно, тук било повече душевно. Защото Той бил в борба. Това е вътрешна душевна борба; това е обяснение с Отца; това е тайнствен съвет на Човека с безпределната Божествена Троица за нещо, от което зависи целият сътворен свят, отначало докрай. На едната страна – преужасните страдания на Човека, от Когото, в хладната нощ, се лее кървава пот, а на другата страна – Божият план за спасението на хората. Между тях се водила борба. Те трябвало да се помирят. Човекът казвал: Ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша! Богочовекът (послушният Син) добавял: Обаче не както Аз искам, а както Ти. А Бог е определил, че чашата трябва да бъде изпита. И когато Човекът се помирил с решението на Бога, мирът отново се върнал в Неговата душа – онзи, никога невиждан на земята мир, който повече не можели да нарушат нито плесниците, нито предателството, нито оплюването, нито подигравките, нито тръненият венец, нито лъжите, нито клеветите, нито неблагодарността, нито безумната врява наоколо, та дори и мъките на Кръста. В Гетсиманската градина Господ удържал главната победа над сатаната, спечелил я чрез послушание към Бог Отец. С непослушание към Бога Адам бил победен от сатаната; с послушание към Бога Христос победил сатаната и спасил Адам и неговия род. В райската градина сатаната победил човека, в Гетсиманската градина Човекът победил Сатаната. Това е била онази борба, за която споменава евангелистът. Трябвало точно човек да победи, човек, а не Бог, та така всички хора да имат пред себе си пример за борба и победа, човешки пример, на който може да се подражава. Затова Бог допуснал Човекът Иисус да се бори със сатаната и неговата твърде голяма сила. Оттук и преужасните страдания на Човека; оттук и възклицанието: Нека Ме отмине тая чаша! Оттук и потта… като кървави капки по Лицето на Човека. Но ако плътта е немощна, духът е бодър. И духът спечелил победа най-напред над плътта, а след това и над сатаната. Възможно е сатаната да не е могъл да проумее, че е напълно победен в Гетсиманската градина, та продължавал да ликува, като виждал Господ поруган, разпнат и умъртвен. Но когато Господ, през смъртта и гроба, се спуснал като гръм в царството на сатаната, тогава той разбрал, че неговата мнима победа на Голгота е само краят на неговото поражение в Гетсиманската градина.

Както Господ, като човек, огладнявал и ожаднявал; както като човек се изморявал; както като човек е ял и спял, ходел и говорел, плакал и се радвал, така Той и като човек е страдал. Та никой от нас, значи, да не каже: „На Него Му е било лесно да страда – Той е бил Бог! Ала как аз да изтърпя страданията?“. Такъв отговор е само предлог, който произхожда от незнанието и леността на духа. Всъщност, на Христос не е било лесно да страда, защото Той не е страдал като Бог, а като Човек. И още по-тежко било за Него – Невинния и Безгрешния, да страда, отколкото за нас – виновните и грешните. Никога да не забравяме, че ние, като страдаме, страдаме за своите грехове. Господ пък не страдал поради и за Себе си, а заради и за човеците, за всички хора и заради всички човешки грехове. А щом един грях донесъл смърт на Адам; щом един грях поставил на Каиновото чело печат на вечен позор; щом заради два-три гряха Давид толкова много пострадал; щом заради многото грехове Иерусалим бил разорен и Израил отведен в робство – може да си представите какво страдание е трябвало да понесе Онзи, върху Когото се стоварили планините от всички човешки грехове, извършени през всички столетия и от всички поколения! Тука са страшните грехове, от които земята се отваряла и поглъщала хора и животни; тука са греховете, от които са загивали градове и народи; тука са греховете, поради които настанали потоп, глад, суша, мор, нашествие от скакалци и гъсеници; тука са греховете, които възпламенявали войни между хората, тука са греховете, които отваряли вратите на човешките души и ги населявали с безумни духове; па и греховете, от които слънцето потъмнявало, морето бушувало и реките пресъхвали. Защо да ги изброяваме? Може ли да се преброят пясъкът в морето и тревите в полето? Всички тези грехове, от които всеки един поотделно е смъртоносен като отровата на най-лютата змия, е платката, що дава грехът – смърт (Рим. 6: 23). Всички, до един, се стоварили върху невинния Човек – Иисус. Той взе греховете ни върху себе си. Какво чудно има тогава, че от челото Му пада пот като кървави капки! Какво чудно има тогава, ако Той вика: Нека Ме отмине тая чаша! Ето, за праведник едва ли ще умре някой…, а Христос... умря за нечестивите (Рим. 5: 6 – 7)! Представи си, че си качен на ешафода заради един праведник, и ще видиш колко е тежко. Представи си, че си на ешафода заради разбойник, и то заради разбойник, който е извършил разбойничество спрямо тебе – представи си, че си изведен за смърт заради неговото спасение! Само от мислите ще те облее пот. Тогава донякъде ще разбереш Христовата кървава пот. И тогава, уплашен, учуден и изумен, ще извикаш: „Ето Човека, Който е Бог!“.

Ето Човека! – викнал Пилат пред еврейската тълпа, посочвайки Христос с трънения венец и багреницата. Защо Пилат казал това? Дали от удивление към достойнството, спокойствието и мълчанието Христови, или с намерението да предизвика съжаление у евреите? Възможно е и едното, и другото. Да викнем и ние с удивление: Ето Човека! Ето истинския, прекрасния Човек, какъвто Бог имал предвид, когато сътворил Адам. Ето Човек, кротък, смирен и послушен на Божията воля, какъвто бил Адам в рая преди грехопадението и прогонването. Ето Човек без омраза и злоба, с неразрушим мир посред бурите от човешка и демонска омраза и злоба! Неговата борба е завършена в Гетсиманската градина. Тогава, когато за трети и последен път извикал към Отца: Да бъде Твоята воля [точният текст е Но нека бъде не Моята воля, а Твоята]! В Неговата душа настанал мир. Този мир Му давал достойнството, което дразнело евреите и удивлявало Пилат. Той предал Своето Тяло на волята на Своя Отец, както малко след това предал в Неговата ръка и Своя Дух. Своята човешка воля Той напълно покорил на волята на Своя небесен Отец. Не желаейки зло никому, Беззлобният Агнец се спъвал под тежкия Кръст [по пътя ] към Голгота. Не Му тежало толкова дървото на Кръста, колкото греховете на човешкия род, грехове, които заедно с Неговото Тяло трябвало да бъдат приковани на това Дърво.

Но защо да споменаваме, че в тези страшни часове Христос никому не желаел зло? Това е само половината от казаното. На всички и всекиму Той желаел само добро. Но и с това не всичко е казано. Той не само че желаел добро за всички, ами и до Своето издъхване работил за доброто на хората. Даже и на самия Кръст той се трудил за тяхното добро, за доброто на онези, които Го приковали на Кръста с гвоздеи. Всичко, което можел да стори за тях в кръстните страдания, Той го сторил, а именно – простил греха им.

Отче, прости им, понеже не знаят, що правят. Това не е само добро пожелание, това е добро дело. Най-великото добро нещо, което може да се поиска от Бога за грешните хора. На Кръста, в ръцете на смъртта, цял сгърчен от болки, Господ е изпълнен с грижата за спасението на хората. Той извинява хората заради тяхното незнание. Той се моли за разбойниците, които Го приковали с гвоздеи и проболи с копие. Той и разпнат изпълнява Своята велика заповед, дадена на хората – заповедта за непрестанната любов. Кой и кога, попаднал в ръцете на разбойници, се е молил за тяхното добро, за тяхното спасение, грижил се е за тях и е извинявал тяхното зло дело? И най-добрите хора, попаднали в ръцете на разбойници, се молили Богу само за своето спасение, мислили за своето добро, грижили се за себе си и оправдавали себе си. И най-праведните хора преди Христа не са могли да се издигнат до молитва за своите врагове. Всеки призовавал Бога и хората за отмъщение на своите врагове. А Господ, ето, извинява Своите врагове, грижи се за тях, прощава им и се моли за тях. А за какви дреболии сме злопаметни ние! За какви дреболии се гневим и отмъщаваме! Ние, които всеки ден предизвикваме Божия гняв, като престъпваме Неговите свети заповеди, било с нечисти помисли, било с нечисти пожелания, било с неправедни дела! Никой от нас не може да се нарече човек, ако не е човеколюбив. Само човеколюбието може да ни направи хора, истински хора. Напразно съзерцаваме Господа на Кръста, напразно слушаме Неговата последна молитва за грешниците – ако нямаме човеколюбие, и ние принадлежим към онази разбойническа дружина, която Го осъдила несправедливо и Го убила. Нека, значи, да не ни изпълва само удивление спрямо човеколюбеца Господ, а удивление и срам дотолкова, доколкото онази молитва от Кръста се отнася и за нас.

„Колкото по-голяма е любовта, толкова по-голямо е страданието“ – казва свети Теодор Студит. Ако не можем да измерим любовта на Господ Иисус към нас, да се постараем да измерим Неговото страдание за нас. А Неговото страдание за нас било тъй велико и страшно, та чак и земята го усетила и се затресла; усетило го и слънцето и помръкнало; и камъните – разпукали се; и завесата – разцепила се; и гробовете се отворили; мъртви възкръснали; стотникът под кръста Го признал за Син Божий; и разбойникът на кръста се покаял. Нека, значи, нашето сърце да не бъде по-сляпо от земята, по-твърдо от камъните, по-безчувствено от гробовете и по-мъртво от мъртвите. А да се покаем като разбойника на кръста и да се поклоним на Сина Божий като римския стотник под Кръста. Та и ние с мнозината братя и сестри завинаги да бъдем изкупени от смъртта чрез Христовите страдания, очистени с Неговата пречиста Кръв, прегърнати от разтворените Негови свети ръце и удостоени с Неговото безсмъртно Царство. Защото, който пренебрегне това, той ще остане през този живот в антихристовата разбойническа дружина, а в другия живот ще има участта на непокаялия се разбойник – далеч, далеч от Божието лице. Защото и да бил Бог веднъж с разбойниците на земята, никога няма да бъде с тях на небето.

Да се поклоним, значи, на страданията на разпнатия за нас – грешните, Господ. Да изповядваме и прославяме Неговото свято Име. Нему слава и хвала като на истински Човек и истински Бог, заедно с Отца и Духа Светаго – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 Източник: http://misioner.com