Всяка година на Свети Иван
без Глава /Отсичане главата на
св. Йоан Кръстител/ хаджи Йордан Брадата от Елена струва в
Капиновския манастир курбан. Този оброк наследи от баща си хаджи Иван Разсукана
още преди трийсет и три години, когато турци-разбойници убиха по-големия му
брат — хаджи Петко.
Хаджи Йордан не видя това
страшно дело. Тогава беше на гурбет и научи за братовата си смърт едва подир
шест месеца. Но бяха му разказали за убийството такива неща, че косата му
настръхваше и досега. Когато донесли окървавения труп, баща му — старият хаджи
Иван Разсукана — повдигнал очи към божигробската икона, прекръстил се и рекъл:
„Господи, да бъде воля твоя!“ Сетне излязъл от стаята, където десетина жени се суетели
край смъртника, и изчезнал. Напразно го търсили из целия град, напразно разпратили
хора да го дирят из околните колиби и села. Като че
в земята потънал. И едва след четирийсет дни, тъкмо в деня на Свети Иван без
Глава, го открили в Капиновския манастир. Толкова го била потресла смъртта на
сина му, че забегнал в манастира и там се
скрил да се наплаче на воля.
Затова Хаджи Йордан пази
бащиния си оброк. На
този ден той събира всичките си роднини, поканва приятели от околните градове,
дава гощавка и скъпи бакшиши на ратаите си, а на манастира оставя богати
дарове.
Сутринта коли и конници
пристигат от ранина, току като надникне слънцето над боаза. Всички канени на
курбана тръгват тъй, че почти в едно време да бъдат пред манастирската порта. Монасите още от вечерта са готови за
големите гости — първенците на целия Търновски санджак. Един послушник от тъмно
още се изкачва на камбанарията и, щом види изписаната с птички и гюлове талига
на хаджи Йордана да спира на малката полянка пред манастирската порта, дава
знак. Тогава три клепала и две камбани запяват живо и весело. Звуците им се
отекват в гористите склонове на балкана, извишават се трепетни и нежни високо в
синьото небе и сякаш канят Самаго Бога на благословено пиршество:
— Господи, Господи, взри с небес и благослови виноград сей, егоже
посадила десница твоя!
Игуменът посреща
оброчниците пред вратата. Златният кръст в дясната му ръка блести на слънцето
като жив огън. От лявата му страна един монах държи котле и росната босилкова
китка пръска капки света вода над набожните християни.
— Добре дошли, добре дошли!
— Добре ни срещаш, отче игумене!
— Да благослови Бог сто години да ви срещам така в нашата света
обител. Кръвта на Светаго Ивана и вярата на Светаго Николая Чудотвореца и
Закрилника да ви бъдат път в живота.
— Амин, амин!
Из отворената врата на
черковата се носят звуците на черковната песен за посичането на Свети Иван. Йеромонах хаджи Теодосий е започнал утринната, и мощният му глас изпълня не
само храма, а прелива вън на двора и се слива с необикновения шум на събуждащата
се природа. Монасите тихичко пригласят, за да могат, думите на песента да се
чуват ясно и да поучават слушателите.
Пръв в храма влиза хаджи
Йордан Брадата с невестата си. Той е едър, широкоплещест българин, с огнени
черни очи, с високо чело и с брада до пояс. Шейсетте и пет изживени години са
оставили следите си само по посребрената му брада.
Невестата му — мъничка,
свита до него, изглежда като врабче до сокол. Нагиздена богато с копринен
баръш, с чохено елече, обшито с лисичи кожи, с сърмалии чехли — тя пристъпва
достойно до съпруга си, уверена в своята знатност и благородство. В ръцете си
носи тежък бохчалък: копринена риза, копринен пишкир с жълти кинари, сърмен
пояс и два чифта чорапи от тънък черен ингилишки памук — дар за иконата на
Света Богородица.
В притвора на оглашените
хаджи Йордан трикратно се прекръства, навежда се над ухото на стопанката си и
прошепва:
— Марийке, мини и остави
даровете пред иконата.
После изважда от
вътрешния джоб на дрехата си четири свещи от бял анадолски восък, подава ѝ
двете, а с другите две се запътва към левия клирос.
— Миром Господу помолимся! —извишава глас хаджи Теодосий.
— Господи помилуй, — отвръщат монасите и се дръпват настрана до
самата стена на черновата, за да дадатъ път и лични места на гостите.
Колю Гайтанджи влиза
последен в храма. Той стои дълго на двора, за да се радва на Елисавета хаджи
Дачова, която блести от красота в празничната си джанфезена рокля — небесно
синя, със
сребърни лалета. Девойката върви между двете си сродници и дружки — дъщерите на
хаджи Йордан Брадата — и Колю ясно вижда, че такава хубост има само в
приказките и че само в приказките може царица, като хаджи Дачовата дъщеря, да
се омъжи за тепавичар. И
последната мисъл, с която Колю прекрачва мраморния праг на черквата, е:
— Дете е тя, дете! А пък аз съм дърто магаре!
От двете страни на хаджи
Йордана са най-добрите му приятели: кръщелникът му хаджи Дачо и съдружникът му
в някои търговски дела Велчо Джамджията. Зад тях се редят първенците на Търново
и Елена: Иванаки Врачалията, Кръстю Симитя, Рачо Бюлбюля, Майстор Митю Софиялията,
Железко Бакърджи, Даскал Антон Никопит и най-накрая Колю Гайтанджи. Колю е застанал там не защото е най-млад,
или защото иска да мине за скромен пред старейте. Не!
От своя ъгъл той вижда
най-добре Ветка и сърцето му се изпълва от завист към смелия
слънчев лъч, който се промъква между русите ѝ къдри и я целува по страната. Ако не е тая завист, той навярно би чул
шепота на хаджи Йордана и би изтръпнал при спомена за току-що преживяната
безсънна нощ.
— Погледни колко застаря
отец Нефталим, — тихичко казва хаджията на ухото на Велчо. — Очите му хлътнали
като на охтичав. Сякаш цяла нощ не е мигнал.
Игуменът в това време
чете поменика на мъртъвците от Разсукановския и хаджи Стояновия родове. И само една престаряла
бабичка напряга паметта си да се сети, кой е този техен сроднико „многострадалний
поп Тодор Иконом”, тъй често повтарян от отца Нефталима .
Младост, младост!
Цяла нощ Колю Гайтанджи
не мигна, три часа път извървя с такъв страхотен товар, призори гроб копа и
мъртвец погребва, а сетне плисна две шепи студена вода на очите си и се смеси с
гостите на хаджи Йордана.
И сега е по-бодър и
по-пъргав от всички други. Той е душата на голямата
трапеза, сложена по цялата дължина на втория чардак. Наистина, ръката му потреперва, когато
поема от Ветка хаджи Дачова пълната с ракия билюрена чашка, но само тя вижда
това и сякаш се усмихва. После на два пъти му става криво, че даскал Антон се
заглежда в девойката, но и това прощава. Младостта прощава всичко. За един само поглед Колю е готов да продаде тежкия
си дюкян в търновската чаршия, всичките си ниви и лозя, та дори и тепавицата, с
която се е сраснало сърцето му. И пак би му се сторило, че цената е по-голяма
отколкото струва имота.
Червеното лясковско вино
искри в блестящо калайдисаните медни купи. То зачервява страните, запалва
погледите, възбужда духовете. Песните на тримата цигулари усилват действието на
виното и вдълбават над веждите дълбоката резка на мечтите.
— Само тука, отче Нефталиме, се чувствувам българин. Само тука
очите ми могат да си починат и да не гледат улави турчуля! Ех, ех!...
Хаджи Йордан се усмихва
тъжно и свива юмрук. Стопанката му бързо го стрелва с поглед, прибира от скута
си шарения месал и става от трапезата:
— Хайде-те, моми и невести, ние да се вдигаме. Да оставиме мъжете
сами да си допиват виното и да си приказват по мъжки.
Гайтанджията е готов
трижди да я устрели за съобразителността, но не сколасва. Хаджи Дачо му подвиква:
— Я подхвани някоя старешка, Кольо Гайтанджи. Някоя дето да
допадне на мене и на хаджи Йордана. Цигуларите не знаят макама на старите
песни. Все алафранга ги карат. Карай да те чуем! ..
— Ей ме! Тук съм!
Огън съм! — отвръща Колю и силом откъсва погледа си от вратата на стаята, в
която влизат жените.
Стори ли му се, или
наистина Елисавета се поспря за малко пред вратата ? Не се ли заслуша в думите на баща си? И ще даде ли сега ухо
да чуе песента на тепавичаря?
Младост, младост!
Колю изпъчва гърди, и мекият
му плътен глас изпълва сводовете на чардака, залива манастирския двор, отеква в
гората:
Де гиди, Димо Чобане!
Паднала ми е зла зима,
измори вакли овчици,
най-подир умря овенът,
овенът виторогият,
със позлатени рогчета,
на рогчетата звънчета.
Одрал Димо кожите на
овчиците, одрал и овена, натрупал куп с кожи и седнал над купа. Засвирил с
медната си цафара и заплакал: „Божке ле, Свети Георге ле! Не ми е мъчно, че
останах без стадо, ала ми е тежко, че нямам малко агънце, да ти сторя курбан!“ И станало чудо: размърдали се овнешките
кожи, раздвижили се — оживели и тръгнали по върха, по Бакаджика. Най-напред
вървял овенът, след него бравите, подир тях вакли агънца, а най-накрая Димо
чобанът, със свойта медна цафара, със свойта крива тояга и с тая кучка Караман
със осем девет кучета!
— Те, това е песен! — възкликва Желязко Бакърджи. — Такива песни
ми пълнят душичката!
— Ба, — намесва се даскал Антон, — не е много хубава тази песен.
Умряло му на човека цялото стадо, а ти си седнал да викаш: „машалла!”
— Даскале, не говори като антихрист! Не си разбрал както трябва
песента! Казано е: умрели му
на човека овцете, ала после Господ, сиреч, Свети Георгий Победоносец, направил
чудо и му ги возкресил. Тъй ли е, отче хаджи Теодосие?
Хаджи Теодосий се засмива
и се съгласява с утешителната вяра на Бакърджията.
— Не се джавкайте, — весело сгълчава хаджи Дачо. — Карай друга
песен, Кольо! Карай да видиме нея пък как ще изтълкуват!
Отново прозвучава гласът
на тепавичаря. Сега той е още по-сладък, защото има кому да се харесва:
Лалка на царя думаше:
царьо ле, царьо Шишмане,
в Търново турци влязоха —
във твойте златни палати. . .
Тази песен пък на мене не
ми харесва, хаджи Дачо, — поклаща глава Велчо Джамджията.
— Не ти ли харесва? И таз добра! Стара песен, юнашка песен...
— Там е, че не е юнашка... Много е такъва... как да реча... много
е робска... Да ѝ промени Колю словата, па тогаз да я пее...
— Хайде ти ги промени, да те видим! — прихва хаджията — Нагласи
ги, както ти се харесват, па му ги кажи да ги научи...
Е, то е лесно! Нека да
пее тъй, да речем: в Търново турци влязоха, ама напряко излязоха! Тогава ще
река, че песента му е юнашка!
Само отец Нефталим не се
засмива на Велчовата шега. Той притваря очи и му става тежко, защото знае, че
от такива песни и задявки над раята се надвисват черни облаци и се излива порой
кръв. Когато минаха русите, младите нали пак
такива песни пееха и пак такива им бяха шегите? Какво стана? Отидоха си хиляди
праведници. И днеска погреба един — поп Тодор! Бедният поп Тодор!
Старецът повдига купата с
виното, извива се и през пармаклъка на чардака отлива няколко капки:
— Тежко и лошо иго агарянско!
— Тежко и лошо е, отче, — повдига очи Велчо, — защото стоим със
скръстени ръце. Виж гърците и сърбите. Те понесоха ли игото? Скочиха като един
човек и се освободиха! Това разбирам аз народ!
— Хм... народ! Прощавай, бай Велчо, ала народът не е нищо!
Разбираш ли ме ти мене? Стадо! Стадо и толкова! Цар ни трябва на нас, цар да ни
поведе! Намери ли се достоен водач, народът сам тръгва след него! ..
Очите на Гайтанджи Колю
пламтят, думите му са резки и отсечени.
Хаджи Дачо се усмихва:
— Младежки приказки! Водач винаги се намира! Винаги има хора
лакоми я за пари, я за слава. Но когато тръгне народът и дойдат турците с
изострени ятагани, водачът се напъхва в миша дупка, а сиромасите си проливат
кръвта. По-добре е да си живеем кротката и умната, да си траем, та да не
разсипем и това добруване, което имаме сега!
— Какво добруване, хаджи! — крясва Колю. — Вие, старците, добрувате,
а ние, младите, на таково добруване викаме: ро-бу-ва-не!
Слънцето преваля на запад
и алените му лъчи обливат
белите зидове на манастира с кръв.
Тъй кървава е цялата
робска земя, цялата българска земя! Четири века се облива с невинна кръв! Не
стига ли вече?
Кръв изпълня и погледа на
Колю Гайтанджи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар