НЕДЕЛЯ ШЕСТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Св. Николай Велимирович
Евангелие за разделеното стадо в присъствието на Пастира

Иоан 12: 1 – 18; Зач. 41

       Кой донася радост в един дом? Добрият гост.

      Кой донася още по-голяма радост в един дом? Стопанинът на дома, като се върне след дълго отсъствие.

       Блазе на онзи, който приеме Христа Господа като добър Гост, и го нагости!

       Блазе на устата, които Го поздравят като приятел!

       Блазе на душите, които Му се поклонят с радостни песни като на Домакин.

      Ала някои не Го познали и не Го приели нито като Гост, нито като Приятел, нито като Стопанин, а със собствените си ръце вдигнали камък срещу Него и в своята смъртна душа подготвяли Неговата смърт.

      Такова е божественото свойство на Господ Иисус, че където и да се е появявал като Бог в човешко тяло, хората заставали отдясно и отляво на Него, както ще застанат при Неговото появяване в последния ден на земната история. И досега, като стане дума в светското общество за Господ Иисус, хората се разделят надясно и наляво. Колко ли голямо трябва да е било това разделение по времето на Неговия живот на земята?

       Днешното евангелско четиво описва два случая на такова категорично разделение между хората заради нашия Господ. В първия случай присъстващите на вечерята в село Витания се разделили така, че от едната страна били апостолите, възкръсналият Лазар, неговите сестри –Марта и Мария, които гостили Господа, а от другата – Иуда Предател, който негодувал, че Мария изляла благоуханно миро върху главата на Господ. Във втория случай от едната страна бил народът, който тържествено очаквал Господ при влизането Му в Иерусалим, а от другата – фарисеите, книжниците и първосвещениците, които се съвещавали да убият не само Господ, но и Неговия приятел Лазар.

       Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Къде бил Господ преди това? От предшестващото евангелско четиво се разбира, че веднага след възкресението на Лазар [Господ] се отдалечил до близката пустиня в един град Ефраим. А се отдалечил от обикновена предпазливост – да не Го хванат евреите и да Го убият. Защото възкръсналият Лазар разтревожил безумните старейшини повече от всички други Негови чудеса. Вижда се, че Лазар е бил известен и знаменит човек, за което свидетелстват и многобройните посещения в неговия дом, както по времето след смъртта му, така и след възкресението му. Мнозина иудеи бяха дошли при Марта и Мария да ги утешат за брата им (Иоан 11: 19); и голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите (Иоан 12: 9). Но тъй като още не било настанало Неговото време, Господ се отдалечил от Иерусалим и се скрил от Своите зли и коварни врагове. И това Той сторил заради нас. Първо – Неговата смърт да не настъпи тайно, а пред стотици хиляди свидетели, които се били събрали в Иерусалим, та така целият свят да узнае, че той, без съмнение, е умрял, та после да е очевидно и несъмнено чудото на Неговото Възкресение. Второ – за да ни научи на съвършена покорност на Божията воля, та и ние да не се подхвърляме току-така на смърт, по наши собствени съображения, а да изпитваме волята Божия и да бъдем готови да пострадаме в онзи час, който ще ни се открие. Защото, ако напълно се предадем на Божията воля, и косъм от главата ни няма да загине (Лк. 21: 18), и всичко с нас ще се случи в онова време, в което трябва да стане, не преди и не след него. Ако сме достойни да умрем от мъченическа смърт за Христа Господа, и ако при това сме напълно покорни на Божията воля, търсейки Божията слава, а не нашата, тогава мъченическата ни смърт ще настъпи във време и по начин, които са най-полезни за нас и за нашите ближни. Не трябва, значи, да се мисли, че Господ Иисус е избягвал смъртта, като се криел от Своите палачи. Той не я избягвал, а само я отлагал до онзи час, който Неговият Отец бил отредил; до онзи час, когато Неговата смърт ще бъде най-полезна за света. А от Евангелието е ясно, като светлината на слънцето, че Господ не се страхувал от страданията и смъртта. Така веднъж, като предсказал Своите страдания и смърт, и когато Петър започнал да Го отклонява от такива мисли с уверението, че това няма да Му се случи, Господ го спрял и му казал страшните думи: Махни се от Мене, сатана! Защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човеческо (Марк. 8: 33)!

       Шест дена преди Пасха Господ отново се върнал във Витания, където живеел Неговият приятел, когото Той възкресил от мъртвите. Тук за Него била приготвена вечеря. Там Му приготвиха вечеря и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата. Евангелист Иоан премълчава в коя къща била сложена трапезата. На пръв поглед би могло да се помисли, че е била в дома на самия Лазар. Но според евангелистите Матей (26: 6) и Марк (14: 3) става ясно, че вечерята е била в дома на Симон прокажени, защото и двамата евангелисти описват, като Иоан, същото събитие. Иначе трябва да се предположи, че това събитие е станало два пъти във Витания и то в един твърде кратък отрязък от време; веднъж – в къщата на Лазар, а втори път – в дома на Симон прокажен, което е малко вероятно. Този Симон оказал гостоприемство несъмнено заради това, че Господ го бил изцелил от проказа. Защото е немислимо, с оглед на страшната строгост на Моисеевия закон, че един прокажен човек ще сложи вечеря и ще покани толкова гости, когато и най-близките негови роднини не са смеели да имат с него никакъв допир.

       А Лазар беше един от седналите с Него на трапезата. Евангелистът подчертава това особено, за да покаже действителността на Лазаровото възкресение. Възкръсналият мъртвец живеел своя обикновен живот като другите човеци: движел се, ходел на гости, ядял и пиел. Той не бил една кратковременна сянка, която като мираж се появява пред хората и бързо изчезва, а жив, здрав и нормален човек, какъвто бил преди своята смърт и болест. Господ го възкресил и се отдалечил от Витания в град Ефраим за няколко дена. И при присъствието, и при отсъствието Христово Лазар бил еднакво жив човек; за да не се помисли и каже, значи, че уж Лазар само в присъствието и под „сугестията“ Христови се появявал между хората като жив. Сега, след като Господ отново се върнал във Витания, ето че Лазар седи с Него на трапезата и гостува на своя съсед – а възможно и роднина – Симон. Каква удивителна картина! Господ вечеря с двама души, на които дал повече от това, което може да им даде цялата вселена – единия възкресил от мъртвите, а другия изцелил от проказа. На единия тялото гниело в гроба, а на другия – от проказа. Той, със Своята чудотворна сила, върнал на единия живота, а на другия – здравето. И сега, пред Своето издигане на честния Кръст, Той се отбива при тях и намира в тяхно лице благодарни приятели. О, да бихме узнали и всички ние как Христос ежедневно ни спасява от тлението на тази земя и проказата на този страстен живот, ние непрестанно бихме Го гощавали в своите сърца, и не бихме го пуснали да излезе из под покрива на нашите души!

       Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото. Първите двама евангелисти пишат, че жената изляла мирото върху Христовата глава, при което свети Марк добавя: като счупи алабастрения съд, възлизаше върху главата Му. Най-скъпоценното миро държали в добре запоени и надеждно запечатани стъ
кленици. Жената счупила гърлото на стъкленицата, па тогава изляла мирото – най-напред върху главата Му, след това, в знак на неизмерима почит към Него и свое собствено смирение, и върху нозете му. Тя не си направила труда лесно да отвори стъкленицата, а я строшила, защото възнамерявала да излее всичкото миро, без остатък, върху Господа. И така, докато Марта, както винаги, шетала из къщата и около трапезата, Мария по свой начин отдала почит на чудотворящия Учител. Двете родни сестри изразявали своето почитание към Господ по два различни начина. При един друг случай, когато Марта прислужвала, а Мария седяла край Христовите нозе и слушала Неговите святи слова, Господ похвалил повече Мария, казвайки на Марта: Мария избра добрата част (Лк. 10: 42), искайки с това да подчертае по-голямата важност на духовната ревност в сравнение с битовата. Сега пък Мария набавила скъпоценно нардово миро и по източен обичай го изливала върху главата и нозете на онзи, Който със Своята надприродна чистота умивал и изпълвал с благоухание нейната душа. При този случай присъстващите се разделили в чувствата си, всички мълчали и с мълчанието си одобрявали Мариината постъпка, но един, само един от тях, не мълчал, нито пък одобрявал тази постъпка. Ето как евангелистът, който и сам присъствал там, описва възмущението му:

        Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: защо да се не продаде това миро за триста динария и парите да се раздадат на сиромаси? Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето и крадеше от онова, каквото там пускаха.). Според първите двама евангелисти не само Иуда негодувал, а и останалите ученици (Матей), или още някои от присъстващите (Марк). Че и някои други се възмущавали, било тайно в душите си, било полугласно, е ясно от Христовия отговор в днешното евангелско четиво: Остави я... Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. Господ, значи, отговаря на мнозина. Но които и да са негодували, и колкото и деликатно да било тяхното явно възмущение, главното е, че Иуда се възмущавал най-люто, най-гласовито и най-изразително. Защо евангелист Иоан споменава само него? И защо точно го споменава по име и с названието „предател“? За да не го бъркат читателите с другия апостол Иуда. Иуда се възмущава, значи, задето онова скъпоценно миро се излива напразно, вместо да се продаде и парите да се дадат на сиромаси. Той определя и високата цена на благоуханното масло – триста динария, или триста гроша. Това наистина е висока цена за едно шишенце с миро; това са няколко златни дуката. Но точно това показва голямото страхопочитание, което изпитвала Мария към Господ Иисус. Кой знае колко ли време е пестяла, докато спести толкова пари, за да ги похарчи наведнъж и така да увековечи един миг от времето? Иуда се разболял тежко, защото тези няколко златни дуката не звъннали в неговото ковчеже. Евангелистът открито казва, че той беше крадец. Разбира се, Господ знаел това, т.е. знаел, че Иуда краде от ковчежето, в което се събирали доброволните жертви за подпомагане на сиромасите. Но макар Господ и да знаел това, Той никак не желаел да изобличи Иуда за кражбите, може би защото Той дълбоко презирал парите, та не искал въобще да говори за тях, а може би, защото чакал часа, когато с една дума да каже на Иуда всичко, което могло да се каже. Ето страшните думи, които Господ казал за Иуда пред Своите ученици: Не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол (Иоан 12: 70)! Защо, значи, Иуда да се нарича само крадец, като той заслужава да се нарича дявол?

       Ето какво отговаря Господ на неговото възмущение: Остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми. Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. О, чуден и трогателен отговор! Онази, същата уста, която изрекла: Милост искам, а не жертва, и която казала на богатия момък: Продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси – тази същата уста сега оправдава Мария заради изляното скъпоценно миро. Това не е ли противоречие? Не, никакво. Защото не само с хляб ще живее човек, и защото това Мариино дело е колкото жертва, толкова и милост, и то милост към най-големия сиромах, Който някога е ходил по земята. Защото не е толкова сиромах онзи, който винаги е бил такъв, и чиито деди и прадеди са били сиромаси, ала истински сиромах е онзи цар, който се уподоби на сиромасите. А какво да кажем за Царя на царете, Който от началото е царувал над безсмъртните ангелски войнства, па от човеколюбие станал Човек, родил се в пещера и на всички станал слуга? Воловете и овцете, като на новороден Младенец, му отстъпили своя обор, а след смъртта Му кой ще помаже подобаващо Неговото мъртво Тяло поне толкова, колкото е обичайно и за сиромасите, когато умрат? Ето кой – Мария. Като че научена от Духа, тя предварително извършва онзи чин на помазването на Христовото Тяло, подготвяйки Го по този начин за погребение. За нея това е тайната вечеря, на която тя извършва една тайна не над живия, а над мъртвия Господ. Сякаш знаела, че всемогъщият Чудотворец, Който върнал нейния брат между живите и здравето на прокажения домакин, който давал вечерята, след два-три дена ще падне в ръцете на злодеите, които ще го убият с жестока смърт. Затова не я възпирайте. Оставете я да извърши погребалния обряд над Мене. А сиромасите винаги ще имате до вас и се старайте за тях да изпълните Моята заповед за милосърдието. Защото, каквото направите за сиромасите, за Мене сте го направили; но също тъй, каквото сторите на Мене, сторили сте го на сиромасите. Онова, що сте сторили за Мене, Аз стократно ще отплатя на вас и на вашите сиромаси. Господ добавил и това: Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши (Марк 14: 9). Виждате ли как нашият царствен Господ награждава за извършената Му услуга! Той награждава любовта със стократна любов, а за похарчените триста гроша, за които Иуда толкова жалел, Той отплаща на Мария с безсмъртна слава. За тези триста гроша, които крадливият Иуда щял да скрие заедно с Марииното име в мрака, Мария купила неизплатим бисер, именно, едно полезно поучение за милиони и милиарди християни, поучение за това, как Господ се отплаща царски на онези, които Му служат.

       Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса. Ето ги отново хората, разделени от Христовата сила! Едни идват да видят Чудотвореца, Лазар и чудото на Чудотвореца; а други се наговарят да убият и двамата, не само Христа, но и Лазар. Защо Лазар? За да унищожат и живия свидетел на Христовото чудотворство. Но защо тогава не се наговорили да убият и всички останали – мъже, жени и деца, на които Господ е показал Своята божествена сила – всички слепи, които прогледнали, и глухи, които прочули, и неми, които проговорили, и умопомрачени, които оздравели, и мъртви, които възкръснали, и прокажени, които се очистили, обсебените, които се изцелили, и разслабените, сакатите, бесноватите и всички останали, които оздравели чрез чудо. Свидетели на Христовата сила имало по всички страни на израилската земя. Защо първосвещениците не се наговорили да убият всички тях, а само Лазар? Не затова, че тези зли мъже се страхували от кръвта, и че жалели хората, а затова, че било неосъществимо и опасно за самите тях. А особено искали да убият Лазар затова, защото изглежда неговото възкресение довело иудеите до по-голямо вълнение, от което и да е друго чудо на Спасителя; па и за това, че много народ отивал да види Лазар и като го виждал, започвал да вярва в Господа Иисуса; а може би още и затова, защото Пасха била съвсем близо и се бояли, че целият народ, който се събирал на Пасха в Иерусалим, може да се отбие във Витания и да види оживелия мъртвец, и да повярва в Христа. И тъй, докато народът търсил спасение, неговите духовни водачи се трудели да му попречат и да преградят пътя на спасението. Но целият труд на тези зли народни водачи против Божието дело бил напразен. Колкото повече те преследвали Божието дело, толкова повече то избуявало. Това ясно се вижда и по-късно с Христовата Църква, та и до днес; цели армии на противниците на Църквата Христова са я нападали и външно, и вътрешно, но всички тези нападения не са успели да Я разрушат, а напротив – точно те помогнали Тя да се разшири и да се утвърди в света. Не могат слабите човешки ръце да воюват против всемогъщия Творец и Неговото дело. Става онова, което Той желае, въпреки противящите се сили на пъкъла и по земята.

       Събитието, което по-нататък е описано в днешното евангелско четиво, показва колко по-открит за истината, колко по-великодушен и по-благороден от своите водачи бил народът. Това събитие е известно като Вход Господен в Иерусалим.

       На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Йерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. На следващия ден, след вечерята във Витания, Господ се упътил за Иерусалим, за града, който избива пророците. Но Иерусалим не бил обиталище само на тесногръди фарисеи, на надменни книжници и богоборчески първосвещеници, а един невиждан мравуняк от човешки същества, един огромен лагер от поклонници и богомолци. По времето на Пасха в Иерусалим имало почти толкова народ, колкото и в Рим – тогавашната световна столица. Тази невъобразима маса от човешки същества се събрала в Иерусалим, като че ли да бъде по-близо до Бога. Не може да се каже, че непредубеденото народно сърце не е прозорливо. В този случай и в този ден, то наистина усещало чудната близост на Бога и виждало в Господ Иисус Христос въжделения Цар от Давидовото коляно. Затова, когато Господ слизал от Елионската планина, този народ възлизал към тази същата планина насреща Му. Едни постилали дрехите си, други отсичали маслинени и други клонки и с тях украсявали пътя, трети за това взимали палмови клонки, а всички заедно, изпълнени с радост, го поздравявали с възклицания: Осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. Въпреки железния римски

       А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: „Не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле“. Другите евангелисти описват подробно как бедният Господ, без да има никъде нищо Свое, намерил ослето. Затова свети Иоан пропуска това като известно и казва само: намери …осле. Най-подробно евангелист Лука (19: 30 – 35) описва чудната прозорливост и Христовата власт, с които Господ намерил това осле. Идете в отсрещното село – казал Господ на някои от учениците, – като влезете в него, ще намерите едно вързано осле, което никой човек никога не е възсядал; отвържете го и докарайте. Учениците изпълнили заповедта и наистина намерили всичко, както им било казано. С ослето била и ослицата – неговата майка. Защо Господ не възседнал ослицата, а ослето, което дотогава никой никога не бил възсядал? Защото ослицата не давала нито да я яздят, нито да я водят. Ослицата символизира израилския народ, а ослето – езическите народи. Това е тълкувание на светите отци и тяхното тълкувание без съмнение е точно. Израил ще отхвърли Христа, а езичниците ще го приемат. Всъщност, езичниците ще принесат Христа през историята и заедно с Него ще влязат в горния Иерусалим, в Небесното Царство.

       Учениците Му изпървом не разбраха това; но когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили. Всъщност, учениците твърде малко разбирали от всичко, което се случвало с техния Учител, докато не им се им отвори умът, за да разбират, и докато Дух свети не ги озарил във вид на огнени езици. Тогава те разбрали всичко и си спомнили за всичко.

       Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелстваше. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо. Тук става дума за две групи от народа – едната, която е от присъстващи свидетели на Лазаровото възкресение във Витания, и останалия народ, събрал се в Иерусалим, който чул от онези, първите, за чудото с Лазар. Първите свидетелстват, а вторите, въз основа на това свидетелство, излезли да го посрещнат. И докато над Соломоновия храм се издигал димът от жертвите, докато скучаещите книжници се препирали за мъртвите слова на Моисеевия закон, докато оглупелите свещеници горделиво се разпореждали за провеждането на тържеството, докато народните старейшини се пъчели и се показвали пред народа, самоуверени, че целият този народ се е събрал заради тях, докато левитите точно и с удоволствие отделяли полагащите се части от жертвите – народът копнеел за чудо и за Чудотвореца. Затова сега необозримият човешки мравуняк загърбил Соломоновия храм, жертвеника и свещениците, и цялата тази безсилна машинария на изкривеното градско общество, загърбил всичко това и обърнал лице към Елеонската планина, от която слизал Чудотворецът. Защото с какво могат да помогнат мъртвите иерусалимски кули с живи мъртъвци в тях на гладната и жадна народна душа, която търси прозорец на затвореното небе и среща с живия Бог? Римската и фарисейската гордост, които изпълвали и препълвали Иерусалим, не били в състояние да направят и един косъм бял или черен. А ето, от Елеонската планина слиза Онзи, който със Своя глас извел четиридневния мъртвец от гроба, възкресил го от мъртвите и го избавил от мъртвешкото тление!

       О, да бихме и ние отвърнали своя дух от гордата, но безсилна машинария на този свят, и да го насочим към небесната планина, към Царя Христос! О, да бихме и ние насочили всичките си надежди към Него! Нашата душа търси Победителя на греха и смъртта, които цялата вселена, сама по себе си, не може да победи. Христос е победителят! Нашите души са гладни и жадни за смирения и всемогъщ Цар, смирен поради Своята сила, и силен поради Своето смирение; за Царя – приятел на всекиго от нас поотделно, за Царя, Чиято власт няма граници, и Чието човеколюбие няма мяра. Такъв е Царят, Христос Господ. Нему, следователно, да извикаме всички: Осанна, осанна!

       Нему слава и хвала заедно с Отец и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна. Сега и всякога, и вовеки веков. Амин.

Източник: http://misioner.com