архимандрит Кирил Рилски
(Апокал. гл. II, от 18—29 стих)
В първите три века християнството се е разпространило на Балканския полуостров и е укрепнало. Християнската религия е взела надмощие над езическата религия на Балканския полуостров, и тази е била една от причините, щото първият римски християнски император св. Костантин Велики да пренесе римския императорски престол от Рим в малкия тракийски градец Визант, като го е украсил с постройки и го е нарекъл по своето име Константинопол. Вторият вселенски събор е въздигнал цариградския епископ в патриаршеско достойнство, като му е определил място по преимущество на чест подир римския епископ, като епископ в Константинопол — новият Рим.
Нека сега да изложим историята на цариградската църква на основание пророческите места, които се съдържат в Апокалипсиса във II глава, 18—29 ст.
"Зная твоите дела, и любов, и служба, и вяра, и търпение, и че последните ти дела са по-много от първите. (Апокал., гл. II, ст. 19)
В това пророческо място на Апокалипсиса се говори за добрите дела, за искрената любов, за самоотверженото служение на цариградските блаженейши и светейши архиепископи от първите векове на християнството. За пример можем да вземем пастирското самоотвержено служение на цариградските архиепископи из живота на св. Иоан Златоуст, цариградски архиепископ, с каква пастирска любов той се е отнасял към своето паство и с каква искрена любов са препълнени неговите пастирски поучения към страдащато человечество. Такива истинни и самоотвержени пастири на цариградската църква, които са занимавали цариградския патриаршески престол в първите векове на християнството, имало много.
"Но имам малко нещо против тебе, задето допускаш жената Иезавела, която нарича себе си пророчица, да учи и прелъстява рабите Ми да блудствуват и да ядат идоложертвено." (Аапок., гл. II, ст. 20).
В това пророческо място на Апокалипсиса се говори пророчески за цариградската църква, а под пророческата дума „жена Иезавела“ се разбира елинската народност, на която цариградския архиепископ се е предал всецяло да служи. Подир разделението на църквите, цариградския архиепископ в православната вселенска църква е заел почетното място, по преимущество на чест, на римския отпаднал от вселенското църковно единство архиепископ. Цариградският архиепископ, като заема първенствующото място в православната вселенска църква, като се освобождава цариградският архиепископ от църковния авторитет на римския архиепископ, подир неговото отпадвание от вселенското църковно единство, то той за голямо съжаление на целия православен мир е започнал да се отклонява от правия път и е започнал да нарушава църковните канони и древните църковни традиции на православната вселенска църква в полза на елинската народност. Цариградският архиепископ, за да услужи на елинската народност, която се нарича пророчески в Апокалипсиса под названието „жена Иезавела“, то той въпреки църковните канони и древната църковна традиция в православната вселенска църква, измества местния православен църковен клир на древните апостолски църкви: Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската и Иллирийската—Първо-Юстинияновска и го замества с църковни клирици от цариградската църква по произхождение от елинска народност, които не са знаели езика на местните православни християни, и по тоя начин тези древни апостолски църкви са били съвършено обезличени и църковния живот на местното православно население разстроен от противоканоническото вмешателство на цариградския архиепископ в техния църковен живот. С нарушението на църковните канони и на древните църковни традиции от страна на цариградския архиепископ в полза на елинската народност се увреждат жизнените църковни интереси на вселенската православна църква. Ето защо се подканва цариградският архиепископ в Апокалипсиса във втората глава, 21 стих да се опомни и престане да служи на елинската народност и с това да уврежда жизнените интереси на православната вселенска църква.
И дадох ѝ време да се покае за блудството си, но тя се не покая. Ето, нея хвърлям на постелка, а прелюбодействуващите с нея - в голяма скръб, ако се не покаят за делата си; (Апока.л II гл , 21 и 22 стих).
В това пророческо място дава се време на цариградския архиепископ да се опомни и покае, като престане със своя висок епископски авторитет занапред да служи на националните интереси на елинската народност и с това той да уврежда жизнените църковни интереси на православната вселенска църква. Ако ли цариградският архиепископ не се разкае и не престане заедно с неговите подчинени цариградски епископи да служат със своето високо епископско звание на националните политически интереси на елинската народност, то елинската народност ще бъде наказана със смърт.
"И чедата ѝ ще поразя със смърт, и всички църкви ще узнаят, че Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всекиму от вас ще въздам според делата му.
(Апокал. II гл., 23 стих).
Това страшно наказание над елинската народност се изпълни в наше време, когато биде изклано цялото елинско население в Мала Азия от турците. А така също грози опасност и за самото съществувание на елинистическата цариградска патриаршия, която се е превърнала от православна вселенска патриаршия на шовинистическо елинско политическо гнездо в Цариград. В 23 стих се говори пророчески, че цариградският елинистически архиепископ и неговите подчинени елинистически епископи, служители на елинизма, като гледат избиванието на елинския народ, ще бъдат в голяма скърб, като гледат техните духовни чада, че се предават на смърт. Тук турците са просто оръдие на Божия промисъл. Това става да разберат всички църкви и всички народи, че Св. Православна вселенска църква е свята и се управлява невидимо от Божия Промисъл.
"А вам и на другите в Тиатир, които не държат това учение и не са узнали така наричаните дълбини сатанински, казвам: няма да ви наложа друго бреме; само това, що имате, дръжте, докле дойда." (Апокал. гл., 24-25 стих).
В това пророческо място се говори за малцината цариградски епископи, които не са заразени от елинизма и със своето епископско звание не служат на политическите интереси на елинската народност, които православни цариградски епископи строго пазят неприкосновеността на църковните канони и на древните църковни традиции на православната вселенска църква; но тези православни цариградски епископи съставляват малцинство и заради това техния православен глас не се слуша от болшинството цариградски епископи елинисти, които със своето високо епископско звание служат на политическите национални интереси на елинската народност. А така също се говори пророчески и за апокрисиариите (духовни посланици) на самостоятелните поместни църкви, които живеят в Цариград в своите ставропигиални метоси. Пророческите думи „Вам же глаголю" се отнасят до цариградските православни епископи, които съставляват малцинство от цариградските епископи и не служат със своето епископско звание на политическите интереси на елинската народност; а пророческите думи: „И прочим сущим в Тиятирие“, се отнасят до апокрисиариите на поместните самостоятелни църкви, които живеят в Цариград в своите ставропигиялни метоси.
Съществува древен обичай, който води своето начало още от първия християнски римски император св. Константин Велики, щото всички поместни самостоятелни църкви да имат в столицата на римската империя в Цариград по един ставропигиален метох, в които ставропигиални метоси са живели в Цариград апокрисиариите (духовните посланици) на поместните църкви. Такива ставропигиални метоси в Цариград имат всичките поместни църкви и в настояще време. Такъв апокрисиарий на римската църква, който е живял в ставропигиален метох на римската църква в Цариград дълго време, е бил св. Григорий Велики, папа рииски, преди той да е станал римски папа, който е умрял в 604 година. Такъв ставропигиялен метох в Цариград на древната западна илирийска първо-юстинияновска църква е бил ставропигиалния метох в Цариград „Св. Влахерна“, в когото са живели апокрисиариите (духовните посланици) в Цариград на древната апостолска западна илирийска църква. (Рим, XV, 19 стих). Бивали са случаи както в старо време, а така също и в настояще време, по непредвидени исторически обстоятелства, блаженейшите архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви да дохождат в Цариград, за да живеят в своите ставропигиални метоси и от Цариград да управляват своите църковни диоцези, без да се месят съгласно църковните канони, в църковното епархиално управление на местния цариградски епархиален епископ. Такъв пример ние имаме от старо време в лицето на блаженейшия антиохийски патриарх, знаменитият канонист, Теодор Валсамон, който е бил избран на антиохийския пагриарши престол в Цариград в своя антиохийски ставропигияален метох от своя църковен клир. Като не е могъл да отиде в своя престолен град Антиохия, по стеклите се исторически обстоятелства, той от Цариград от своя ставропигиален метох е управлявал своя антиохийски църковен диоцез. Така също и блаженейшия архиепископ на древната апостолска илирийска първо-юстинияновска или българска църква, подир повръщанието от отоманското правителство в 1870 година 28 февруарий със султански ферман граждански привилегии, които са били отнети несправедливо от отоманския султан Мустафа III в 1767 година, по настояването на тогавашния цариградски патриарх Самуил I, слепият служител на елинизма—като не може, по сложилите се исторически обстоятелства, българският блаженейши архиепископ да отиде в своя канонически престолен- град Охрид, той управлява своя църковен диоцез от Цариград от своя ставропигиален метох на древната първо-юстинияновска или българска църква в Цариград. И в старо време първо-юстинияновските или българските самостоятелни архиепископи повечето от времето на своето архиепископствувание са живяли в Цариград в своя ставропигиален метох „Св. Влахерна“ и от там са управлявали своя църковен диоцез. Такъв е бил напр. българския архиепископ блажения Теофилакт, който е живял в началото на XI в. Три години и половина подир превземанието на Цариград от турския султан Мохамед II, който е издал заповед, щото българският Охридски патриарх да пренесе своето патриаршеско седалище от Охрид в Цариград, която султанска заповед е била веднага изпълнена (Месецослов на Българ. книжнина за 1859 год. Цариград—Галата 1859 г.)
Ние приведохме горните примери из историята, за да докажем на съвременния цариградски архиепископ неоснователността на неговото твърдение, че било противно на църковните канони двама самостоятелни архиепископи да живеят в един и същи град. По древен обичай, всички блаженейши самостоятелни архиепископи и глави на поместните църкви могат свободно да дохаждат и живеят в своите ставропигиални метоси в Цариград, като в своя църковна територия; но блаженейшите самостоятелни архиепископи и глави на поместните църкви, като живеят в Цариград в своите ставропигиални метоси, те, съгласно църковните канони, нямат право да се месят в църковното епархиално управление на местния цариградски епархиален епископ.
Древният обичай да имат самостоятелните поместни църкви в Цариград свои ставропигиални метоси е от голямо значение за висшите църковни интереси на православната вселенска църква, защото апокрисиариите на поместните църкви, които живеят в Цариград в ставропигиалните метоси на поместните самостоятелни църкви, служат за връзка помежду всички самостоятелни църкви на православната вселенска църква. Време е вече да се обнови древния обичай за да се събират всички блаженейши самостоятелни архиепископи в Цариград, които да живеят в своите ставропигиални метоси, като в своя каноническа църковна територия, които да заседават на събор по един, два месеца в годината под председателството на Негово Светейшество Цариградския архиепископ и вселенски патриарх, на които патриаршески събори да се разглеждат църковни дела, които се отнасят до църковното управление на цялата православна вселенска църква. Тези годишни патриаршески събори в Цариград ще бъдат в съкратен вид на великите вселенски събори. На тези годишни патриаршески събори в решенията съборни гласът на древната православна апостолска римска църква ще да има негово блаженство западния първо-юстинияновски или български архиепископ, който има своето апостолско седалище в Цариград в своя ставропигиален метох и оттам управлява своя църковен диоцез (11 и 131 новели на Юстиниянин Велики). На блаженейшия илирийски първо-юстинияновски архиепископ, като на западен православен патриарх, вселенската църква му е дала каноническо право да се счита православен патриарх и на римската православна църква над православните християни, които населяват църковния диоцез на римската църква и са останали верни на православието и подир отпаданието на римския архиепископ от вселенското църковно единство в 1054 год. Запазени са три грамоти от охридския патриарх Паисий с дата 9 юний 1566 година, до неговия наместник в южна Италия митрополит Тимотея, чрез когото охридския български патриарх е управлявал църковно два милиона и половина православни гърци и албанци в южна Италия. Тази църковна власт на охридския патриарх Паисий над православните християни в южна Италия е била припознавана и от италианската политическа власт. (Новия данния къ истории охридской архиепископии XVI, XVII и XVIII в. в. И. С. Пальмова С. П. Б. 1894 година). Блаженейшия западен първо-юстинияновски архиепископ, приемникът на св. апостола Павла, ще да се счита и православен патриарх над православните християни, които населяват църковния диоцез на Римската църква, дотогава, докато римския архиепископ се разкае и пак си завземе своето почетно место в православната вселенска църква, каквото той е занимавал във вселенската православна църква до 1054 година.
Няма коментари:
Публикуване на коментар