ПРАВОСЛАВНА БИБЛИОТЕКА: ЕВРОПЕЙСКИЯТ ЧОВЕК на горящ кръстопът

Св. Иустин Попович
Европейският хуманизъм сякаш със стена обгради с човека нашата планета. Облече я с човека. И мобилизира всичко, дори временно и трайно неспособното за борба, против всичко свръхчовешко. Всеки проход е зазидан с човек, за да не се промъкне нещо свръхчовешко в сферата на човешкия живот. Облечена с човека, нашата планета се клатушка като пияна по своя път към....? Но и все пак нападението на отвъдното е страшно. С плашещите си загадки отвъдното като с огнени стрели е направило на решето и тялото, и духа на човека, с който е заградена нашата чудна планета. Човекът е надупчен от загадките като решето; и тялото, и духът му са станали на решето. А може ли решето да спре урагана от отвъдни тайни, който ден и нощ неспирно духа към нашата звезда от мрачните дълбини на безкрайността?

Хуманизмът основа себе си на човека като на ново и спасително евангелие, без да предполага, че всяко евангелие завършва с апокалипсис. Основавайки себе си на човека, хуманизмът основа себе си на най-негодна вулканична почва. И вулканите почнаха да изригват. Това вече е и началото на апокалипсиса на европейския човек. Хуманизмът само одраска кожата на човешкото същество и от всяка пора зарева по едно чудовище. Всички вулканични кратери дишат, хриптейки и търсейки земята. Край тях живеят футуристи, декаденти, анархисти, нихилисти, сатанисти и жадно пишат, съставяйки сричка по сричка летописа на апокалиптичната епоха на човека. И не се срамуват от никакви гадости, тъй като символът на апокалиптичната епоха е разголване на всички гадости, на всички мерзости, на всички ужаси. Право на тази смелост им даде техният баща -хуманизмът, тъй като те са негови рожби. И без да иска, хуманизмът организира страшна изложба на човека, изваждайки на показ всичко човешко. Светът никога не е виждал по-страшна изложба от тази. Човекът се ужаси, тъй като човекът - това е нещото, от което трябва най-много да се боим. Не вярвате? Разпечатайте най-дълбоките тайници на неговото същество и ще чуете как оттам вият апокалиптични чудовища.

Апокалипсисът на нашето време ни стрива на прах с откровенията си: у човека завързаха познанство и се сдружиха ужаси, които никога не са се познавали един друг. Явно нашата стара планета е решила да завърши в човека съществуването си, да го завърши апокалиптически анархистично и бурно. Атмосферата й стана прекалено взривоопасна: всички космически противоречия се срещат на нея, за да се взривят при срещата. За нещастие, тя е поставена на най-проклетия кръстопът на вселената. На нея се кръстосват всички пътища: пътищата на светлината и тъмнината, пътищата на болката и радостта, пътищата на страданията и блаженството, пътищата на живота и смъртта. Всяко небесно тяло по пътя си преминава през нея. Затова земята стана прибежище на всички болки и кръстовище на всички пътища. Животът на земята е толкова болезнен, че човек трябва с удивление да попита: „Не пълзи ли болка по всеки лъч, който прониква на земята? Не е ли поради това земята огромен океан от болки?... Не се ли стича по капка гной по всеки лъч? Не е ли поради това нашата опечалена планета циреят на вселената, в който се събира цялата космическа мръсотия, цялото космическо зло, всички космически гнусотии?“.

Ужасът на човешкия живот е многостранен и жесток. Явно земята е обречена да бъде кръстопът за привидения, които за кратко време се обличат с тяло, изпробват се, премерват материята, за да свалят от себе си накрая с вопъл и проклятия телесната черупка. Безсмислеността на земния комизъм навежда човека на мисълта, че някакво висше същество нарочно е измислило играта на материя, облякло е с нея (тези привидения - б. ред.) и изпробва дали те ще могат да се вживеят в нея и да свикнат с нея. Когато у човека се пробужда материята и достига до съзнание и самосъзнание, човек се усеща като място на кръстосване на безброй необичайни пътища, чието начало и край той не познава. Материята е близка на човека, еднотелесна е с него, но все пак не може да се побере в рамките на човешката мисъл. В нея няма нищо просто, нищо обичайно, нищо неудивително. Тя запечатва в човека себе си и всичките си кръстопътища. По тях препускат стремглаво призраци, които с най-голяма радост спират на човека и се обличат с човека. Човекът сякаш е пратен на мъченичество: светът е арена, а него го разкъсват призраци.

Всички създания се съревновават помежду си по фантастичност: трудно е, а понякога е и невъзможно, да се прокара граница между фантастичното и реалното, фантастичността е душата на реалността, на всички реалности, които човешкото същество може да осъзнава. Затова реалностите, каквито и да са те, представляват проблеми, неразрешими за човешкия ум, проблеми, превъзхождащи човека. И как да ги реши човекът, ако не с нещо по-голямо от човека и по-добро от човека, по-умно и по-силно?

За измъчения човек необикновеността на тези реалности се разраства в божество. Трагизмът, проклетият трагизъм на нашите фантастични реалности кара човека да си създава богове, да търси богове там, където те не са се и крили. Всичко, което по своята природа е по-необичайно, по-високо и по-сложно от човека, се натрапва на човека за божество. И естествено човекът има много богове, не е чудно, че той е многобожник. Многобожието е следствие от многоудивителността на света. Целият свят -това е мъка за духа; и всяка вещ - също. Човек не може сам да си обясни напълно нито една мъка, а прибягва към богове. Многото мъки водят към много богове. Затова по мъчителния си исторически път човекът е сътворил много богове. Трудно е да се ориентираме сред тях. Всички се предлагат и мъките карат човека да ги приема.

Колкото по-силна е мъката, толкова по-силен бог изисква тя; малките мъки намират малки богове. Но съществува една мъка, по-силна от най-силните, мъка, в която са събрани всички останали мъки. Богът, който я напълни със смисъл и я превърна в радост, е наистина Бог и няма друг. Тази най-голяма мъка е смъртта. А с нея и страданието, доброто и злото, истината и лъжата. Всички те заедно представляват мъченически проблеми, тъй като всеки човек, когото тези проклети проблеми мъчат, е мъченик.

Измъчван от тези проблеми, човек трябва да търси човек или бог, който да ги разреши напълно и окончателно. Който ги разреши напълно и съвършено, той и е истинският Бог, а останалите са' лъжливи. Сред фойербаховите човекобогове няма нито един, който да не е капитулирал пред тези проблеми. Ако искаш да изпиташ човек, постави го пред тези проблеми. Ако желаеш да изпиташ богове, направи същото. Възложи на тях най-голямата си мъка; който я напълни със смисъл и истина, заслужава да бъде твоят Бог.

Ако те е обзело и те преследва страдание, прехвърли го на твоя бог. Ако той го направи свое, ако го напълни със смисъл и истина, то това е твоят истински Бог и в него няма лъжа и безсилие. Също така твоят Бог е истински, ако е живял в твоето тяло и е дал смисъл на твоята тленност; ако е живял чрез душата ти и е подсладил горчивата тайна на живота ти, ако е бил зеница на разплаканото ти око и е открил смисъла на съдбоносната тайна на човешкия живот, над която плачеш.

Мъченическите проблеми довеждат човека до най-страшния кръстопът, до религиозния кръстопът, на който се изпитва и се избира Бог. Който не е стигнал до религиозния кръстопът, значи още не е бил посещаван от мъченически проблеми. Стоейки на религиозния кръстопът, човек стои на горящи въглени. Невероятно трудно е да избираш бог, още по-трудно е да избереш най-добрия Бог. Човекът познава мъха на вселената, в него той си свива гнездо, дотогава, докато не познае най-добрия и единствено истински Бог. Без Бога цялото му знание е противоречиво и слабо, дребно и повърхностно. Той не знае нищо така, както трябва да го знае. Не знае отговора на страшната загадка за доброто и злото, която безмерно превъзхожда всичко, което се нарича човек. Затова не може да я припише на божествата.

Ако този свят би бил само илюзия, все още би било възможно да го понесем, но той е кошмарна илюзия, затова на човека му е трудно да го понася без бунт. На спиритуалиста материята му се струва илюзия; на материалиста духът му се струва илюзия. Затова скепсистът е неизбежният резултат на човешката мисъл. С какво завършва мисълта ми за света, ако не със скепсис? А ако не завършва така, значи не съм домислил докрай своята мисъл, не съм довел докрай своето усещане. Нека човек изпрати една своя мисъл в света. Каква ще се върне тя при него? Нима няма да се върне от странстванията много по-сложна, по-загадъчна, отколкото е била преди пътешествието си?

Човекът раздели себе си, тръгна по много пътеки, за да се освободи от мъките на своето битие. Създаваше религии, създаваше култури, за да облекчи страшното бреме на екзистенцията. В търсене на ценности, той неминуемо дойде на кръстопътя, на който костите се чупят. Тук неговият път се разклонява, раздвоява се в многоръкавна делта. И с какво завършва първият ръкав? А хилядният? Не ли с океан от безкрайности?

„През много неща вървях към смисъла на живота - каза един отчаян млад човек, - през много неща и чрез много хора, но, уви! И нещата, и хората ме довеждаха до проклет кръстопът, кръстовище от горещи въглени и ме оставяха на него сам, учуден, зашеметен и осмян. Да, осмян. И чрез нещата, и чрез хората някой гадно ми се присмиваше, някой, който е по-силен и от нещата, и от хората. И не можах да изтърпя без проклятие тази тирания, тъй като това бе тирания от най-лош вид. Осмян, тичах в самота по твоите пътища, о философийо, и по твоите, науко, и по твоите, културо, и всички те завършваха с безпътица и дебри. Да, с безпътица и дебри, от което душата ми подивя в тясното ми тяло. Изпращах я през много теории и хипотези за непреходна ценност, а тя се завръщаше при мен пребита и цялата изранена. Изпращах я измъчена и тя се завръщаше при мен още по-натоварена с мъки, още по-обременена с ужаси и в самотата си раждаше стоглавата хидра на отчаянието. И бях длъжен да мисля страшната мисъл на моето новородено: „Хлъзгавият червей, дългият - предълъг червей е оста на вселената“. И в безумното си отчаяние сам свих и слепих душата си около многострадалното си тяло и, ах, увих я около кръста и разпятието. Нима тялото ми не символизира кръста? Главата ми, нозете ми и отведените ми настрани ръце не са ли кръст и разпятие, на който почива най-тъмното на нощта и около който се върти хороводът на привиденията? Човекът е поставен от психофизическата структура на съществото си на изключително жесток кръстопът: между духа и материята, доброто и злото, видимото и невидимото, осезаемото и неосезаемото, това и онова, „аз“ и "ти"..."

Човекът - това е път към нови ужаси и нови страдания. Чрез човека върви някакво чудовище, и кой знае накъде? Човешкото тяло му служи за транспортно средство, чиято последна спирка е смъртта. Смъртта е непробиваема стена; смъртта е невъзможност да се движиш напред - Nicht - Vorwärts - Können. Когато човек избира (а той е длъжен да избере) нещо за смисъл на живота, тогава нека да пресече това нищо по пътя на смъртта и ще се озове на горящ с въглени кръстопът, на който човек не може да издържи без бог, без поне някакъв бог. Казват: „Културата е смисълът на живота“. Прекъсни я със смъртта; какво ще остане от този смисъл? Прекъснете със смъртта всичко, което е направил човекът и което е направил хуманизмът: може ли нещо от всичко това да бъде смисъл на живота?

Човекът е мярката на всички неща, на видимите и невидимите - това е основният принцип и критерий на хуманизма. Но тъй като човек не владее нито абсолютния смисъл на живота, нито абсолютната истина, тогава значи всичко човешко е относително. Релативизмът е душата на хуманизма. Теорията за относителността на Айнщайн е окончателното, общо следствие на хуманизма и на всичките му философски, научни, религиозни, културни разклонения. Но не е само това. На последния си рубеж хуманизмът е нихилизъм. Нима човек може да не бъде нихилист, щом като не признава никаква абсолютна ценност? Като вървим по логически път докрай, неминуемо ще стигнем до заключението: релативизмът е бащата на анархизма. Щом като всички ценности са относителни, тогава има ли право която и да е от тях да се представя за върховна, за най-висша и най-главна? Всички останали имат право на анархистичен бунт против нея. Без съмнение нихилизмът и анархизмът са неминуема, заключителна, апокалиптична форма на хуманизма и на неговия релативизъм. Хуманизмът във всичко следва своя специфична логика, когато се отрича от Бога, защото е провъзгласил човека за Бог. Но доведена докрай, тази логика отрича и света, и човека. Акосмизмът е най-естествената и най-логична последица от атеизма. Защото човек, който съзнателно се отрича от Бога, не може да не завърши с отричане на света и човека, ако не ги напълни със смисъл и истина. А човекът вече по най-различни начини неопровержимо е доказал и показал, че това е невъзможно за него.

Човекът обича да бъде Бог. Хуманизмът показва това. Но никой от боговете не се е компрометирал толкова страшно, като човекобога. Той не можа да осмисли нито смъртта, нито страданието, нито живота. Може ли тогава човек да бъде спокоен и удовлетворен от такъв бог? Не усеща ли човекът как пиявицата на смъртта жадно смуче зеницата на душата му и на душата на всеки друг човек? И още се хвали с човека! Който като със стена се е обградил с човека, не ще намери нито покой, нито мир за метежния си ум: той не е влязъл в тихото пристанище. Всички човешки пътища водят към гроба; в него се събират, в него остават, в него и завършват; в него всички възли остават неразвързани. Тук едва накрая човек усеща немощта на разума си, на волята си и на сърцето си. Немощ и банкрут. И този банкрут го кара да върви по-нататък от човека, по-високо от човека, към по-високо и по-силно от човека същество: към Всебитието, Всесмисъла и Всеосмислителя. Тогава той болезнено и с цялата сила усеща, че човекът е нещо, което се нуждае от довършване, допълване. Човекът е започнат, но не е довършен. Целият човешки стремеж към прогрес, към знание, всичките му търсения на нещо, превъзхождащо човека, показват, че човекът, оставайки със себе си и само със своята природа, е недостатъчен за самия себе си и неудовлетворен. Той е „стрела, тъгуваща“ по онзи бряг, по онзи човек, по пълния и съвършения, по Богочовека.

А как човекът да довърши себе си? Не е ли той Скадар на Бояна/легендарен град, описан в сръбския фолклор/ на безкрайността? Това, което построи през деня, някой го разрушава през нощта. Нежеланието на човека да се завърши, да се дострои, означава оставка на прогреса, невъзможност на изхода от отчаянието, от скепсиса, от солипсическия пъкъл. Това нежелание произлиза от претърпелия поражение хуманизъм.

Хуманизмът тежко измъчи и отчаяно разочарова човека. Европейският човек се умори от идолопоклонство. След като измъчи човека до ужас, хуманизмът издъхна от небивало безумие - от европейската война. И остави европейския човек на гробището, на европейското гробище. И той, уморен от беди, натоварен с бремето на екзистенцията, притиснат от европейското гробище, ридае и чака някой да го успокои и да го освободи от тежкото бреме. И докато той в състояние на съкрушение ридае и чака, над европейското гробище се носи кроткият и благ призив на Богочовека: Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви упокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще наперите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:28-30). Така благият и единствен истински Човеколюбец призовава към Себе ( и нещастния европейски човек. Ще Го чуе ли той? Ще чуе ли? Ще поиска ли да чуе?...