ПРАВОСЛАВНА БИБЛИОТЕКА: АГОНИЯТА НА ХУМАНИЗМА Център на трагизма

Св. Иустин Попович

Всеки човек е пленник на тайни, тъй като всеки е обсаден от тайни. От всички страни те се събират около него и го притискат с цялата си тежест. Всяко явление излъчва тайна, а всяка тайна - безчислено множество тайни. Не съществува нито едно създание, което да не носи в себе си тайна. Тайна до тайна, тайна върху тайна - така и се образува светът. Човекът съдържа в себе си някаква прапървоначална центростремителна сила, притегляща всичко тайнствено. И привлича към себе си всички тайни, и те се устремяват към него, обкръжават го от всички страни.

Всяко сетиво на човека е обкръжено от безкрайни физически тайнства. От всяка твар чудесни тайни гледат към всеки атом на човешкото същество. И най-малката тайна се развива във вселенска тайна, в безкрайна тайна. Като се сблъска с една от тях, човек се сблъсква наведнъж с всичко това, което няма край. Последната тайна на всяко явление и на всяка твар е обвита с безкрайност. Тайната на една единствена най-мъничка водна капка е толкова огромна, че в нея ще се удави целият човек: и чувствата, и умът, и мисълта му. Ако анализираме капката докрай, можем да забележим, че тя се състои от невидими и неосезаеми частици, наречени атоми, електрони и праелектрони. Така учи съвременната химия. Видимата капка е основана на невидими частици; осезаемата капка - не неосезаеми атоми; крайната капка отива със същността си в безкрайността. Това е химическа безкрайност.

Но съществува и физическа безкрайност. Съвременната физика има своя безкрайност, тъй като основава всичките си построения на хипотезата за ефира, „който е неосезаем и неподвижен, и сам по себе си незабележим“.

Така съвременната физика и съвременната химия свеждат всяко явление и всеки предмет до нещо невидимо, до нещо свръхсетивно, до нещо безкрайно. И действително безкрайността е краят на всяка, на пръв поглед, крайна материя. Всичко физическо в основата си е метафизично. И в най-дребното създание е вкоренена безкрайност, която човек не може да улови нито със сетива, нито с мисли. Всичко крайно е основано на безкрайно. Съществува някакво необяснимо загадъчно преминаване на крайното в безкрайното, преминаване, неподлежащо на никакъв сетивен или логически анализ. Всичко, което изглежда сетивно, в действителност е свръхсетивно; всичко, което е мислимо, в действителност е по-горе от мислимото. Възможността да осмислиш света е несравнено по-тясна и по-ограничена от реалността на света. Затова и тази възможност е безкрайна от всяка страна на своето съществуване. Ако не скъсява умишлено мислите си и не стеснява умишлено духа си, човек трябва да се чувства в този свят като мислеща черупчица в бурното море на безкрайността. Тайнствеността на света е безкрайна; всеки, който поне веднъж е надниквал безпристрастно в тайната на света, трябва да усеща това. Но и тайната на човешкото същество не е по-малка и по-ограничена. Ако обърне поглед към себе си, човек ще срещне неизказана тайнственост. Помислете, човекът не е в състояние да си обясни как става в самия него преминаването от сетивно в свръхсетивно, от тяло в дух, от безсъзнателно в съзнателно. Природата на съзнанието и мисълта му е непонятна за него. Възможностите за осмисляне на мисълта са много по-малки и по-тесни от природата на самата мисъл. Точно по същия начин стои въпросът с възможността за осмисляне на чувствата и тяхната дейност. Всичко това потъва в някаква вътрешна безкрайност. Безкрайност и отвън, и отвътре, а бедният човек е между тях. Печалната Соломонова мъдрост ридае и се дави в плач по душите на мрачните жители на нашата планета: „Всичко е така мъчително, че човек не може и да го изкаже, нито окото може да се нагледа, нито пък ухото - да се наслуша“. А аз бих добавил и от своята скръб: мисълта не може да се намисли, нито пък чувството - да се начувства; всичко в човека е вечно гладно и вечно жадно.

Опасно е да бъдеш човек, опасно е да бъдеш притиснат между две безкрайности, съревноваващи се помежду си по тайнственост и загадъчност. И едната, и другата пленяват човека. Непобедими и неумолими, те неуморно и ревниво се борят за нещастния човек. Два свята - съсиреци атакуват човека с всичките си безкрайни ужаси. И той, измъчен и изпоранен, иска да се освободи и от единия, и от другия свят, но не може без тях и извън тях. Такава е съдбата му.

Трагично е да бъдеш човек, защото човекът е станал център на трагизма, център на всичко, което е трагично и в горния, и в долния свят, и във външната, и във вътрешната безкрайност. Чрез човека е прогледнала цялата болка, в негово лице се е разболяла цялата твар, чрез окото му е проплакала скръбта на всяко същество. Той е болен, носещ на плещите си болестта на всеобщото съществуване. В него, като в леща, е събран целият трагизъм на света и той безпомощно се превива и се мята на одъра на своята немощ. Ужасно е да бъдеш човек, тъй като в малкото си тяло той носи две безкрайности. Той е пчела-майка, към която се спускат, летейки, всички рояци всевъзможни ужаси на горния и долния свят. Накъдето и да тръгне, го следват необозрими рояци ужаси. Ако се потопи в мистерията на световете, мисълта му винаги ще срещне нещо страшно и ужасно. Животът в такъв свят всява безграничен ужас и в човешките чувства, и в човешката душа, и в човешкото тяло. И той отчаяно се бори с чудовищната тайна на световете. Тази опасност, тази трагичност, тази ужасност пробудиха вниманието на човека към всички проблеми, към всички тайни, и той целият се разсея в тях. Няма предмет и няма явление, пред които човек да не се прегъне като въпросителен знак или да не се изпъне като удивителна. Точно по същия начин няма и въпрос, който да не завлече човека в неговата безкрайност. Защото всеки въпрос извежда човека извън границите на човешкото, прави го трансчовешки, транссубективен, съединявайки го с природата на изследвания предмет и потапяйки го в безкрайността. След въпроса следва въпрос и никъде няма нито край на въпросите, нито край на отговорите. Наистина в своите въпроси и проблеми човекът е безкраен. Но не са ли безкрайни и питащото съзнание, и изследващият дух, щом като могат да раждат безкрайни въпроси?

Ако човек би бил краен, тогава и проблемите, и стремежите му биха били крайни. Крайното лесно се регистрира, класифицира и формулира. Но кой може да състави изчерпателен регистър на човешките стремежи? Кой може да ги класифицира? Кой може да намери окончателния, всестранния, абсолютния стремеж? Кой може да вкара човека във формула или в граници, или в думи? И може ли някой да опише окръжност около човешките стремежи, човешките проблеми, човешките постижения?

От която и страна да го погледнем, човекът е безкраен, безкраен с тайнствеността си. И сърцето на всеки мъченик на мисълта неволно се съгласява с Негош и повтаря с него: "Погледни към човека от всички страни, както искаш разсъждавай за него -човек за човека е тайна най-висша."

Човекът е разтеглен като дъга по небето на живота; краищата му не се виждат; с единия си край е потопен в материята, с другия - в свръхматерията, в духа. Представлява стълба от минералите към духа. Той е преминаване от материя в дух, и обратно -преминаване от дух в материя.

„Аз съм тяло и само тяло“ - казва Ницше. Не казва ли той с това: „Аз съм тайна и само тайна?“. В човешкото тяло има твърде много тленно и то постепенно се разрушава, докато смъртта съвсем не го разруши, не го изпепели и не смеси пръстта с пръст. А. Арцибашев, страстен поклонник на плътта, както и Ницше, стои замислен „край последната черта“, стои до разлагащото се човешко тяло и го изпраща в земята с библейските думи: пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3:19).

„Аз съм тяло и само тяло“... Но кажете ми, защо е неспокоен духът в човека? Защо той постоянно се откъсва от тялото и през безброй въпроси си проправя път към нещо задтелесно, надтелесно и безтелесно? Дали не затова, че в тялото с пет сетива той се чувства като в затвор, заключен с пет катинара? Даденото от Ницше определение на човека в никакъв случай не изчерпва тайната на човека. Не изчерпва нито тайната на духа му, нито тайната на тялото му. И духът, и тялото приличат на загадъчни йероглифи, които трудно четем по срички и може би четем погрешно. Знаем едно: не познаваме изчерпателно нито природата на тялото, нито природата на духа. Човекът не може да отговори не само на въпроса: „Що е дух?“, но и на въпроса: „Що е материя?“. Духът не се ли усеща в тялото като мишка в капан за мишки? И тялото не се ли усеща в духа като птица, уловена в здрава мрежа? Духът е тайна за самия себе си и за материята, но същото се отнася и за материята. Реалността на материята е не по-малко фантастична от реалността на духа. Природата на материята и на духа се скрива в бездънни дълбини на незнайни безкрайности.

От тайнствения брак на материята с духа се роди човекът. Безкрайността е и посред него, и го заобикаля и от едната, и от другата страна. Затова животът на човека прилича на страшен сън, безкраен сън, който се присънва на материята в обятията на духа. И като при всеки сън реалността му е показана, а не логически доказана. Човекът няма граници. Границите на тялото му са ограничени от материя, а от какво са ограничени границите на материята? Човек се самоусеща и самоосъзнава като човек, а не познава същността си; човекът възприема себе си като реалност, а не познава същността на възприеманата реалност.

Не познаваме човека. Ако гледаме духа от позиция на тялото, той изглежда като насмешка над тялото; ако гледаме тялото от позиция на духа, то изглежда като упорита съпротива срещу духа. И самите сетива карат духа да прекрачва границите на тялото. Навсякъде бездни: бездни около всяко от петте сетива, около всяка мисъл, около всяко усещане. Бездна върху бездна и бездна над бездна, и никъде няма сигурна почва, на която нещастният човек да може да стъпи здраво. Постоянно падане, непрестанно падане към някакво дъно, което може би и не съществува; постоянен световъртеж... И човек се усеща безсилен, сякаш отчаянието е навършило в него своето пълнолетие.

„Бъдете верни на земята...“ - бълнува европейският човек, бълнува Ницше, докато земята от всички страни е заобиколена от зловещи бездни. Земята... Какво е земята? Един мой приятел скръцна със зъби и каза: „Земята е изгнил мозък в черепа на някакво чудовище; нося в зеницата си полунощ, а не пладне; земята е пълнолетие на ужаса. Като гледам земята и, уви, като живея на нея, душата ми се разлага в мен, разбудения над бездните...“. Страшно е да бъдеш човек...

Малките тайни спираловидно прерастват в големи, а големите - в огромни. Човек от инат може да отрича безкрайността, само че не и безкрайността на тайната. Да се отрича това би било не инат, а умишлено безумие. Тайнствеността на света е безкрайна. И всичко в света без съмнение е безкрайно в своята тайнственост. Да не признаваме това - не значи ли да имаме ограничени мисли и да лелеем охтичави усещания; не значи ли да мислим и да не искаме да домислим докрай, да чувстваме и да не желаем да почувстваме докрай? Тайната на страданието, тайната на болката, тайната на живота, тайната на смъртта, тайната на лилията, тайната на сърната, тайната на окото ти - нима тези тайни не са безкрайни?

Всичко е потопено в неизказана мистерия. Всяко създание има един нимб - безкрайността. Ако цялата истина присъства в нещо, то тя присъства именно в тази мисъл: „Всяко създание е символ на безкрайността“. Всеки, който макар веднъж се е потапял в тайната на поне едно създание, усеща тази истина. В тази всеобща тайнственост се постига само едно: единство между тукашното и отвъдното. Във въпросите и удивленията човекът несъмнено е тукашно - отвъден. Злото в този свят тласка човека към другия свят. Страданието превръща тялото на човека във въпросителен знак, който се изправя, обърнат към онзи свят, и от напрежение се превръща в удивителен знак.

Този тесен свят е въпрос, който не може да се разреши от само себе си. Човек се усеща неустойчиво на границата между двата свята: тукашното го тегли към себе си, отвъдното - към себе си, а горкият човек между тях се спъва и пада. Човекът е загадъчно до ужас същество: той се намира на кръстопът, на водораздела между онзи и този свят. Изглежда, че той е призван да бъде свързващото звено между тукашното и отвъдното. И той се опитва да бъде такова: чрез науката и философията, чрез поезията и религията, най-вече чрез религията.

Чрез религията човек с всички сили се опитва да построи мост над пропастта между тукашното и отвъдното, между видимото и невидимото, между сетивното и свръхсетивното, за да стане възможно органичното единство на този с онзи свят. Чрез религията човек се опитва да намери своето равновесие във вселената, за да не надцени отвъдното в ущърб на тукашното и обратно, тукашното в ущърб на отвъдното. Това не е разкош, а е най-необходима необходимост; това не е нещо неестествено, а напротив, то представлява самата същност на природата на човека. В човека има нещо, което не може да се впише в този триизмерен свят, в категориите време и пространство. И то е това, което намира свой израз и свой език в религията. Чрез религията човек побеждава геоцентризма и се опитва чрез апиъроцентризъм да преодолее егоизма.

Усещането за безкрайност е присъщо на всеки човек. Като се пробуди, то се проявява чрез религията; като остане в спящо състояние, отстъпва място на безрелигиозността, безразличието и атеизма. Безрелигиозността и атеизмът се появяват у хората, при които това космическо, това безкрайно усещане е опиянено от солипсичен егоцентризъм. Ако човек започне да търси смисъла на живота, смисъл, който да би бил по-логичен, отколкото при молеца, то в него моментално се пробужда спящото усещане за безкрайност. И човек чрез религията с цялото си същество се стреми извън пределите на себе си и над себе си в търсене на желания смисъл. В този случай религията става средство за победа над егоизма, над солипсизма; средство за удължаване, разширяване, задълбочаване, обезкрайностяване на човешката личност. Чрез религията човек се бори за разширяване на кръга на реалността, за безусловен смисъл, за непреходна цел, за неугасим оптимизъм, за блажена безсмъртност. В този смисъл е и оправданието на всички религии, възникнали на нашата многострадална планета.