Ако вземем предвид реда на имената на северо-македонските светители в житието на св. Иокима и в други някои стари забележки и църковни песни, трябва да предположим, че след св. Иоана Рилски, по време, до него най-близо е стоял св. Прохор. Също така и в един сборник от XVI в., сега в Българската академическа библиотека № 24, св. Прохор и Иоаким са поставени не само след св. Иоана Рилски, но и пред Илариона Мъгленски. Това ни дава право да заключим, че св. Прохор и св. Иоаким са живели през XI в., тъй като св. Иларион Мъгленски е живял в XII в. ( 1164 г.).
Св. Прохор Пшински се родил в едно из селата на овчеполската местност. Родителите му Иоан и Анна, по народност българи, били твърде благочестиви и набожни хора. Те имали само един син — Прохора, когото от детинство възпитавали в истинско богопочитание и благочестие. Когато Прохор пораснал и станал на брачна възраст, родителите му поискали да го оженят. Не това, обаче, било желанието и копнежа на бъдещия светия. С нищо не го привличал светския живот. Той чувствувал тягост и ненавист към неговата суета. Св. Прохор мечтаел за самотност и уединеност, където да може да се посвети всецяло в служба Богу. Като убил всички младежки пориви, той поискал чрез пост и молитва да потърси спасение, щастие и блаженство на душата си. Само в беседа с Бога чувствувал облекчение и радост. И веднъж, когато неговите родители решително му предложили да го оженят, той духом се смутил и решил да напусне селото си. Същия ден, след службата в църквата, където чул насърчителните думи: "Който иска да бъде Мой, нека вземе кръста си и да върви след Мене", напуснал селото, без да се обади на домашните си и се отдалечил в планината. Тук, след дълго скитане из планинските урви, намерил едвам една малка пещера край Старо-Нагоричино (в Жиглиговския, сега Кумановски край) с хубав студен извор до нея. В тази пещера (срещу Старо-Нагорическата църква „св. Георги“), преподобният преживял 32 г. И така св. Прохор изпълнил желанието си. Намерил уединението, което желаел. Намерил място, удобно за пост и молитва. Намерил най-после, и самия Бог, в беседа с Когото постигнал щастие и блаженство за душата си. Тук светията прекарвал цели дни и нощи в моление. Хранел се с корени и диви растения, и то на три дни веднъж. Поради дивостта и непроходимостта на мястото, св. Прохор живял без да види жив човек, освен диви зверове, които по цели нощи виели около пещерата му. Търпял той големи лишения: студове и мразове, пекове и дъждове; излагал се на големи подвизи и при все това не се поколебал ни най-малко. Той не преставал да обича Бога и обичал Го докрай. В критически моменти той простирал ръце към небето, просел помощ и я получавал, защото бил твърд и неустрашим. Един ден, когато се молел в пещерата си, случайно минал покрай него един ловец (според други овчарче), когото преподобни Прохор повикал. Ловецът, като чул глас в тези диви места, уплашил се и почнал да бяга, но светията повторно извикал: „Диогене, не бягай, върни се при мене; не бой се, аз съм човек!“
Диоген се обърнал и, като видял, че наистина човек го вика, отишъл при светията. Св. Прохор се много зарадвал, благословил Диогена и му предсказал, че, като отиде в Цариград, ще стане византийски император, като при това, го задължил, че като „взидешъ на престолъ помени и мене стареца“. Скоро след това преп. Прохор усетил, че в Жигловския край ще нападнат някои варвари, диви човеци, и напуснал пещерата си, като отишъл в планината Козяк. Тук той си намерил друга още по-уединена пещеря и се поселил в нея. В новата си пещеря светецът продължил своите подвизи, и най-после, молейки се, без да го види и знае никой, починал. Предсказанието му за Диогена се изпълнило. Диоген отишъл в Цариград и бил избран за император (1067—1071). Скоро насън му се явил св. Прохор и му напомнил за себе си. И действително, императорът изпълнил своето обещание. Той отишъл при първата пещера на преподобни Прохора, гдето се срещнал със светията, и гдето построил монастир „св. Георги“. Понеже не намерил тук преподобния, разпратил хора да го търсят из околните гори и планини. Тогава св. Прохор повторно се явил насън на императора и му открил местопребиваването си. Като намерили пещерата и тялото на светията, от което излизало чудно ароматно благоухание, императорът заповядал да издигнат на мястото малка църква „св. Лука“, надясно от р. Пчиня и друга по-голяма и великолепна, наляво от р. Пчиня, под с. Ябланица. Тя била наречена на името на "св. Прохора". В нея царят „положил ковчега със светите мощи в стената до олтаря“, а около храма издигнал обширен монастир. Император Диоген надарил монастиря с големи приходи за издръжка на монасите, както за това говори Хрисовула на Константина Асеня. За голямо чудо, от стената, гдето били поставени мощите, изтичало св. миро, с което ставали излекувания. Славата на св. Прохора бързо се разнесла по всички краища на България и на Балканския полуостров. Отвред почнали да се стичат богомолци, недъгави и болни, и намирали чудно изцеление от св. мироточец „отца Прохора“. А императора, предоволен от делата си, се върнал в Цариград.
И тъй, монастирът на св. Прохора Пшински, наричан и св. Отец, е бил съграден още през XI в. По-нататъшната съдба на монастиря е позната твърде откъслечно. От един надпис на монастирския зид се учим, че храма на св. Прохора е траял през началото на турското робство. Според него, през 1489 г. църквата била изписвана с иждивението на Марина, поп Радев син, от Кратово. Пък и от следните векове има бележки, че монастирът е съществувал, както Бог дал. В монастирската библиотека се пазят ръкописи главно от XV и XVI векове. От бележките по тях и от ръкописи, пръснати другаде, узнаваме за просъществуването на монастиря. От една бележка на безимена книга, вероятно от XVIII в., виждаме, че монастирското братство се е състояло от около 25 монаха. От 1816 г. насам монастирът не е прекъсвал съществуването си, макар на време да е бил управляван не от калугери, а от свещеници. В Софийския Народен Музей се намира част от лист хартия, на която се изреждат синорите и земите на монастиря. Документът не е цял: преписът е от XIX в. *).
Съставител: Конст. Абаджиев
*) Йордан Иванов: „Северна Македония“, Цухлев — „История на бълг. църква“.
Прочетете още за: Св. Гавриил Лесновски
