Когато историкът прави преглед върху историческото развитие и значение за нашия народ на монстирите в северна Македония, той дава следната оценка:
„При първото българско царство, — пише той, — християнството бе тъй проникнало сред славяните, че покрай обикновени ревнители за новата вяра — проповедници, книжовници и бяло духовенство — изпъкнали и други юнаци на вярата — изпостници, които със своето самоотричане в непристъпните недра на балканите, турнаха основа на монашеството и на ония монастири, които през следните векове на народни крушения и изпитания, пръскаха светлина и внушаваха бодрост и надежда. Значението на тези светители беше толкова по-голямо, че те като се вестиха тъкмо в средата на Балканския полуостров, в Рила и Осогово, станаха светилници не само за местните племена, но и за по-далечни краища“.
„Подвижничеството, — пише друг историк, — се проявило в България в такава форма и направление, в каквито се развило с векове в източната църква и Византия, където към IX в. то вече е достигнало до последния предел на развитието си. Така щото, може с увереност да се каже, че то било взаимствано и присадено от Византия наедно с усвояването от нея на монастирския живот. Макар подвижничеството да се считало за подвиг доброволен, но всъщност то било строго нормирано и определено в много монастирски устави и творения на св. отци, които са служили за ръководства и упътвания на подвижниците в доброволно избрания от тях път на лишения и самоизпитания“...
Нашето монашество още в началто на своето появяване упорно се стремило да постигне истинските монашески идеали — висок нравствен живот и вечно спасение, по всевъзможни разни начини, осветени и озаконени в миналите векове от Вселенската църква. Между него се издигали истински подвижници и люде с изключителни сили на духа, с които засягали не само отделни или единични личности, но обемали и покорявали на себе си и другите. Те не само сами усърдно се подвизавали, но били в състояние да предадат своята ревност към подвизи и възвишен живот и на другите; били в състояние да създадат множество ученици от средата на народа и да образуват от тях обширни монашески общини или монастири, на които завещали да обичат народа, и да защитават вярата му от ереси и разколи, като се трудят за неговото умствено и нравствено повдигане; или сами се явявали посред народа и издигали гласът си за християнската правда и добродетели, посочвали неговите недостатъци и го наставлявали на правия път. По тоя начин, нашето монашество още в началото на съществуването си, покрай идеала за личното спасение е било проникнато и със стремежи и идеали за общественото благо. За него народа бил "мил" и предмет на отечески грижи и попечения. Затова и народът е гледал на монасите и на монастирите им като на църковно обществени ръководители, негови учители и просветители, негови застъпници, непобедими борци и провъзвестници на същинската правда; считал ги е за свои покровители-отци и върховни ходатаи за него пред Бога. Това широко обществено значение, на монашеството особено релефно изпъква от просветително-книжовното дело, което е било едно от главните грижи и задачи на монастирския живот от този век“...
В тоя век, — времето на цар Петровото царуване, в България монашеството стигнало до своето най-голямо развитие. Монастирите се увеличили до неимоверност. Те били център на просветна и културна дейност, свктилници на религиозен живот. Те били наша национална гордост. Един от най-славните в миналото монастири, първи по своята обширност на полуострова, великъ по числото на своите монаси, послужили със своята културна и нравствена дейност на народа ни, е Лесновският. Патрон на тоя монастир е Св. Гавриил Лесновски.
Близко при с. Градец, Паланешка околия, се намира Осечко поле и с. Осиче. Тук, както и в Градец, в старо време — X и XI векове живели княжески фамилии, царски сановници и богати българи, Тук в XI в. се родил Св. Гавриил Лесновски. Баща му бил царски съветник, твърде богат и благочестив човек, ала бездетен. Дене и ноще той проливал сълзи и възнасял горещи молби към Бога, за да го надари с чедо. Молбата му била чута. Нему се родило момче, мило и обично, каквато бива едничката рожба у родители. Особени грижи и внимание били положени за отглеждането, възпитанието и образованието на единствения син Гавриила. Още юноша, той изучил няколко езици и всички тогавашни науки. Но най-голямо влечение Гавриил имал към Св. Писание. Него той постоянно четял, над него дълбоко размишлявал, него от ръце не слагал. Плод от това занятие били високите добродетели, с които се отличавал юношата.
Когато достигнал брачна възраст, родителите му пожелали да го оженят за девица от царски род. Друго обаче било настроението и желанието на Гавриила. Той искал да се посвети Богу: искал да запази своето девство до живот и Богу да го жертвува. Той ламтял да се предаде всецяло на чисто духовен ангелски живот и за такъв живот той постоянно се молел Богу и към него безспирно се стремял. В деня на сватбата невестата на Гавриила се поминала. Тая необикновена случка силно повлияла върху родителите му. В нея те видели Божи пръст, пред който приклонили смирено глава. Те дали благословение на своя обичан син да се предаде на мечтания от него живот, и Гавриил напуснал дома на родителите си.
Тръгнал той да пътува и търси място за своя духовен полет. По пътя се срещнал с някой си дякон Тома, опознал се и побратимил. Гавриил разкрил пред дякона своето намерение и дълго беседвал по него. Когато през нощта заспал, ангел Господен му се явил насън и му казал да отиде в Осечко поле и в чест на Рождеството на Пресв. Богородица да построи храм на онова място, гдето ще му се посочи. Това било нов знак на Божие благоволение и избор. Особена радост обладала сърцето на Гавриила, голямо насърчение изпълнило душата му. На сутринта Гавриил се върнал при родителите си и разказал своя чудесен сън. Родителите взели присърце съобщеното от сина им. Те го снабдили със средства, насърчили го и изпратили.
Гавриил отишъл в Осечко поле и на посоченото място построил храм "Рождество на Прев. Богородица", като богато го украсил. Тоя храм и до ден днешен в с. Осиче е запазен като велик паметник на светителевата ревност към Бога.
След този свой подвиг, Гавриил отишъл в близкия Лесновски монастир „Св. Михаил“. Тук той бил радушно приет от игумена на монастиря. Подложен на изпитание и послушание, Гавриил проявил голямо смирение и търпение. Денонощно той прекарвал в молитви, коленопреклонения и пост. Игуменът оценил неговото настроение, съзрял неговите добродетели и го подстригал в монашески чин.
Преподобният дълго престоял тук. В неговата душа се разпалила още по-голяма ревност към съвършен живот, и почнал той да дири място за по-голямо вдълбочаване и самоизучване. Той измолил благословения от игумена и се отеглил на уединение в близкия до монастирски скит, намиращ се в планината над с. Злетово. Горещите денонощни молитви и коленопреклонения, с които по-рано се подвизавал, тук той още повече усилил. Усилил и строгия свой пост. Чрез тях той успял духовно да очисти себе си, да усъвършенствува духа си, да се освети и стане достоен съсъд на Божията благодат. Лишен бил той тук от човешко общество, но той станал съобщник-небесен. Избягвал той човешки беседи, но сполучил да беседва с Бога и Неговите ангелски сили. Самотният скит станал рай небесен, място свято, място на Божие благословение и общение. Нещо повече, Бог наградил своя смирен избраник и с особен дар на изцерение. И ето, скитът на преподобни Гавриила почнал да се посещава от разни почитатели на светителя из близките села. Идвали те, слушали неговите беседи, и отнасяли богати наставления за живота. Идвали те, поднасяли пред светия старец своите болни, и много от тях, чрез молитвата на светителя, оздравявали. А славата и името на преподобния все повече и повече се разнасяла. Но преподобният не търсел човешка слава и почит. Ето защо той побързал да напусне това място и се отеглил в една гъста и необитаема гора в околността на с. Луково. Наскоро, обаче и тук бил намерен от един козар. Козите на последния мрели от една огнена болест и с нищо не могъл да ги спаси. Разказал това на преподобния и го замолил да му помогне. Наблизо имало издълбан камък, пълен с дъждовна вода. Преподобният дошъл до камъка, паднал да колене, издигнал очи и ръце към небето, помолил се Богу и прекръстил водата, а след това гребнал от нея и дал на козаря, за да поръси козите си. Козарят направил това и болестта напуснала козите му. Върнал се той и благодарил на преподобния, а в селото разказал на своите. Бързо се разчуло това чудо и отново разни посетители почнали да безпокоят преподобния. Това го принудило да се оттегли на планинския връх Облов, който на гръцки се казва Стронгило. Тук той избрал две пещери, — една по голяма и друга по-малка — в които прекарал цели тридесет години в подвизи и духовно усъвършенстване, в свят равноангелски живот, неизвестен за външния свят, но славен и угоден пред Бога.
В напреднала възраст св. Гавриил предал Богу дух в малката пещера. Братята от Лесновския монастир не могли да го намерят и помислили, че се е преселил в някое далечно място. Но преподобният пожелал да се открие по един чудесен начин. След немного дни той се явил насън на някой си монах Иосиф, живеещ в Средец (София), по народност русин, а по живот богоугоден, и му казал да отиде на Облов връх, гдето ще намери мощите му, които да пренесе в Лесновския монастир. Иосиф не обърнал внимание. Но преподобният отново се явил Иосифу и повторил желанието си. Иосиф се изплашил, но все пак таил своето видение. Следната нощ преподобният трети път се явил Иосифу. „Аз ти казах онова, което Бог заповядва, и ти трябваше да го изпълниш“, — казал му строго той. Монахът на сутринта отишъл при тогавашния софийски митрополит и разказал своя сън. Митрополитът разпитал — има ли в епархията му местност „Облов връх“, и получил отрицателен отговор. Обърнал се със същото питане чрез писмо към съседните епископи. Злетовският епископ отговорил митрополиту, че в епархията му имало местност „Облов връх“. Митрополитът взел монаха Иосифа, много свещеници и сановници, и дошъл в Лесновския монастир. Тук той направил всенощно бдение и усърдно се помолил Богу да им бъдат открити мощите на преподобния. На сутринта, заедно със злетовския епископ, монастирския игумен, свещениците и сановниците, митрополитът се отправил към Облов връх. През нощта св. Гавриил отново се явил Иосифу и му казал:
— Близко съм при тебе от лява страна.
Иосиф станал на молитва. На разсъмване отишъл на посоченото място, и намерил мощите. От тях излизало голямо благоухание. Всички се зарадвали за намереното драгоценно съкровище и със страхопочитание се поклонили пред него.
Оттук св. мощи на преп. Гавриила били тържествено отнесени в Лесновския монастир. Тук те стояли дълги години. Много чудеса ставало пред тях, и много болни оздравявали от разни болести. Само едно допиране до св. мощи било достатъчно, за да оздравя сухата ръка на дъщерята на един кратовски богат арменец. Оздравял също така пред тях и бесния син на един княз. Тая Божия милост, изливана тъй изобилно чрез св. мощи на преподобния, станала причина, щото славата на преподобния и благодатната сила на неговите мощи бързо да се разнесе. Монастирът почнал да се посещава от многобройни поклонници, които му носели големи подаръци. Поклонници идвали даже от Влашко, а също и от Унгарско. По целия Балкански полуостров се носела славата на светителя, като велик подвижник и Божи угодник. Той станал национално светило, защитник и покровител на своя народ и топъл ходатай пред Бога за своето отечество. С негова помощ през Самуилово време местният велик княз български Михаил, комуто преподобният се явил и го научил, що да прави, сполучил да разбие някой си Маврагана, богат и силен елин, който възстанал против княза и завладял областта му. Тук идвали за назидания и наставления царе, князе, големи сановници и държавни служители. Тук, стичащият се на поклонение народ черпел богата духовна храна. Тук идващите от разни краища на България монаси виждали пример и от тук изнасяли завети. А като се завръщали всички тия поклонници из България, с живите си разкази за видения възвишен християнски живот и добродетели, за монашеските подвизи и строгия постнически живот, за благословението и богоносните проповеди на светителите, за тържествените и дълги служби и бдения, за великолепния монастир и неговите дивни наредби, — с всичко това възпламенявали в народа искрено религиозно настроение и живо са затрогвали в него амбиции към подобно съвършенство и благочестие, а монасите, изпълнени с опит и съвършенство в подвизите, след завръщането си в своите монастири, въвеждали видените наредби, или се поселвали из нашите девствени планини и пустини и там построявали такива също монастири, скитове и постници, каквито те видели и изучили. Въобще Лесновският монастир бил просветен културен център от голямо значение за нашия народ. Той е делил всички негови радости и скърби...
Прости, прости, народна светиньо, нашата небрежност! Потомците на великите, твои ктитори знаят много европейски кътове, поетите, синове на едновремешните твои почитатели, са във възторг от чужди места и паметници, а тебе, велики благодетелю народни, славни райе, в красивото наше отечество, тебе те забравят, не спомнят! Прости, прости това нехайство! ... Доще време, когато ще се дойде в съзнание, ще се зачервят лица от срам, и тебе ще се даде заслуженото... Светителю Божи Гаврииле, със своите молитви ускори това време, това съзнание. Нека знае всякой, че без фар мъчно се пътува по вихрено море, и без светиня народ не може да се упази!...
При дохождането на Султан Мурада и войната му със сърбите, Търновският патриарх, за да запази мощите на св. Гавриила от изгаряне, отишъл в Лесновския монастир, взел ги и пренесъл в Търново, като ги поставил в църквата св. Апостоли на Трапезица. В началото на турското владичество, в XV век, Лесновския монастир се крепял от Кратовчани и Злетовчани. Но през 1635 год. той почнал да запада и през 1660 год. кюстендилският митрополит Михаил молил руския цар в Москва да вземе монастира под покровителството си. След това — през XVII и XVIII векове монастирът отново се издигнал и станал отново културен и просветен център. Във втората половина на XVIII в. той отново западнал, а в 1805 год. бил обновен. Преди 50—60 години монастирът е имал богата библиотека, ала сега нейните ръкописи са пръснати по разни места.
Паметта на преподобни Гавриил Лесновски се празнува на 15/28 януари стар стил.
Съставил архим. Стефан Абаджиев.
Прочетете още за: Св. Прохор Пшински /Пчински/
Няма коментари:
Публикуване на коментар