НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПАСХА

Св. Николай Велимирович
Евангелие за Дарителя на живата вода и за самарянката
Иоан 4: 5: 42, Зач. 12
Както кошута жадува за водни потоци, тъй душата ми, Боже, копнее за тебе. Душата ми жадува за Бога силний, живий; кога ще дойда и се явя пред лицето Божие (Псал. 41: 1 – 2)! Това не е възклицание на някой сиромах и обикновен човек, който не е имал възможност да напои душата си с човешка мъдрост, светски знания и умения, философия и изкуство, познаване на тънките нишки, от които е изтъкан животът на човека и на природата. Не – това е въодушевен и изпълнен с болка вик на един цар, богат със земни богатства, с гениален ум, благороден в сърдечните си чувства и силен в твърдостта на волята и делата си. Напоил своята душа с всичко онова, за което несвободната душа жадува на този свят, цар Давид изведнъж разбрал, че неговата духовна жажда не само че не е утолена, а се е увеличила до такава степен, че цялата тази материална вселена не можела с нищо да я утоли. Тогава той се почувствал на този свят като в земя пуста, изсъхнала и безводна (Пслм. 62: 1), и завикал към Бога като към единствения извор на безсмъртно питие, за което една разумна и пробудена душа копнее. Душата ми жадува за Бога силний, живий!
Не е необходимо да се доказва, че материалната храна не може да засити човешката душа, нито че материалната напитка може да я напои. Но дори и онзи дух на живота, който сияе във всички същества, оживява ги и ги хармонизира, не е в състояние да засити и напои душата. 
Тялото приема непосредствено онази храна, която по своята същност е еднаква с него. Тялото е от земята и храната за него е от земята. Затова тялото на този свят се чувства у дома си, между своите си. Ала душата страда, разпъва се и се терзае, отвращава се и протестира, че трябва да приема храната косвено, и то не храна като нея, а само приличаща на нея. Затова душата в този свят се чувства като в чужбина, като между чужденци. Че душата е безсмъртна и по своята същност принадлежи на безсмъртния свят, се доказва и от това, че в този земен свят тя се чувства като недоволен пътник в чужбина, и че нищо в света не може напълно да я нахрани и напои. И дори душата да би могла да излее в себе си, като чаша с вода, цялата вселена, нейната жажда не само че не би намаляла, а сигурно би се увеличила повече. Защото тогава за нея няма да остане нито една измамна надежда, че зад следващото бърдо ще намери някой неочакван питеен извор.
Човешката душа е жива, жива и винаги жадна за живот; и нищо не може да я напои, освен живота – истинския и непосредствен живот. А истинският и непосредствен живот е единствено в Бога, в живия Бог. Душата ми жадува за Бога силний, живий! Това не е песен, това е сух факт като сухото гърло на жаден лъв, който реве в пустинята, лъв, чийто рев може да изглежда като птича песен в оазис, но за лъва това не е песен, а вик за помощ. Душата ми жадува за Бога силний, живий! Това не са думи на поет, а на жаден пътник в земя пуста, изсъхнала и безводна; не са думи на поет, а на един от най-опитните и най-вещите изследователи и познавачи на човешката душа в историята на света.
Човече, ако някога допуснеш, че материалната храна и материалното питие могат да нахранят и напоят твоята душа, тогава се намираш на нивото, на което се намират домашните животни и горските зверове. Ако си над това ниво и се надяваш, че твоята душа може да се насити и напои с човешката мъдрост и красотата на този свят, тогава си на нивото на полуопитните и полузрелите. Както онази, първата мисъл, е безумна, така и тази е безплодна. Защото на това – второто ниво, ти приемаш рева и стона на жадния за песен и веселба, стараейки се с чуждата жажда да утолиш своята. Ако си прекрачил и това второ ниво и си усетил неизказана жажда, която не може да утоли която и да е световна река, която не може да утоли и целият световен океан, тогава наистина си опитен и зрял човек, истински човек. Само на това ниво на духовна жажда – на Давидовата духовна жажда, ще можеш да разбереш в пълния смисъл днешното евангелско четиво. 
В онова време дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Йосифа. Покрай възвишенията на Самария цялата област между Иудея и Галилея е получила названието Самария. Пътят, който води от Иерусалим за Галилея, и до ден днешен минава покрай Сихар. Сихар днес се нарича Аскар и се намира близо до Сихем, който в наше време се нарича Наблус. Това било едно парче земя, което Иаков купил от Еморовите синове; направил жертвеник на това място и го нарекъл Силен Бог Израилев (Бит. 33: 19 – 20). Тази земя Иаков оставил на своя син Иосиф, който по-късно бил погребан там (Иис. Навин: 24 – 32). Обикновено градът определя значението на съседното село, докато тук случаят е обратен – Иосифовото село било по-известно от град Сихар, поради което евангелистът отбелязва разположението на града спрямо селото – близо до землището.
Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. Било заради това, че праотецът Иаков със своята стока живеел около този кладенец, било пък затова, че сам той го изкопал и иззидал, кладенецът бил наречен на негово име. Изморен от стръмния и безводен път от Иерусалим, Господ спрял до този кладенец да си почине. Това бил Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Шестият час според източното изчисление означава пладне. По време на най-голямата дневна жега, значи, умореният Господ пристигнал на това място. Бил уморен прочее от път заради нашето спасение, както по-късно, на Кръста, бил облян с кръв от раните и обхванат от болки, пак заради нашето спасение. Но защо не пътувал нощем, по хлад? Нощта му служела за молитва. Всъщност, не всяка нощ е подходяща за пътуване. Да кажем, че при този случай е пътувал нощем, уви, Евангелието щяло да бъде кратко за [този] един-единствен случай и за едно изключително поучително и спасително откровение. Пътувал през деня, пеша. По стръмнините и в жегата, уморен и жаден, бързал, та всеки миг от Своето време на земята, деня и нощта, да използва за наше добро, за нашето спасение.
Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус ѝ казва: дай Ми да пия. Нарочно е подчертано, че жената била самарянка, защото евреите смятали самаряните за езичници. Дай Ми да пия – ѝ казал Господ. Той бил уморен и жаден, от което е ясно, че Неговото Тяло било истинско човешко тяло, а не само привидно, както учели някои еретици. Както Неговото Тяло проливало сълзи от съжаление към хората, и както страдало от болките на Кръста, така и чувствало необходимост от храна и питие. Наистина, Той можел, със Своята божествена сила, ако пожелаел, да овладее и отклони тази необходимост за продължително време, та дори и за цялото Свое време на земята, но по какво тогава би се познало, че е истински Човек, и как би бил в света като братята, и как би могъл да нарече хората братя (Евр. 2: 11 – 17)? Как би ни научил на търпение и понасяне на страданията, ако Сам не е страдал и не ги е носил? Най-после, как би имала Неговата окончателна победа онзи блясък, който ни поддържа и осиява в страданията през живота, ако Той Сам не е преминал през всички тези страдания, и то в най-голяма степен? Някой ще каже: „Нима Онзи, който могъл да умножи хляба, и да ходи по водата като по суша, не е ли могъл по този дълъг път с едно силно слово, с една мисъл да отвори извор в скалите или пясъка и да утоли Своята жажда?“. Наистина Той можел да стори това. Ето, това го сторил Моисей в пустинята; това са го правели, в Негово Име, много светии в историята на Неговата Църква; как, значи, Той да не можел да стори това? Не – Той не искал това. Той не е извършил нито едно чудо заради Себе си – да се нахрани, да пие, или да се облече. Всички Негови чудеса били заради хората. В Неговия живот няма и сянка от егоизъм. Дори и когато като младенец бягал пред Иродовия меч, той не сторил това заради Себе Си, а заради хората. Защото още не му било дошло времето; а като завършил Своето дело между хората, Той тогава не побягнал пред смъртта, а вървял насреща ѝ. Безкрайно човеколюбие, неразделимо от безкарайна мъдрост, вдъхновявало и ръководело всички слова на Господа Иисуса, всички Негови постъпки и всички събития в Неговия живот. 
Дай Ми да пия. Творецът иска от Своето творение! Тези думи кънтят двадесет века, защото Той не ги казал само на Самарянката, а на всички човешки поколения, до края на времето. Дай Ми да пия – казва Той и днес на всекиго от нас. Това не го казва Той – Творецът на водата и Разпоредителят на моретата и океаните, на реките и изворите, – защото е жаден за вода, а защото е жаден за нашата добра воля и любов. Давайки на Него, ние не даваме нищо наше, а отново Неговото. Всяка чаша вода на земята е Негова, защото Той я е сътворил; и всяка чаша студена вода, която ние подадем от Неговата вода на най-малките братя, Той я е платил със своята скъпоценна Кръв. И въпреки това, в Своето безпримерно смирение, Той не иска вода от жената като Творец от творението, а както би поискал човек от човека. За да покаже с това Своето смирение. За да потвърди с това Своята истинска човешка природа, ограничена и нуждаеща се. Накрая, да научи и нас на услужливост и милосърдие. Човекът има право да поиска от човека; и човекът има задължението да е услужлив и милосърден към човека.
Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна. Господ, значи, бил не само уморен и жаден, но и гладен, както и Неговите ученици. Още едно доказателство за истинската Му човешка природа и Неговата мъдрост за въздържане от чудо там, където чудото въобще не принася полза в делото на спасението. Евангелистът споменава за отсъствието на учениците, за да обясни защо Господ искал вода от жената. Защото, ако учениците били тука, те биха извадили вода и жената щяла да остане неспомената. Угодно на Провидението било обстоятелствата да се стекат така заради наше поучение, та и ние, като видим своя враг в неволя, да му помогнем. И когато нашият народ е във вражда със съседните народи, ние, като хора, да не смеем да пренасяме тази вражда върху всички хора от тeзи народи, а в конкретен случай сме длъжни да помогнем на всеки човек, без оглед дали принадлежи към нашия народ или не.
Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.) Тази самарянка споделяла общото по онова време мнение, че човек трябва да мрази не само вражеския народ, но и всеки човек от този народ поотделно. В притчата за милостивия самарянин Господ подчертал омразата на евреите към самаряните, а сега при този случай се подчертава омразата на самаряните към евреите. За да се разрушат зидовете между народ и народ, най-напред е необходимо да се разрушат зидовете между човек и човек. Това е единственият разумен метод за излекуване на човешкия род от тежката болест на взаимната омраза.
Иисус ѝ отговори и рече: да би знаяла дара Божий и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Божият дар може да се разбира и в материален, и в духовен смисъл. В материален смисъл под дар Божий трябва да се разбира всичко, което Бог по своята добрина е сътворил и дал за полза и употреба на човека. Да би знаяла ти, жено, че тази вода не е нито самарянска, нито еврейска, а Божия; и тази вода при сътворяването Бог не е отредил за самаряните или евреите, а за хората, ти със страхопочитание би извадила от тази вода, като Божи дар, и напоила жаден човек – с още по-голямо страхопочитание – като Божие творение. Защото целият този свят е дар Божий за човека, а човекът пък е дар Божий за света. В духовен смисъл под дар Божий трябва да се разбира сам Господ Христос. Дарувайки целия този видим свят, Господ дарува и Самия Себе Си. Ако ти, жено, знаеше какъв скъпоценен дар е пратил Бог и на евреите, и на самаряните, и на всички останали народи, без изключение, ти би трепнала в душата си, ти би заплакала от радост, ти би занемяла от учудване, и не би се осмелила да помислиш за взаимната злоба и омраза между евреите и самаряните. Па ако ти беше открита цялата вътрешна тайна на Онзи, Който говори, и Когото ти оценяваш по плът като обикновен човек, а по дрехите и езика като евреин, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива.
Под жива вода Господ разбира благодатната и животворяща сила на Дух Светий, Който Той обещал на вярващите. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него (Иоан 7: 38 – 39). Не разбирайки нищо от всичко това, жената Му отговорила:
Господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода? Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Слуги нямаш, почерпало нямаш, а и кладенецът е дълбок, как ще извадиш жива вода? Господ се сторил на жената обикновен безпомощен човек. Жива вода и тогава, и днес се наричала изворната, в отличие от дъждовната, събрана в кладенци и щерни. Но жива вода се наричала и водата в кладенците, ако била изворна, и то само на дъното на кладенеца, където извира водата, с която се пълни той. Първо, значи, жената мисли за дъното на кладенеца, откъдето извира водата. Но в същия момент я спохожда и друга мисъл, която я кара да попита: Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова? Т.е. „Нима Ти можеш да направиш друг извор с вода, освен този? Праотецът Иаков е изкопал този кладенец, сам той го е иззидал и оградил. Ако Ти можеш да направиш някакъв извор с течаща вода, която да е жива, тогава ти ще си по-голям от отца ни Иаков. Нима Ти си по-голям от Него? Този Иаковов кладенец е тъй пълноводен и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му, па и всички ние от цялата околност, а и всички преминаващи пътници, и то през толкова столетия. А водата в кладенеца въобще не пресъхва. Нима Ти можеш да направиш нещо повече?“.
С тези думи самарянката – от една страна – изразява гордостта си от праотеца Иаков, а от друга – изразява съмнение, че и присмех към Господ Иисус. Не онзи груб и явен присмех, както при възкресението на Иаровата дъщеря – и те Му се смееха (Мат. 9: 24) – ала все пак косвен и умело прикриван присмех. Но Господ, Който желаел да извади хората от греховната мръсотия, имал решимостта да изтърпи всяка насмешка – и от демоните, и от хората. Той, значи, не се скарва на жената заради тази жалка насмешка, а продължава да спасява нейната душа. 
Иисус ѝ отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен. Господ не отговаря на въпроса на жената, както тя очаква. Той не иска да ѝ говори за Своето превъзходство над Иаков. Той вижда откъде идва недоразумението между Него и жената. Недоразумението идва от това, че Той говори за питие духовно и животворно, докато жената, научена да мисли само с плътски земен разум, има предвид само видимата вода, отредена от Бога временно да гаси телесната жажда. Живата вода, за която говори Господ, е животворящата божествена благодат, която храни и пои душата, въвеждайки я във вечния живот още тук, на земята. Тази животворна благодат, когато се всели в достоен човек, отваря в него непресъхващ извор на живот, радост и сила. 
Казва Му жената: "Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя." Жената все още остава със своето разбиране, мислейки за вода изворна, земна. В най-добрия случай, тя можела да мисли за Христос като за някой вълшебник, Който може с някакво заклинание да направи чудо. За да отклони тези нейни мисли, Господ ненадейно насочва разговора в съвсем друго русло.
Иисус ѝ казва: иди повикай мъжа си и дойди тука. Отговори жената и рече: нямам мъж. Иисус ѝ казва: добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъже си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза. За да научи жената да мисли духовно, а не плътски, Господ намира за мъдро не да стори някакво чудо пред нея, а да се покаже като тайновидец и пророк, което има също такова въздействие, както и чудотворството. Иди повикай мъжа си. Господ знае, че тя няма мъж, но иска да чуе нейния отговор, докарвайки я до неочаквано учудване със Своето всезнание и прозорливост. Петима мъже си имала – това било достатъчно изненадващо за жената, но като чула и още една своя престъпна тайна, която тя искала да укрие, а именно – и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж – това трябва да ѝ е подействало като гръм от ясно небе. 
Но не укорявай самарянката, душо християнска, а се запитай: кой е твоят мъж? И да не би ти да си имала вече петима мъже? И да не би сегашният ти мъж да е незаконен? Душата е църква, а глава на Църквата е Христос Господ; с други думи – мъжът на душата е сам Господ. Ако си се привързала само към този чувствен свят, венчала си се с него, и ако чрез петте си чувства си блудствала с него, тогава ти, душо, ти наистина си в същото греховно и незавидно положение, в което се е намирала самарянката. Ако си се разочаровала от своите чувства, от чувствените наслаждения, ти наистина си ги презряла и си се развенчала от тях, тъй че те са станали като петима умрели мъже; но все пак продължаваш да живееш с шестия, незаконен мъж – наследника на онези петимата: това е твоят плътски разум; това са онези лъжа и гнусота, които са в тебе, като на сметище, с времето засипали твоите чувства. Защото виж – в тебе няма нищо, освен представата и спомена за онова, което си сътворила с петте си чувства, опитала и преживяла – като с петима мъже. Разговорът между Господ и самарянката е разговор между Бога, Който е верен, и душата, която е невярна. Този разговор засяга и тебе. Това е разговор на небесния Жених с Неговата невеста – човешката душа. Белким не виждаш, че точно затова Господ започнал разговор със самарянката за нейния мъж?! Той можел да проведе и друг разговор с жената и по друг начин също така да се покаже тайновидец и пророк пред нея. Той можел да ѝ открие и други нейни тайни или някакви тайни на нейните родители, или някакви тайни на нейните съседи в Сихар, знаенето на които също [от Него] така би изненадало и смаяло жената. Но Той преднамерено повел разговор за мъжа ѝ, защото този разговор се отнася и за тебе, душо християнска, и за тебе, и за всички души, които Бог от началото e е сътворил, и които ще сътвори до края. Въпросът за твоя мъж, душо, е най-важният и най-съдбоносният въпрос. За когото си венчана, на него си и жена. Ако си венчана за света, с него и ще погинеш. Ако си венчана за греха, с него и ще умреш. Ако си венчана за демоните, ще пребиваваш и във вечността с тях. Във всички тези случаи ти денонощно пиеш вода, от която все повече се ожаднява. Само ако признаеш Христа Господа за твой законен жених, и ако с вяра и любов се венчаеш за Него, тогава ще пиеш жива вода, от която не се ожаднява, която тече в небесното Царство и във вечния живот.
Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус ѝ казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Йерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. Господ нарочно целял да докосне духовните струни на душата на самарянката. С откриването на нейното минало Той постигнал това. В жената, у която дотогава действал само плътският земен разум, неочаквано се пробудил нейният духовен разум, дотогава упоен от наркозата на плътския. Тя първо признала Христос за пророк. Като начало и това е достатъчно. И тогава нейната заинтересованост към духовните предмети бързо нараства. Тогава тя поставя на Господ съвсем актуален по онова време въпрос. Спорът за мястото на поклонение на Бога всъщност бил спор между самаряните и евреите. Кое е угодно Богу: хората да Му се кланят на Самарийската планина или в Иерусалим? Кой е истински поклонник и богомолец: този, който Му се кланя и моли тук, или онзи, който Му се кланя и моли там? Нашите бащи се покланяха в тая планина. Жената не казва „ние“, а Нашите бащи, та така да предаде тежест на тази планина и по-добре да оправдае съвременните неи самаряни. Сякаш че иска да каже: „Не ние сме избрали тази планина за поклонение на Бога, а нашите отци, които са били по-големи и по-близко до Бога от нас“. И сега, както и преди, Господ не отговаря на жената нито с „да“, нито с „не“. Той продължава да буди и издига нейната душа все повече и повече. Жено, повярвай Ми. Вярвай на Мене, а не вярвай на онези, които ти говорят за поклонение на тази планина, нито вярвай на онези, които ти говорят за поклонение в Иерусалим. Настъпва час, жено, когато нито в тая планина, нито в Йерусалим ще се поклоните на Отца. Господ нарочно употребява думата Отец, вместо Бог или богове (самаряните се кланяли и на Бога, и на боговете), та така да доведе жената до разбирането, че с новото понятие за Бог ще се появи и ново поклонение. Поклонението на Отца няма да зависи от мястото, поради което съвсем ще се изпразнят от съдържание и самарянското, и еврейското твърдение. С това Господ пророкува онова, което чрез Неговото дохождане в света скоро се сбъднало. Но макар Той да приравнява по полза тези две твърдения и да предсказва обезсмислянето и на двете, все пак Той дава известно предимство на евреите пред самаряните в богопознанието. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем. Господ вижда, че жената Го счита за евреин, и затова говори съобразно нейното убеждение, причислявайки и Себе си към евреите, не желаейки да влиза в разговор за тази, без значение за Него, тема. Вие, самаряните, не знаете на кого се кланяте, защото се кланяте на много „богове“, на много идоли; вие уж обожавате Бог Авраамов, а покрай това принасяте жертви и на безбройните асирийски и вавилонски идоли. Евреите поне знаят за единствения Бог, макар и подобно на вас да Му служат с вкаменени сърца, помрачен ум и мъртви обреди. И все пак спасението е от иудеите; т.е. Месия ще се роди между евреите и чрез Него ще дойде спасението на целия свят. Това е обещано на праотците, това е предсказано от пророците, това е подготвено от Божия Промисъл – и това се сбъдва. 
Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина. Поклонението на Бога в Самария не е истинско, защото самаряните не знаят кому се кланят. Поклонението пък в Иерусалим е само подобие и сянка на истинското поклонение Богу, сянката на бъдещите блага (Евр. 10: 1). Измамата и сянката скоро ще изчезнат, а истинското поклонение Богу ще се възцари. Родило се е Слънцето на новия ден и той все повече и повече расте, прогонвайки тъмнината и сянката. Идва пълнотата на деня, а сега е само неговото утро. Когато светлината напълно овладее новия ден, хората ще познаят Бога като Отец, и тогава ще Му се поклонят като синове, а не като роби – т.е. няма да му се кланят с мъртви думи и мъртви жертви, а с дух и с истина, с душа и тяло, с вяра и дела, с разум и любов. Същинският човек ще се кланя на същинския Бог. Сътворен с душа и тяло, човекът и едното, и другото ще посвети на Бога, и с едното, и с другото ще служи на Бога. Истинските поклонници няма да се кланят на тварите, а на Твореца, нито на злите демони под името на „богове“, а на единствения всемилостив Отец на светлината и истината. Такива поклонници иска за Себе Си небесният Отец. Бог е дух, а не статуя, не мъртво слово, не е на това или на онова място. Затова онези, които Му се кланят, трябва да Му се кланят с дух и с истина. Общувайки със смъртния свят, човек застава пред него със своята смъртност; но общувайки с безсмъртния Бог, човек трябва да застане пред него с онова, което е безсмъртно в него. Както казва апостолът: Търся не вашето, а вас (II Коринт. 12: 14). Старият свят служил Богу със законнически формалности, принасял в жертва на Бога ярета и овни, празнувал съботата и точно спазвал предписанията за умиване и очистване, ала бил забравил милосърдието и любовта. Четял думите: Жертва Богу дух сокрушен, сердце сокрушено и смирено (Пс. 50), четял тези думи, ала нито ги разбирал, нито ги изпълнявал. Отсега ще се служи Богу с дух и истина, защото сам Господ слязъл между хората, за да покаже пример на такова служение и такова поклонение. Бог се отвратил от смрадта на ярешките и овнешките жертви, които Му принасяли хора с мрачен дух и окаменели сърца. Някога това не било смрад, а благоухание; и то тогава, когато такива жертви са му принасяли Ной, Авраам, Исаак, Иаков и Моисей. Но това благоухание не идвало от животинската кръв и месо, а от богобоязливия дух и боголюбивите сърца на верните Божии слуги. По-късно, когато духът на жертвоприносителите умрял, а сърцата окаменели, нямало какво да благоухае пред Бога, защото Бог не търси миризмата на кръвта и месото, а благоуханието на човешкия дух и сърце. И цялото това някогашно благоухание от жертвеника се обърнало на смрад пред Господа както от всички жертвеници, които са в Самария, така и от онзи, който е в Иерусалим. На световното бунище, където царували смърт и смрад, дошъл живият Господ да посее цветето на духа и истината, което ще унищожи смъртта и ще разпръсне смрадта, та новият свят да бъде пред Бога като чиста и украсена невеста. 
Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус ѝ казва: Аз съм, Който говоря с тебе. В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея? Тогава жената остави стомната си и отиде… Каква чудна драма! Как бързо се сменят сцената и действията! Само Господ стои посред всичко това, неизменяем като вечността. Под въздействието на духовните слова на Господ Иисус жената внезапно започва да мисли за обещания Месия, Когото самаряните очаквали също така, както и евреите. Когато Той дойде, всичко ще ни възвести – казала жената. За нея, както и за всички останали, Месия е нещо далечно, нещо още по-далечно от мъглата на далечния хоризонт. За нейно изумление Господ ѝ казва, че Той е очакваният Месия – Аз съм, Който говоря с тебе. Занемяла от учудване, жената не Му отвръща нищо. В това време се върнали апостолите от града и се учудили какво има да говори техният Учител с една самарянка – жена езичница. И се спрели, занемели от учудване. Жената пък, не знаейки какво повече да пита, или да каже, оставила стомната си и забързала към своя град, за да извести онова, което научила. Една безмълвна сцена, но по-красноречива от всички човешки думи! Впрочем, жената бързо стигнала в града и разнесла из него вестта за чудния Човек до Иакововия кладенец. Да не би Той да е Христос? Тя не се осмелила да каже: „Това е Христос“, макар да видяла Неговата духовна мъдрост, а сякаш в недоумение пита: Да не би Той да е Христос?, като че ли иска да каже: „Аз съм жена и не мога да преценя, но вие сте мъже, по-разсъдливи и по-внимателни от мене, вие, значи, дойдете и вижте. Тази жена проявява естествена женска скромност – добродетел при жените, чиято възхвала никога не е достатъчна. Колкото с чудната вест, толкова и със своята скромност, жената развълнувала всички граждани на Сихар и те излязоха из града и идеха към Него. 
Започнал разговор между Учителя и Неговите ученици. Учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Защото те били купили от града храна и Му я донесли, за да яде. Без съмнение, Той бил гладен; но вместо да вземе и да яде, той продължил Своята божествена мисия, заради която е и дошъл на света, не обръщайки внимание на глада. Моментът бил твърде важен и Той не желаел да го пропилее. Не искал да размени духовната полза за паница леща. Затова отговорил на учениците: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Той говори за духовна храна, а те за обикновена. Отново се повтаря същата сцена, както малко преди това с жената, за водата в кладенеца. Така е и сега – Той говори за духовна храна, от която, като яде човек, повече не огладнява, а учениците мислят за обикновена храна.
Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело. Волята на Отец е воля и на Сина, както същността на Отца е същност и на Сина. Защо тогава Господ Иисус говори за волята на Отца, а не за Своята, и за делата на Отца, а не за Своето? Но не е ли все едно, когато говори за волята на Отца или за Своята, и за делата на Отца или за Своите? Не е ли това една и съща воля? Не са ли това едни и същи дела? Да, наистина са; но Той посочва волята, която изпълнява, като воля на Отца, и делата, които върши, като дела на Отца, заради самите нас – та и самите нас, непослушните и гордеещите се, да ни научи на послушание и смирение. Но вижте колко Му е мила и скъпа волята на Отца – той не я нарича Свое задължение, а Своя храна! Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил. О, какъв божествен пример и какъв благонамерен укор към всички онези, които ежедневно говорят за своите задължения като за някакво бреме! Наистина, гледайки на Господа и Неговото драговолно изпълнение на претрудната Му длъжност между хората, с основание трябва да кажем: „Никой на света не може да изпълнява своята длъжност към Бога, ако тя не е станала приятна за него като всекидневната храна“. Това, дето Господ казва, че върши волята на Отца, а не Своята – както и на друго място казва: Не за да върша Моята воля, а волята на Отца (Иоан 6: 38) – не означава, че Синът е по-малък от Отца, а показва великата любов на Сина към Отца. Защото при същия евангелист е казано, че Отец винаги слуша Сина: Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш (Иоан 11: 42). Значи, съвършеното послушание на Сина съответства на съвършеното послушание на Отца, както и съвършеното послушание на Отца и Сина, съответства на съвършеното послушание на Дух Свети. А съвършеното послушание властва само там, където властва съвършената любов. Затова, да върши волята на Отца, е истинска храна за Сина; да върши волята на Сина, е истинска храна за Отеца; а да върши волята на Отца и Сина, е истинска храна за Дух Свети. 
Не вие ли казвате, че още четири месеца и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Преди малко им говори за духовна храна, а сега им говори за духовна жътва. Наближаването на духовната жътва се забелязва, както и наближаването на обикновената жътва. Когато класовете пожълтеят или побелеят, всеки знае, че жътвата е близо. Когато хората, драговолно и на тълпи, идват при Христос, не е ли ясно, че духовната жътва е настъпила? Самаряните, чувайки от жената за Христа, не ѝ рекли, че е полудяла, а веднага оставили всичката си работа и на тълпи тръгнали към Него. Подигнете си очите и вижте тази тълпа хора, която бърза към нас! Това е Божията нива. Това е узрялата реколта, която очаква жътварите. Наистина, жетвата голяма, а работниците малко (Лк. 10: 2). Вие сте тези работници, вие сте жътварите на Божията нива. При такава дивна и обилна жътва защо ми предлагате обикновена, тленна храна? Добрият домакин не забравя ли и обед, и вечеря, като е нахранен с радост, и вижда такава жътва пред себе си, па развълнуван и благодарен Богу, бърза колкото може по-скоро да я пожъне и събере в житницата, да не би преди това да настане буря и да унищожи цялата реколта? Не се грижете, значи, твърде много за обикновена храна, нито за себе си, нито за Мене, а побързайте за жътвата, та да не пропадне наградата ви, защото жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът, и жетварят. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд. Поради краткотрайния човешки живот, за просторната Божия нива едни и същи работници не стигат да я посеят и да я пожънат. Едни сеят и умират, без да дочакат и видят плода на своя труд; други се радват тогава, когато посятото семе е пораснало и натежало за жътва; и те стават жътвари и събирачи на плод, който не са посели. Още от началото на живота на земята нивата Божия се засява – сеячи били праотците и богоугодниците, пророците и праведниците, особено пророците. Сеели, а не видели посятото израснало и узряло. Всички те живели с вяра и умряха с вяра, без да получат през живота си обещаните плодове, а само отдалеч ги видяха (Евр. 11: 13) със своите духовни очи. И сам Господ е казал на един от Своите ученици: мнозина пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха (Мат. 13: 17). Сеячите не видели това, което виждат жътварите, а именно – плодовете и жътвата. Но и едните, и другите получават наградата за своя труд, защото и едните, и другите са Божии работници на Божията нива, за да се радват заедно и сеячът, и жетварят. С това Господ похвалва труда на пророците и старозаветните праведници, с това окуражава апостолите за жътварския труд. Сякаш иска да каже: „Те понесоха повече труд, отколкото вие; защото, наистина е по-трудно да си сеяч и да не видиш плода на нивата, отколкото да си жътвар на узрялата нива. Те се трудиха като надничари и слуги и умряха, без да видят Стопанина помежду си; а вие имате Стопанина посред вас и се трудите не като надничари и слуги, а като Негови синове – всъщност, сам Стопанинът работи, а вие сте му само съработници. Радвайте се, значи, и с радост бързайте да пожънете узрялото жито.
И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелстваше: каза ми всичко, що съм сторила. Вижте как узрява посятото! Вижте каква голяма жътва! Жадната земя бързо попила водата. Много самаряни повярвали в Христа и преди да Го видят – по думите на жената. Тя не вършела чудеса, тя не била апостол; напротив, тя била една грешна жена, но все пак нейните думи пожънали голяма жътва между тези езичници. Какъв срам и позор за богоизбраните евреи, които, въпреки толкова внушителните Христови чудеса, извършени между тях, и след толкова силни думи от Неговите уста в техните уши, останали глухи и слепи, неразкаяни и вкаменени! Достойна за всякаква похвала, тази жена самарянка, не премълчала благовестието, което чула от Господа, а побързала да го съобщи и на другите. Тя прилича на онази жена, която, като намерила изгубената драхма, започнала да кани своите приятелки и съседи, казвайки им: Порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма (Лк. 15: 9)!
Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена. И още по-много народ повярва поради словото Му. Докато назаряните искали да блъснат Господ от хълма в пропаста заради Неговите слова, и докато гадаринците Го молели да си отиде от тях, самаряните молиха Го да постои при тях. Господ чул молбата им и останал при тях два дена. Жътвата била преизобилна, защото покрай онези, които повярвали на думите на жената, още по-много народ повярва поради словото на пречистите Му уста. 
А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос. Какво през тези два дена говорил Господ на духовно жадните и гладни хора е неизвестно, защото е останало незаписано. Но че неговите слова са били жива вода, от която повече не се ожаднява, и хляб на живота, от който повече не се огладнява, няма съмнение. Това, първо, си личи по голямото число на онези, които повярвали в Господа, и второ – по тяхното правилно изповядване на вярата в Него. Този наистина е Спасителят на света, Христос. Покрай многото богове, в които вярвали самаряните, донякъде вярвали и в Бога Израилев. А в Бога Израилев вярвали не защото го познавали, а от почит към Израил, т.е. Иаков, който някога живял между тях. Ето, и самарянката говори за отца ни Иакова! Несъмнено самаряните са слушали и за пророчеството, свързано с Иаковото име – за Звездата, която ще изгрее от Иаков (Числ. 24: 17). Веднъж, когато моавският цар Валак воювал с изрилския народ, извикал Ваалам, един гадател, да му предскаже победа над Израил, та така да окуражи своята войска. Валак обещал на Ваалама големи дарове за неговата услуга и Ваалам наистина пристигнал във Валаковия лагер. Но когато поискал да гадае и да предрече на Валак онова, което Валаковото сърце желаело, изведнъж Дух Божий беше [слезе] върху него и той започнал да предсказва не онова, което искал, а онова, което Бог желаел, казвайки: Колко са хубави твоите шатри, Иакове, твоите жилища, Израилю! Валак, като чул думите, започнал да укорява Ваалама, но той не се уплашил, а продължил: Валаам, син Веоров, говори, говори мъж с отворени очи… Виждам Го, ала не сега още, гледам Го, ала не отблизо. Изгрява звезда от Иакова и се издига жезъл от Израиля (Числ. 24). И ето, появил се Онзи, Когото Ваалам видял отдалеч. Изгряла Звездата от Иакова, по-светла от слънцето и по красива и от най-красивия сън. Самаряните Я видели и се възрадвали. Видели Я и повярвали. Напили се с жива вода и оживели за вечен живот.
Но Спасителят Христос не дал живата вода само на самаряните и на евреите. Той я дал, дава я и днес на всички и всекиму, който в пустинята на този живот се чувства духовно жаден. Веднъж Господ бил в Иерусалим, па издигнал глас и казал: Който е жаден, да дойде при Мене и да пие (Иоан 7: 37). Чувате ли какво е написано, като се казва издигна? Добрият пастир не шепти, а вика Своето стадо на водопой. Човеколюбивият Вожд стои в жарката пустиня на този свят и призовава всички изнемогнали от жажда пътници. Блажен е онзи, който чуе Неговия глас и пристъпи с вяра към Него! Той няма да го пита нито за език, нито за народност, нито за възраст, нито за богатство, а ще му даде жива вода, която укрепва и подмладява, обновява и възражда, оживотворява и осиновява, изважда от огнената пещ на този свят и води в райската градина. О, божествено питие, колко си чудотворно! О, Спасителю сладки, прохладни Изворе, колко си бистър, обилен и животворен! О, Душе Светий, Утешителю, привлечи към Господа Иисуса всички онези, чиито души копнеят за безсмъртия живот, и които в свята жажда викат: Душата ми жадува за Бога силний, живий (Пслм. 41)!
На Господа Иисуса да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – Tроица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Източник: http://misioner.com
Ако Ви харесват моите публикации, подкрепете ме с дарение-
Описание Сума
Дарение BGN