Доростолски и Червенски митрополит Михаил

(6 април 1884, Калофер - 8 май 1961, София)

Митрополит Михаил Русенски е един от малко известните днес по стечение на обстоятелствата, изключително скромен и всеотдаен архиерей на светата ни Църква.

Светското му име е Димитър Тодоров Чавдаров. Роден е в Калофер на 6 април 1884 г., в семейството на благочестивите родители Тодор Драганов Чавдаров и Парашкева Аврамова - дъщеря на Димитър Аврамов и Велика, дъщеря на чорбаджи Недю Начоолу. Димитър Аврамов бил търговец-гайтанджия.

Митрополит Михаил се отличава с широкото си участие в обществено-социалната дейност, стремейки се да направи Църквата активен участник в обществения живот. Той лично ръководи местните клонове на Червения кръст и Дружеството за закрила на децата. Като част от усилията си за социално подпомагане, той активно участва в изграждането на болница за болни от туберкулоза – заболяване, което е представлявало сериозен обществен здравен проблем в България по това време. Социалната дейност на митрополит Михаил включва изграждането на приюти за деца, църковни детски градини, социални кухни, както и църковно средношколско общежитие. С тези инициативи той успява да адресира социалните нужди на местното население, като осигурява подкрепа за хора в неравностойно положение и за семействата в нужда. Митрополит Михаил е активен организатор на православни братства. През 30-те години на XX век в епархията се основават множество детски, младежки и работнически православни братства, както и братства към почти всеки храм от епархията. Тези братства стават средство за обединяване на вярващите и за укрепване на православните ценности сред населението. Чрез тези организации, митрополит Михаил успява да привлече различни обществени групи – от деца до възрастни и работещи хора – към духовния живот. Братствата не само укрепват вярата, но и насърчават социалната активност и взаимопомощ, като по този начин играят важна роля в общностното развитие. Митрополит Михаил също насочва усилията си към просветителската и културната сфера. През 1934 г. той основава Църковен салон към катедралния храм „Св. Троица“ в Русе, където ежеседмично се организират сказки и лекции от видни български интелектуалци и духовни лица. Това създава среда за дискусия и духовно обогатяване, като салонът става център за църковни и културни мероприятия. Тези инициативи подкрепят просветителската роля на Църквата, като същевременно обединяват интелектуалците и обикновените граждани в едно духовно пространство. Митрополит Михаил вярва, че Църквата трябва да бъде не само религиозен, но и културен и просветен център, и затова организира лекции и събития, които разширяват познанията на хората в сфери като история, философия и морал.

Той е един от висшите духовници на Българската православна църква, които се противопоставят на депортацията на евреите към нацистките лагери на смъртта. През 1943 г., когато българските власти под натиска на Третия райх планират депортиране на евреите от окупираните територии, митрополит Михаил заема твърда позиция срещу антисемитските закони и действия. Той е сред църковните водачи, които изпращат протестни писма до правителството и цар Борис III, настоявайки за прекратяване на преследването на евреите. Най-известен е с намесата си на 9 март 1943 г., когато заедно с Екзарх Стефан и други духовници участва в протестите срещу депортацията на евреите от България. Благодарение на тези усилия и обществената съпротива, голяма част от евреите, живеещи в старите предели на България, са спасени.

Доростолско-Червенският митрополит Михаил бил известен с монархическите си възгледи. Още от 1946 г. той става прицелна точка на нападките против православието, защото на 15.03.1946 г. изпраща знаменателно окръжно писмо до всички енорийски свещеници в Русенска епархия, в което се казва: "Безбожна вълна е заляла нашето Отечество, упорито се провежда борба против праотческата ни вяра, която запази от затриване кандшото на народностното ни съзнание. Прави се всичко, щото да бъдат лишени децата от най-ценното в душата — вярата в Бога. Материалистическата безбожна книжнина се издава и разпространява в голямо количество, пръсна се из всички среди и се чете. На тая отрицателна книжнина всички служители на Църквата имат дълг да противопоставят положително, нравствено, духовно четиво, каквото засега се издава в ограничен размер поради трудното отпущаме на хартия за църковни издания."

След света литургия на големия християнски празник Цветница (Връбница) в гр. Разград, отслужена на 13.04.1946 г., на всеослушание митрополит Михаил заявява: „Истинска свобода може да има само тогава, когато изпълняваме Божиите заповеди.“ Въпреки заплахите и заканите, изричани публично, на 11.01.1948 г. владиката посетил затворниците в затвора на Разград и им раздал по 1500 лева и хранителни продукти.

По сведения на съвременници, митрополит Михаил никога не е имал доходи освен заплатата си, която използва за лични благотворителни цели. Човек на дълга и предан на служението си владика, митрополит Михаил с лични средства и учреден таен фонд при митрополията подпомага семействата на убитите и попадналите в затвори и концлагери свещеници и църковнослужители от епархията. През 1947 г. той се изказва срещу вмешателството на държавата в църковните дела и настоява за запазване на автономията на Българската православна църква. В резултат на това попада под наблюдението на Държавна сигурност. През лятото на 1949 година заместник-министърът на вътрешните работи Йонко Панов го определя като „предан представител на реакцията в църквата“ и предлага да бъде отстранен от Светия синод в рамките на кампания за „демократизация“, но предложението е отхвърлено от Политбюро на ЦК на БКП. Властите не го изпращат в затвор, както се случва с други неудобни духовници, но му забраняват да упражнява активна църковна дейност. Тази политика е част от по-широката стратегия на комунистическата власт да отслаби и подчини Българската православна църква, като премахне духовниците с независими и морални позиции. Въпреки репресиите, митрополит Михаил остава символ на съпротивата срещу несправедливостта и на моралната сила на Църквата в тежките години на комунистическия режим. Умира на 8 май 1961 година в София и е погребан в притвора на русенския катедрален храм „Света Троица“.

Според справка на ДС от лятото на 1949 г. Наместник-председателя на св. Синод митрополит Михаил е: „важен фактор и въплъщение на най-черната реакция в църквата. Ако към някой може да се приложи квалификацията, която М-р Председателя др. Георги Димитров направи за владиците — ретроградни, реакционери, вкостенели мозъци, тя в пълнота е приложима към Михаил. Същият заедно с епископ Андрей, който е в САЩ и с когото и досега е в кореспонденция (...) са създателите и вдъхновителите на ултра дворцовата организация на църковна почва „Бог и България”, която имаше за цел да оправдава на църковно-идеологична почва крайните шовинистични фашистки политически течения от рода на цанковото движение и легионите, да издига и освещава авторитета на царя на божествена висота и да поддържа тая висота със средствата на религиозната пропаганда и мистика. „Бог и България” беше око и ухо на двореца в църквата. Те създаваха свои кадри, които усърдно подготвяха, възпитаваха, и поддържаха (някои и в чужбина). Тези млади духовници днес са начело на църковната администрация (архимандрит Симеон, епископ Партений, архимандрит Методи, арх. Серафим, арх. Васили [архимандрит Василий Трингов] и др.). (...) Като председател на „Червения кръст” митрополит Михаил е получил и хитлеров орден.

След 9 септември същият има крайно отрицателно отношение към ОФ власт. Той защитава и провежда каузата на Андрей в синода, за да не се вземат съответните строги църковни мерки спрямо държавния изменник и предател, който бил натрупал грамадни фондове долари, с които щял да поддържа Българската православна църква. Постоянно злослови срещу Съветския съюз и създава недоволство срещу властта."

Източници- книгата "ПРАВОСЛАВИЕТО и комунизмът в България 1944-1960 г."- Стефан Чурешки, https://meteff.blog.bg/history/2007/05/19/mitropolit-mihail-1884-1961-chast-iii.71544