СПИРИТИЗЪМ, ДУХОВИДСТВО, ВРАЧУВАНЕ

Архимандрит Серафим 

Що е спиритизъм? – Учение, спо­ред което чрез особени лица – ме­диуми и с особени средства се извикват духове (resp. души на покойни­ци) за влизане в общение с тях. Тер­минът „спиритизъм“ произлиза от ла­тинската дума spiritus – дух. Сродни със спиритизма са духовидството или дарбата да се виждат духове и да се разговаря с тях, както и врачуването, същината на което се състои в това да се изтръгва съвет или помощ от духовете чрез разни магически дейст­вия и заклинания.

Свeтата Библия ни дава обилни факти и доказателства за съществуването на духовен свят. Да си спомним за аендорската вълшебница, която се зани­мавала с гадания и с извикване духовете на умрели хора (1 Царства, 28 глава). Да си спомним за онзи момент от живота на св. пророк Елисей, когато той видял дошлите в защита на без­защитния израилски народ много небесни войнства (4 Царства, 6:16-17). Да си спомним всички онези разкази за явявания на ангели на старозаветни праведници като Авраам, Лот, Иаков и други (вж. Битие, 22:22-35; 3 Царства, 19:5-8; Захария, 1:9-14 и много други). Да си спомним най-сетне многобройните новозаветни доказателства за същест­вуването на духовния свят: ангелите, явили се на Иосиф (Матей, 1:20) и на пастирите (Лука, 2:9-15) във връзка с раждането на Христа; сатаната, изку­шаващ Иисус Христос в пустинята (Марк, 1: 13); Христовото преобра­жение на Тавор, дето се явили старозаветните праведници Моисей и Илия (Матей 17:3), и много други явявания на ангели, описани в Деяния апостол­ски (1:10-11; 5:19-20; 12:7-10; 27:23 и други).

Духовният свят според Божестве­ното откровение не образува едно единно цяло. Покрай светлите духове има и тъмни, които са отпаднали от Бога (2 Петр., 2:4). Много са местата в Словото Божие, които свидетелстват, че съществуват демони и че те се намесват в човешкия живот с цел да погубват хората (Захария, 3:1; Марк, 3:11; 1 Петр., 5:8; 1 Солуняни, 2:18; 2 Солуняни, 2:9). Особено харак­терно е това, че в желанието си да погубят колкото се може повече чо­вешки души, демоните си служат с разни хитрости и лукавства, в които стигат дотам, че приемат светъл вид и се представят като добри ангели. Св. апостол Павел твърди, че „сам сатаната се преобразява в Ангел на светли­ната“ (2 Коринтяни, 11:14).

След тeзи кратки основоположителни разяснения нека си отговорим на запитването: възможно ли е по принцип общуването на човека с ду­ховния мир? – Отговорът е положителен. Човекът е психофизическо единство. Както с тялото си общува с физическия свят, така той може с душата си да влиза в общение с ду­ховния свят. Разбира се това не значи, че духовният свят в същата степен ни е достъпен, както физическият. Докато сме в тяло, не можем да влизаме свободно и неограничено в сферата на духовния мир. Затова общуването с отвъда не е нещо обикновено и самопонятно, а е нещо сравнително рядко.

Тук следва да си поставим въпроса: полезно ли е влизането в общение е духовния свят чрез извикване на духове? – Длъжни сме да отговорим с едно решително не! Основанията за това са следните:

Когато човек се сили да извика обитателите на отвъдния мир, той си присвоява дръзко правото да властва над този мир. А това дръзновено посе­гателство свидетелства за гордост. В него има нещо нередно от гледище на здравия религиозен опит. Истинското общение с небожители си оста­ва акт на Божие благоволение, а не на човешки самочинни домогвания.

Освен това при болнавия стремеж на ограничения и грешен човек да влиза в общение с духове, явява се опасната и почти единствена възмож­ност да общува той не с ангели, не и с души на покойници, защото те, по думите на словото Божие, са в Божия ръка (Премъдрост Соломонова 3:1), а с демони, което става обикновено в такива случаи.

Епископ Игнатий Брянчанинов, разсъждавайки върху злите духове, казва, че ние поради греховността си сме много по-сродни и близки с тях, отколкото с ангелите. Затова, когато, непостигнали светост прибързано се стремим към общение с небожителите, вместо ангели, явяват ни се демони[1]. А това ни води към гибел.

Но дори и ангели да биха ни се явявали, при нашето нравствено несъ­вършенство и това не би ни било полезно, тъй като то би ни довело до възгордяване, а оттам – пак до гибел.

Светите отци на нашата Православна църква са забранявали строго всяка злоупотреба с възможността за общуване с невидимия мир. Дълбоката при­чина за тази забрана се крие в ясно вижданата от тях опасност за христия­ните да бъдат измамени от бесовете и да бъдат безнадеждно вплетени в техните пагубни примки[2]. Има цяла светоотеческа литература върху демонологията. Тази литература разкрива козните на сатаната, хитрите му хо­дове и упоритите му пристъпи към човешкото сърце. Великите Божии угодници от древността, които опитно са узнали, що значат думите на св. апостол Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни, 6:12), еди­нодушно ни предпазват от неуместно общуване с невидимия мир. Жаждата за създаване връзка с духове под каквато и да било форма отваря вратите на човешката душа за бесовете. По всевъзможни пътища дори и по пътищата на усърдното на вид, но нездраво благочестие, лукавите демони могат да се вмъкнат незабелязано в съзнанията ни и оттам да почнат да управляват като пълни господари целия наш, отбил се от правия път, духовен живот.

При спиритизма, духовидството и врачуването, по посочените вече при­чини, са изключени явяванията на ан­гели, светци и души на обикновени люде, отминали отвъд. При всички мистериозни явления от подобен род ние имаме работа с чистопробен демонизъм, ако не се крие зад тях умело прокарвано шарлатанство. Защото – това трябва да се изтъкне в интереса на обективността – тази тъмна област дава широки възможности за най-безскрупулно мошеничество. На­шите обикновени спиритисти, нашите популярни врачки и баячки, нашите панаирджийски прозорливци и духовидци са често мошеници, които търгуват с доверието на хората. Като гледат на ръка или на кафе, или като се мъчат по картите да познават късмета на хората, те говорят общи фра­зи и със случайни налучквания смай­ват лекомисленото доверие на хората. Ние ще имаме пред очи тук не такова шарлатанство, а истинското общение с духове, каквото, за вярващите, несъмнено съществува.

Дълбоката древност ни е оставила доста паметници, от които се съди за широката разпространеност в стария свят на разни видове култове, магии, заклинания, общуване с духове на мъртви люде и прорицания. Ние не бива лекомислено да обявим всичко това за суеверия, а трябва да видим, дали то няма някакви по-дълбоки реални основи. Защото мислимо ли е, че всички езически народи, сред които е имало несъмнено много талант­ливи и просветени люде, без всякакво основание са се поддавали на диви суеверия и то до такава степен, че нищо не е било в състояние да ги разубеди?

Според нашата дълбока увереност, фанатичната религиозност на древните езичници се е хранела с опитно достижими доказателства за съществува­нето на духовния свят. Езическите жреци са общували с бесове, криещи се зад бездушните идоли[3].  Тези зли духове било чрез прорицания, било чрез други някакви знамения са слис­вали суеверните си почитатели[4].

Но как са произлезли всички тези тъмни култове? – Светите отци ни обясняват това с тънките коварства на демоните. За да отклонят човечеството от истинското богопочитание, бесовете са прибегнали до идолите, измествай­ки по този начин от правия път неизкоренимата потребност на човешката душа да общува с Бога и невидимия мир[5].

Човекът е създаден така, че на вся­ка негова потребност отговаря и нещо отвън, което да я задоволи. Например човекът има очи. За очите е създадена светлината. Има уши. За тях съ­ществуват звуковете. Усеща глад. За неговото задоволяване съществува храната. Усеща жажда. За нейното задоволяване е предназначена водата. Има нужда от върховен идеал. Този идеал му е даден в Бога.

Но както очите могат да се повре­дят и да не виждат светлината, както ушите могат да оглушеят и да не чуват звуковете, както организмът може да се разболее и да не иска да приема добрата храна, така и душата може да се повреди и да не може да възприема Бога. Нуждата от висш идеал обаче и тогава си остава. В такъв случай вместо с Бога душата почва да се задоволява с идоли, тъй както при липсата на слънчева светлина очите се утешават със светлината на свещта. Ето така след грехопадението – това катастрофално повреждане на душата – се е помрачило истинското богопознание, и са се появили ези­ческите нисши идолопоклоннически религии при усърдното съдействие на „сатаната, който мами цялата вселена“ (Откровение 12:9)[6].

Знаменателно е, че словото Божие нарича езическите религии бесовски, а идолите им – бесове. Псалмопевецът, упреквайки евреите, че се зара­зявали от заблудите на околните езически народи, направо казва: „Слу­жиха на техните истукани, които бяха примка за тях, и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете“ (Псалом 105:36-37; Срв. Второзаконие 12:31). А св. апостол Павел казва: „Каквото при­насят в жертва езичниците, принасят го на бесове, а не Богу“ (1 Коринтяни 10:20).

Библията строго забранява общу­ването с бесове. Бог е наказвал много пъти еврейския народ заради отпада­нето му от истинската вяра в идолопоклонство Той го пратил в асирийския плен заради увличането му в бе­совски магии (4 Царства 17:6-18).

Иисус Христос, Който дойде, за да разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8; Римляни 16:20), прогонваше от чо­вешките души бесовете (Матей 12:22; Лука 11:14), отстранявайки властта им от живота на хората. Той възвести истинското почитание на истинския Бог (Иоан 4:23). Той научи човеците да не се поддават на бесовското влия­ние, давайки им личен пример, когато отхвърли всички съблазнителни пред­ложения на изкушаващия Го в пусти­нята сатана (Лука 4:2-13). Той им даде и благодатни сили да се борят с тъмните духове на злобата и да ги побеждават в Негово име (Марк 16:17).

Но ето, въпреки всичко това, след Христовата решителна победа над дя­вола последният не е престанал, ма­кар и с последни напъни, да въвлича хората в гибелните си примки. Още в апостолския век ние срещаме един Симон влъхва, който с бесовските си магии смайвал самарийския народ (Деяния на светите апостоли 8:9-11) и един лъжепророк – магесника Елима (Деяния на светите апостоли 13:6). Тертулиан (II-ри век след Христа) говори, че през не­гово време се разигравали маси и викали духове (спиритически сеанси)! Св. Иоан Златоуст разказва за бесновати, които под влиянието на злите духове, говорещи в тях, казвали: „Аз съм душата на еди-кой си покойник[7]“. «Това – обяснява светият отец, – е дяволска лъжа и измама. Не душата на умрелия казва това, а демонът, който се прикрива, за да измами слушателите“ (колко типичен паралел към спиритическите явления, при които тъмните духове се представят за душите на разни отминали във вечността човеци!). А днес ние имаме същите древноезически демонически прояви във врачуванията, спиритизма, духовидството и сродните на тях явления.

С необузданото си любопитство много православни християни от днеш­но време се поддават по тези пъти­ща на бесовската измама. Особено склонните към мистични преживява­ния наивни души обичат да слушат и сами да преживяват видения на небожители, без да си дават сметка за пакостните последици от такова не­позволено надничане зад завесата на невидимия мир. Тайната, криеща се зад тази завеса, силно възбужда тях­ното желание да проникнат в закритата област на духовете, което те вър­шат не без фатална вреда за душите си.

Нерядко и представители на по­ложителната наука са се увличали подир любопитното си влечение да узнаят, що се крие зад пределите на смъртта, и що има зад хоризонта на видимото. Било е време, особено през XIX-ти век, когато спиритизмът е заразявал като епидемия цели общества и е прониквал в кръговете дори на най-просветни люде. Бележитият астроном Камил Николà Фламарион, професорът по физика Шарл Рише, естественикът Оливър Лодж и много още други са били убедени спиритисти и дълбоко са вярва­ли, че явленията при сеансите не са измама или плод на самоизмама, а действителни факти. В някои среди дотолкова се е усилила пристрастеността към тези мистериозни явления, че е било станало дори семейна необходимост разиграването на масички, питането на мъртви и записването на тайнствените откровения.

Правени са научни изследвания на тези явления. Някои са отрекли изцяло спиритизма и духовидството. Други разпалено са ги защищавали. Трети, като Р. Шанц, допускайки, че някои явления из областта на спиритизма могат да се обяснят чисто научно – психологически и физиологически – твърдят все пак, че тук има и много необяснимо, единственото обяснение на което може да се намери в допускането за действи­телното явяване на демони[8].

Ние ще се постараем да си изясним, как православният християнин от висотата на своята вяра трябва да си разреши поставените тук на разглеждане въпроси. За нас ще бъде достатъчно, ако успеем да хвърлим достатъчно библейска и светоотеческа светлина върху тях.

Да видим най-напред, как могат да се обяснят следните неопровержими факти. При някой медиум, при някоя духовидка или „гледарѝца“, както някъде народът ги нарича, отива човек, на когото са изчезнали важни доку­менти. Гледарѝцата казва безпогрешно името му, макар че го вижда за първи път, разкрива в подробности някои страни от живота му и накрая му казва: „Документите са в еди-кое си сандъче. А ключът от сандъчето, който вие смятате за загубен, е там и там.“ След справка оказва се, че „прозорливката“ е дала абсолютно точни указания.

Или друг случай. При една сляпа гледачка отива един интелигентен чо­век от град X. Още с влизането му тя се обръща към него и казва: „Ето идва при мене Иван Григоров от град X. Той куца и се подпира с бастунчето си! Ами ти защо не ми донесе ликьора? Той трябва на мен да се донесе!“- „Какъв ликьор? Нямам ника­къв ликьор!“- опитва се да скрие Иван Григоров. – „А, имаш, имаш! В хотела го остави. Шишето скри в чан­тата си, а чантата заключи в куфара си!“ Поразен Иван Григоров признава, че всичко това е вярно и отива да донесе ликьора. По пътя той се досеща, че са се черпили от това шише и отива в една питиепродавница да го долее. Като се връща при сляпата гледачка, тя му казва: „Ти къде се отби по пътя? Защо доля шишето с друго пи­тие, та развали хубавия ликьор?…“

Такива достоверни случаи могат да се изброят с хиляди. За нас са достатъчни обаче и тези два примера, за да имаме повод да разсъждаваме върху тях. Как да се обяснят тези странни факти на несъмнена прозорливост?

За всички онези случаи, при които изворът не е чист, при които имаме за медиуми хора грешни, неочистили се от своите страсти и пороци, хора, пълни с недостатъци в характера си, с явна или скрита гордост (а такива са обикновено нашите гледачки и духовидци), обяснението е едно – те узнават скритото за нас с помощта на сродните им по греховност бесове, които стоят край тях и им разкриват имената на посетителите и техните минали пре­междия и истории, като ги учат какво да приказват, за да се намерят загубени неща или открият откраднати вещи.

Как става това? – Светоотеческата литература ни дава следното обясне­ние: бесовете действат в податли­вите към бесообщение човеци най-често чрез ума им. По тайнствен и непости­жим начин демоните общуват с душите на такива люде и им разкриват много скрити тайни. Ако се говори при телепатията за предаване на мисли от човек на човек, то защо да не могат бесовете – тези интелигентни, умни, изо­бретателни, многознаещи, но отпаднали от Бога духове – да предават на сродните на тях по греховност души своите мисли?

Преподобни Йоан Карпатийски говори: „Бесовете влизат в чувствата и членовете (на тялото), мъчат плътта с разпалване, настройват човека страстно да гледа, да слуша, да обонява, внушават му да говори неприлично, изпълват очите с прелюбодеяния, при­веждат в смущение, като действат вън и вътре в нас.“

За да обясни, как могат бесовете да влизат и действат вътре в нас, епископ Игнатий Брянчанинов си служи със следното сравнение. Виното, съдържащо спирт, при пиене влияе по необясним начин на настроението на чо­века, влияе на ума му, на мислите му, на чувствата му и на волята му. Ако едно физическо тяло, един спирт (spiritus – дух – газ) може така да влияе, то колко повече могат това демоните, които са духовни същества![9]

Същите тези услужливи, но зли духове са, които идват на спиритическите сеанси и от името на умрелите разказ­ват смайващи неща. Ето един поразителен случай, който пишещият тези редове е слушал от очевидката Мария Славова от Сливен.

Теофана Попова от Стара Загора, голямата благодетелка на безприютните и майка на сираците, преди да стане това, е била обикновена майка на двама сина, които тя един подир друг загубила. Когато убили първия ѝ син, подлудена от непоносима мъка, тя се поддала на изкушението чрез спиритически сеанс да влезе в общение с духа му. С племеницата си Мария Славова тя отишла при медиума. С по­мощта на една точилка, движеща се по букви, се получили поразителни отговори. Явилият се дух накрая ка­зал: „Недейте повече ме пита! Бързам! Утре в Свищов е моето дело!“ И действително на другия ден се раз­глеждало делото по убийството на сина на Теофана Попова.

Теофана Попова поискала на друг сеанс да види духа му. Загасили лампата. Медиумът застанал пред огледалото и започнал да шепти своите заклинания. Теофана лежала изнемощяла на дивана. На другия край на стаята стояла племеницата ѝ Мария Славова. Изведнъж Ма­рия вижда сянката на убития и в този миг забелязва две огнени стрели да се насочват светкавично към сърцето на лежащата Теофана. Мария извиква: „Лельо, ще те убият тия стрели!“ И запалва лампата. Медиумът разядосан казва: „Работата вървеше така добре! Ти всичко развали!“ … Може би, при това страшно нервно напрежение Теофана Попова действително щяла да умре, ако навреме не се били прекратили дяволските пъклени ходове.

Сами спиритистите признават, че често в сеанси те имат общение със зли духове. И все пак продължават своите опасни експерименти, понеже наивно вярват, че в повечето случаи им се били явявали добри духове. Те не знаят, колко са тънки козните на лукавия и колко средства има той, за да вкарва в заблуда човеците. Преподобни Нил, разкривайки коварствата на злите сили, говори: „Трябва да знаеш за хитростта на демоните, че те понякога се разделят помежду си и, ако ти по­мислиш да търсиш помощ, то едни от тях идват в ангелски вид и изгонват другите, за да бъдеш ти измамен.“

Така са измамени много хора, поддали се на спиритизъм, на разни видения и откровения, на врачуване и духообщение. Такива хора неусетно изсушават душите си, нервно се изтощават от напрегнатост при спиритическите и други подобни тайнствени преживявания и свършват обикновено или с умствено разстройство или със само­убийство[10]. Защото явилите се тъмни духове не радват и не възвисяват ду­шата, а както казва епископ Игнатий Брянчанинов, всякога я изпълват със стра­шен „смут, омрачение и недоумение[11]“).

„В наше време – казва епископ Игнатий Брянчанинов[12], – мнозина си позво­ляват да влизат в общение с падналите духове посредством магнетизма (сроден със спиритизма – в скоби наши), при което падналите духове обикновено се явяват във вид на светли ангели, лъжат и мамят с разни интересни изказвания, като смесват истината с лъжа и винаги причиняват крайно душевно и даже умствено разстройство. Употре­бяването на магнетизма е отрасъл от чародейството.“ То води към постепенно отричане от Бога, разбира се, по един тънък и незабележим начин.

Абсолютно прав е епископ Игнатий Брян­чанинов, когато казва: „Желанието да се виждат духове, любопитството да се узнава нещо за тях и от тях е признак на най-голямо безразсъдство и на съвършено непознаване нравствените и подвижнически предания на Православната църква. Познаването на духовете се придобива съвсем иначе, отколкото предполага това неопитният и невнимателен изпитател. Откритото общуване с духове за неопитния е най-голямо бедствие, или служи за извор на най-големи бедствия“[13].

Нека си послужим тук с един нагледен светоотечески пример.

В един манастир живял някой си млад монах. Той пожелал да спасява душата си в една пещера, намираща се над манастира, и открил на игумена желанието си. Игуменът, мъж разсъдителен и свят, му рекъл:

– О, чедо, как можеш ти да жи­вееш сам в пещерата, без да си побе­дил плътските си и душевни страсти? Който иска да се уедини на безмълвие, трябва да има наставник, а не самочинно да постъпва. Ти си още много млад и не си достигнал тази степен да се уединяваш. Ти не виждаш различ­ните дяволски примки. Много по-добре е за тебе да слугуваш на отците, да живееш в послушание, отколкото сам да се бориш с нечестивите мисли. Не си ли слушал, какво казва богогласният отец Иоан Лествичник: „Горко на уединения, защото ако изпадне в униние, или в леност, няма кой да го из­прави.“ А където са събрани двама или трима в Моето име, там съм и Аз посред тях – говори Господ.

Напразно игуменът дълго го съвет­вал. Младият монах настоявал на своето. Тогава игуменът със скръб в душата си го отпуснал на уединение. Младият монах се затворил в пещерата и почнал да се подвизава. Един от братята му донасял храна. Той живял тъй известно време в пещерата. Отначало дяволът го смущавал с лоши мисли денонощно. Но не след дълго той се преобразил на светъл ангел, явил му се и рекъл:

– Знай, заради чистотата на твоя живот и добродетелите ти Господ ме изпрати да ти служа!

– Какво добро съм сторил аз, та ангели да ми служат? – отвърнал приятно изненаданият монах. Но бесът му отговорил:

– Всичко, що си извършил, е ве­лико и високо. Ти си напуснал хубавия свят, станал си монах, подвизаваш се с пост, молитва и бдения и дори манастира си оставил и си се заселил в тази пещера. Как да не си достоен да ти слугуват ангели?

С тези думи душегубителният враг подкупил доверието му, подтикнал го към гордост и редовно му се явявал. Към прежните свои козни дяволът прибавил и нова хитрост.

Един ден се запътил към монаха за съвет някой си човек, когото крадци обрали. Нечистият дух пак се явил на младия отшелник във вид на светъл ангел и му рекъл:

– При тебе ще дойде един човек, обран от крадци. Ти му кажи, че откраднатите му неща са на еди-кое си място. Там ще си ги намери.

Човекът дошъл и се поклонил пред пещерата. Монахът му рекъл:

– Добре си дошъл, брате! Знам, че скръб те е споходила. Крадци са те обрали. Но ти не се опечалявай, защото те скриха нещата ти на еди-кое си място. Ти иди там, ще намериш всичко и помоли се за мен!

Човекът се зачудил, като чул всичко това. Той наистина намерил на посоче­ното място откраднатите вещи, и навред разгласил славата на младия пророк в пещерата, който всичко му бил казал. Отвсякъде почнали да се стичат при чудотвореца множество люде, които, слушайки го, се чудели на „прозорливостта“ му. Защото, каквото кажел на хората, бидейки сам подучаван от хитрия дявол, сбъдвало се. От такъв неочакван бърз успех, от голямата слава и почести, замаяла се главата на младия пустиножител и той окончателно си въобразил, че е велик чудотворец и пророк.

Не след много дяволът пак му се явил и му казал:

– Знай, отче, че заради твоя непорочен и равноангелен живот и други ангели ще те посетят и така, както си в плът, ще те възнесат на небето, за да съзерцаваш вечно заедно с всички ангели небесните красоти. – Като рекъл това, бесът станал невидим.

А човеколюбивият Бог, Който не иска ничия погибел, внушил на монаха да разкаже всичко на игумена. По оня брат, който носел храна, той поръчал да дойде игуменът при него. Добрият игумен веднага отишъл. Като го видял, подвижникът радостно извикал:

– Ах, как ще ти се отплатя, отче, за всичко, което ти направи за мен!

– Та какво съм сторил за тебе? – запитал игуменът.

– Как какво? – отговорил мона­хът: – чрез тебе аз се удостоих да се облека в ангелски образ, чрез тебе виждам ангели и дори разговарям с тях. Чрез тебе приех дара на пророчеството и прозорливостта.

Игуменът се учудил, че толкова дълбоко е прелъстен монахът и рекъл:

– Нещастнико, ти ли виждаш анге­ли, ти ли си станал прозорливец? Горко ти! Не ти ли казвах аз да не влизаш в тази пещера, за да не бъдеш прелъстен от бесовете… Братът прекъснал игумена и казал:

– Не говори така, честнѝ отче! Ето утре аз дори ще бъда възнесен на небето в плът. Дори ще се помоля на Бога и тебе да те вземат ангелите, та да се наслаждаваш с мене на онази слава.

Като чул това светият игумен, ударил го по лицето и рекъл:

– Окаянико, ти си изгубил ума си! Аз няма да мръдна оттук докато не видя, какво ти се готви. – И той взел да се моли, да чете псалми и да чака.

Когато дошъл часът, в който прелъстеният очаквал да бъде грабнат на небето, той видял явилите се бесове и възкликнал:

– Ето, отче, дойдоха!

Игуменът, ужасèн, го прегърнал и извикал със силен глас:

– Господи Иисусе Христе, Сине Божи! Помогни на този Твой прелъстен раб и не го оставяй да стане плячка на бесовете!

Демоните повлекли жертвата си, като искали да я отскубнат от стареца. Но той с молитва им забранил. Те грабнали мантията на прелъстения и станали невидими. Мантията била отнесена във въздуха.

– Моли се! – извикал игуменът на изтръпналия от страх монах. – Моли се, Господ да отвори ослепените твои очи! – И двамата почнали да се молят.

След известно време мантията, летейки, паднала на земята.

– Видиш ли, безумецо – казал старецът, – какво направиха бесовете с твоята мантия? Така щяха те и с тебе да постъпят: да те издигнат във въздуха като Симон влъхва и от високо да те пуснат, за да се убиеш и в тяхна власт да падне душата ти.

Тогава игуменът завел отново в манастира самочинния монах и му за­повядал да изпълнява най-долните послушания – да помага в кухнята, в хлебопекарницата и прочее, за да се смири душата му, пленена от гибелна гордост.

Така мъдрият игумен спасил младия монах.

Ето от такъв род са общуванията с духове у нашите „чудотворци“, духовидци, спиритисти, врачки и гледачки. Без да са очистили душите си от страстите и пороците, свойствени на падналото човешко естество, те пре­тендират да общуват със светлите небожители. И не подозират тук явната бесовска измама. Затова светите отци ни предупреждават да бъдем внимателни и да не се увличаме в непозволено любопитство. Дори и на истински явления на ангели и светци да не повярваме – от страх да не по­грешим – не е грях, според св. Иоан Лествичник. Грях е лекомислено и прибързано на всичко да хващаме вяра. „Възлюблени, не на всеки дух вярвайте – поучава св. Иоан Богослов, – а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“ (1 Иоан 4:1).

Една характерна особеност на бесовската прозорливост е тази, че дяво­лът разкрива безпогрешно чрез по­средниците си само минали и настоящи неща. За бъдещето той рядко говори, понеже не го познава. До него се докосва само тогава, когато има до­статъчно материал, за да съобрази от настоящето, какво може да произлезе в недалечното бъдеще[14]. Ето какво говори по този повод епископ Игнатий Брянчанинов: „Демоните не знаят бъдещето, което е известно само на Бога и на онези Негови разумни твари, на които Бог е благоволил да открие бъдещето; но както умните и опитни хора предвиждат и предугаждат събитията, които има да станат, въз основа на станалите вече или на ставащите събития, така и хитрите, многоопитни и лукави духове могат понякога да предполагат с увереност и да предсказват бъдещето. Често те объркват, много често лъжат и с неясни предсказания довеждат в недоумение и съмнение[15]“.

Интересно е, че древната жрица наречена Пития, чрез която е говорел скритият в Делфийския идол зъл дух, е давала двусмислени отговори, когато я питали за бъдещето. Тъй са отгова­ряли в подобни случаи и другите езически оракули, защото бесовете, които говорели чрез тях, не знаели бъдещето. Известен е следният класически при­мер. При една прорицателка дохожда един знаменит пълководец, който иска предварително да узнае, какъв ще бъде изходът от войната и дали той ще се върне жив и здрав назад. Отговорът бил загадъчен: „ibis, redibis – non – morieris in bello“, тоест ще отидеш, ще се върнеш – не – ще умреш във войната. В зависимост от препина­телните знакове това мнимо пророчество могло да се разбере в два противоположни смисъла: 1) Ще отидеш, ще се върнеш; не ще умреш във вой­ната; и 2) Ще отидеш, не ще се върнеш; ще умреш във войната.

Ето това е картината на бесовските пророчества. Св. Антоний Велики, този дивен подвижник, който от опит изу­чил всички коварства на бесовете, казвал: „Ако демоните предсказват бъдещето, никой да не ги слуша. Често те предсказват идването на братя няколко дена по-рано, и братята наи­стина идват… Какво удивително в това, че те, които имат по-леки тела, отколкото са телата на човеците, като видят някого отправил се на път, идват преди него и съобщават за него? По същия начин пътуващите на коне могат да преварват пешеходците… Само Бог знае всички събития преди извършването им… Ако отправилите се на път се върнат назад, демоните се оказват, че са излъгали… “[16]

* * *

След като видяхме, колко опасности крие за духовния ни живот увличането по спиритизъм, духовидство и врачуване, нека си поставим сега изкусителния за мнозина въпрос: тези явления, колкото и опасни, не могат ли да се използват апологетически? Не се ли поддържа чрез тях вярата в духовния свят и чрез това вярата в Бога? Ако те са бесовски явления, не доказват ли поне съществуването на демоните? И не бива ли ние само поради това дори да ги практикуваме и използваме в защита на нашето учение за демоните и ангелите?

На тези недоумения трябва да отго­ворим, че мнимата полза тук съвсем се губи пред грамадата от вреди и злини, които ни причиняват бесовете чрез общуването с тях. Преди всичко, макар и да казват демоните понякога верни и добри неща, не истината е тяхната крайна цел[17]. Чрез малката истина като чрез червейче те примамват лековерните души, за да ги уловят на своята въдица – лъжата. Демоните не се показват в отвратителния си образ, а добиват привлекателен вид, за да си спечелят повече приятели. Така, спечелили веднъж доверието на хората, те ги повеждат по гибелните ла­биринти на съдбоносните от гледище на душевното спасение заблуди. Об­щуването с бесове, този демонизъм – вместо да бъде една подпора на вяра­та в Бога, в безсмъртието, в Христа, в изкуплението, въобще подпора на уче­нието на светата Православна църква, със своите откровения, които не съвпадат с учението на Божественото откровение, полека-лека неусетно въвежда хората в непоправимо кривоверие, което е толкова по-опасно, че има под себе си „твърдата“ основа на непосредствения опит.

Според учението например на спиритистите, които съставляват един сектор само от областта на демонизма, няма чисти духове. Иисус Христос не е Бог, а един от първенците на духовния мир, велик медиум покрай другите основатели на религии – също медиуми (оттук дори само могат ясно да се схванат кощунствените тенденции на спиритизма). Чрез смъртта не се прекратява животът. Развитието на личността продължава и зад гроба, дето няма дяволи и ад. Всички духове са добри, но не всички са еднакво съвършени и светли. Душата е ня­каква тънка материя и прочее. Така спиритизмът проповядва учение, напълно чуждо на светата Църква и доближаващо се повече до материализма[18].

Чувствайки лъжата на спиритизма и сродните му явления, светите отци са за­бранявали под какъвто и да е предлог общуването с бесове. Никой от тях не е смятал, че трябва да се практикува това гибелно общуване, за да се използва апологетически.

Характерно е, че Иисус Христос не приел услугата на бесовете, които първи Го познали и разгласили като Син Божи (Марк, 3:11). Той строго забранявал на тези тъмни и лукави „апостоли“ да разгласяват за Него. Също и св. апостол Павел забранил на нечистия дух, живеещ в слугинята от Филипи, да вика след него и придружаващите го: „Тия човеци са раби на Бога Всевишни и ни възвестяват път за спасение“ (Деяния на светите апостоли 16:17). Макар че тоя дух казвал нещо вярно и самò по себе си полезно, св. апостол Павел го прогонил. Много интересни разсъждения във връзка с тези въпроси намираме у богомъдрия св. Иоан Златоуст. Той говори: „Демоните казват: аз съм ду­шата на еди-кой си монах. Разбира се аз не вярвам на това тъкмо затова, защото демони го казват. Те лъжат онези, които им отдават внимание. По тази причина и Павел заповядал на де­мона да мълчи, макар че тоя е казал истината, за да не би да използва той тази истина като повод да смеси с нея лъжата и да привлече доверието на хората към себе си. Дяволът казвал: „Тия човеци са раби на Бога Все­вишни и ни възвестяват път на спасение“ (Деяния на светите апостоли 16:17). Апостолът отегчен от това, заповядал на прорицателния дух да излезе от девицата. Какво лошо е говорел духът, когато казвал: „Тия човеци са раби на Бога Всевиш­ни“? Но апостолът решително отхвърлил всяко доверие към демона. „Ти принадлежиш към числото на отхвърлените – говори апостолът на демона. – Ти нямаш право да говориш свободно. Млъкни, онемей! Не е твоя работа да проповядваш. Това е пре­доставено на апостолите. Защо си присвояваш чуждото право? Млъкни, отхвърлени!“ Така и Христос, когато демоните Му казвали: „Знаем Те, Кой си Ти“ (Mapк 1:24), много строго им забранявал да говорят, поставяйки ни чрез това за правило да не се доверяваме под никакъв предлог на демона, дори и когато той би говорил нещо вярно.

Като знаем това, ние трябва да не вярваме решително в нищо на демона. Дори и когато той би говорил нещо справедливо, да бягаме, да се отстраняваме от него. На здрави и спасителни знания ние трябва да се учим не от демоните, а от Божественото Писание“[19].

Крайната цел на бесовете, подкупващи по един или друг начин дове­рието на хората, е да принудят жертвите си да им се поклонят като на божества. Вниманието и доверието към тях води неминуемо към това съдбоносно падение. Да си спомним, че Иисус Христос, когато бе изкушаван от дявола в пустинята, не се поддаде на нито едно съблазнително негово предложение, а с решителност отхвърли всички изкушения. И все пак в наглостта си дяволът поиска от Спасителя да падне пред него и да му се поклони. Тогава Богочовекът каза: „Махни се от Мене, сатана! Защото писано е: Господу Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Матей 4:10). Ако дяволът дръзнал и от Спасителя да поиска да му се по­клони, с колко повече дързост ще иска той това от нас.

Като имаме предвид, че чрез малки примамки дяволът ни въвлича в безизходните лабиринти на вечната гибел, ще се съгласим с ценната препоръка, която дава епископ Игнатий Брянчанинов: „Макар демоните и да се стараят понякога да уверяват, че те са човешки души, а не бесове, макар и да „предсказват“ понякога бъдещето, макар и да откриват тайни, никак не бива да им се доверява човек“[20].

Не бива да се самозалъгваме с празната надежда, че упражняването на тези демонични явления все пак в известни отношения би могло да бъде полезно на вярата. Един свещеник разказва за себе си, че често срещал из улиците пияници, които добре познавал. В трезво състояние те никога не го поздравявали, защото би­ли свободомислещи люде, но под влияние на винените пари ставали безкрайно вежливи и почтителни и още отдалеч му се кланяли и правели сърдечни пиянски излияния.

Ако някой по този повод рече: – „Виж, колко е полезен алкохолът за религиозността на хората! Той ги прави по-вярващи и по-учтиви към свещениците. Трябва прочее да поощряваме пиянството, за да стават хората по-религиозни“! – няма ли с право трезвомислещите хора да му се изсмеят? Също така смях заслужава твърдението, че спиритизмът, духовидството и врачуването били полезни на вярата, понеже утвърждавали в хората убеждението в съществуването на духовния мир. Както пиянската религиозност е болнава, така и бесовската религиозност е болнава. Тя не съзижда в човека истинска, спасителна вяра, а го отклонява от нея.

Вярващи, които са се занимавали със спиритизъм, духовидство и врачуване, обикновено са изкривявали вя­рата си и са погивали духом. А невярващи, дори и да допуснем, че чрез заниманията си с тези забранени неща са стигали понякога до някаква вяра, не са ставали чрез спиритизма и прочее убедени православни християни, тоест не са стигали до спасителната вяра, а са спирали в най-добрия случай пред суеверието и кривоверието, неща еднакво гибелни за душата, както и неверието. Оттук се вижда, че заниманията с демонизъм носят само вреда.

Словото Божие ни учи, че не ни е позволено да прекрачваме преждевре­менно и насилнически границата на невидимия мир. „Понеже с вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7). „Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (Римляни 8:25). „Сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист“ (1 Иоан 3:2-3).

Който с нетърпение бърза да над­никне в невидимия свят, става съобщник на бесовете и се огрешава. Такъв не може да стане съучастник на Божествения живот във вечността. Затова и Словото Божие, и светата Църква из­рично ни забраняват предаването на пагубни увлечения в демонизъм

Ето увещанията на Библията! В книгата Второзаконие 18-та глава стихове 9-11 четем следната заповед Господня, от­правена към еврейския народ: „Кога влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказван, гадател, врач, магесник, омайник, ни който извиква духове, ни магьосник, нито който пита мъртви, защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа“.

Ето увещанието и на светата православна Църква!

На VI-тия Вселенски събор светите отци съз­дали за борба със всевъзможните де­монични увлечения на вярващите православни християни 61-вото правило, в което се казва, че ония, които се обръщат към вълшебници и гадатели с цел да узнаят неща, недостъпни за нас, трябва да бъдат отлъчвани за 6 години от Църквата. Ако пък упорстват и след това в увлечението си по магьосничество, да бъдат напълно отсичани от Църквата. Защото според църковното разбиране всеки, общуващ с духове, е служител на сатаната.

Много характерен е завършекът на споменатото 61-во правило. „Какво общо има между светлина и тъмнина? Каква прилика между Божия храм и идолите? Или какво общо има верният с неверния? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?“ (срв. 2 Коринтяни 6:14-16).

В цитираното място от Библията и в указаното 61-во правило на VI-тия Вселенски събор се напълно изчерпва въпросът: какво отношение трябва да имаме ние, днешните православни християни, към спиритизма, духовидството и врачуването. То не може да бъде друго освен отрицателно. И който, въпреки категоричните указания на словото Божие и на църковния канон, държи друго поведение и упорства в своите заблуди, не остава освен да приеме тежките санкции на църковния съд!

______________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 9-10, с. 13-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Сочиненiя, Томъ III, С. П. 1905, стр. 9.

2]. Преп. отцевъ: Варсануфiя вел. и Jоанна – Руководство къ духовной жизни, Москва 1892, стр. 278.

[3]. Св. Димитрий Ростовски, като казва, че дяволът заслепил човешкия род, продъл­жава: „И, за да не познаят човеците своята слепота, бесът се вселявал в идолите и пре­лъстявал хората със своите отговори“… (Творенiя, стр. 723).

[4]. Вж. примери за това в пространните животописи на св. Мелетий – 12 февруари., св. Аполинарий – 23 юли, св. великомъченик Георги – 23 април.

[5]. Тъй учи св. Григорий Нисийски, вж.: Христо Попов, Християнството и спиритизмът, Кюстендил 1910 година, стр. 22. Св. Иоан Златоуст определено говори, че идолопоклонството е дело на дявола (Творенiя, том 11, стр. 16; том VI, стр. 238).

[6]. Виж по този въпрос: Архимандрит Методий, Нестинарските игри, Пловдив, 1942 година, стр. 89 и сл.

[7]. 28-ма беседа върху евангелието на Матей.

[8]. Kirchenlexikon, Fr. im Вг. 1899, XI Band, Spiritualismus, S. 652.

[9]. Сочиненiя, томъ V. С. П. 1905, стр. 334.

[10].Христо Попов, Християнството и спиритизмът, Кюстендил 1910, стр. 12.

[11].Сочинненiя, том V, стр. 335.

[12].Сочинненiя, том III, стр. 19.

[13].Сочинненiя, том III, стр. 11.

[14]. Св. Iоаннъ Лествичникь – Лествица, Москва 1812 г., Степень III – о сновиденiяхъ, стр. 10.

[15]. Том III, стр. 10.

[16].Том III, стр. 35.

[17].Виж: Наръчна книга за духовен живот съставена от архимандрит Климент Рилец, стр. 36.

[18]. Kirchenlexikon, Spiritualismus: вж. Христо Попов, посоченото съчинение, стр. 3-4.

[19]. 2-ра беседа за богаташа и бедния Лазар: срв. Епископ Игнатий Брянчанинов – Сочиненнiя том III, стр. 31.

[20]. Том III, стр. 9.

__________________________________