Християнското търпение
Християнското търпение не може да бъде разглеждано като някаква величина от и до определена граница: „търпя, търпя, търпя и оттук нататък вече не търпя и постъпвам, както си знам“. По начало християнинът трябва да знае защо търпи. Ако се чувстваш изчерпан, ако усещаш, че повече не можеш да търпиш, не би следвало да стоварваш причината за това върху другия, върху този, който провокира твоето търпение, а да си даваш сметка, и то ясна сметка, че причината за тази изчерпаност си ти самият, че на теб не ти достига търпение заради Христос, на теб не ти достига любов, на теб не ти достига смирение. А не да се смяташ в правото си да решиш: „Добре, търпях, търпях- навсякъде се казва да се търпи - ама то си има граница, я стига толкоз!...“ Това не може да бъде реакция на християнин. Християнинът в крайна сметка може да направи конкретни постъпки за промяна на обстоятелствата, но със съзнание за своята немощ и за своята отговорност за случилото се, а не от позиция на собствена правота, не от позиция на изчерпаното вече търпение: „Търпях, търпях, търпях, стига толкоз! Дай сега да се разберем и да се изясним.“ Повтарям, това не е християнска реакция. Нека да се опитаме да изясним подбудите за християнско търпение. Човек може да търпи нещо лошо, което не му се иска да търпи, поради най-различни подбуди. Човек може да търпи от страх. Човек може да търпи заради материална зависимост. Например: ако не търпя, ако не се покорявам, ако не върша това, което иска съпругът ми, от когото изцяло завися материално, къде ще се дена - няма как, трябва да се търпи, защото иначе какво ще правя - тепърва ще трябва да търся работа? Човек може да търпи и по много други подбуди. Но християнинът е призван да търпи заради Христос, заради нашия Спасител, заради Неговата повеля, от доверие към Него, от поне начатък на любов към Него, от доверие в истинността на Неговото слово и на всичко това, което Той е казал за наше добро и за наше спасение. Тогава самият човек вече възприема търпението по друг начин, в друга светлина.
Търпението е съпроводено с надежда. Ти търпиш с надежда да получиш сили за това търпение от Бога, а не търпиш само защото си напрегнал до скъсване собствените си сили и от немай-къде търпиш по един начин, който те угнетява, помрачава; търпиш по един начин, в който едва сдържаш агресивните пориви да кажеш „край“ и да направиш еди-какво си, за да се оправят нещата и да не се налага да търпиш всички тия неща, които търпиш. Повтарям, човек може да излезе от една много тежка ситуация, като направи крачка встрани или като се опита да я промени, но това би трябвало да стане отговорно, смирено, да се посъветва със свещеника, при когото се изповядва и в никакъв случай да не прави това със съзнанието за една водеща собствена правота, със съзнанието, че е в правото си да каже: „Досега съм търпял, но сега повече не мога!“ Християнинът ще каже: „Не мога, огъвам се, трудно ми е, наистина не мога.“ И ще търси волята Божия, като се обръща молитвено към Господа и като се съветва. Човек не може да получи готова рецепта - „търпи до този миг и оттам насетне вече си освободен от добродетелта търпение, прави каквото знаеш“. Както усещате, аз повтарям едно и също с различни думи в стремежа си да поясня според силите си разликата между християнското търпение и това търпение, с което обикновено ние търпим. Търпиш, защото трябва да търпиш. Ето това не бива да е така. Аз не търпя просто защото нямам друг изход. Аз търпя, защото Бог е допуснал да съм в това положение, аз търпя, защото спасителната воля Божия за нас заради нас самите ни повелява да търпим, за да можем да придобием ведно с търпението и добродетелите смирение и любов, доколкото ни е възможно. Търпението е етап по пътя за придобиване на същинско християнско смирение, на същинска християнска любов. Но повтарям, това търпение - истинското, светоевангелско търпение, търпението като светоевангелска добродетел е неразривно свързано с вярата, с доверието в Бога, с надеждата на Неговата помощ, със съзнание за своята немощ, слабост, духовна нищета. Всичко това е взаимно свързано.
Съкрушеното и смирено сърце
Плодът от покаянието не е нещо, което ние можем да го видими да кажем: „ето, това е плодът от покаянието, което аз принасям, значи моето покаяние е истинско, то дава плод“ и т. н. Това е абсурдно. Плодът от истинското покаяние е съкрушаването и смиряването на сърцето. Сърце съкрушено и смирено - това е истинският плод, а не някаква добродетел или дело, което ние можем да видим или - не дай Боже! - да се похвалим с него. В самия миг, в който започваме да мислим така, ние фактически губим духа на покаянието. Най-кратко казано, това е плодът от истинското покаяние- съкрушеното и смирено сърце. А когато човек има постоянно съкрушено и смирено сърце, това не означава, че той непрекъснато е в някакво потиснато, мрачно състояние или скърби. Съкрушеното и смиреното сърце е равнозначно на тази нищета или бедност на духа, за която ни говори Господ Иисус Христос в Блаженствата - първото блаженство: блажени бедните духом, защото тяхно е царството Небесно (Мат. 5:3). Човек, който има сърце смирено и съкрушено, той не осъжда, а това е нещо, от което боледуваме всички и което е печално доказателство, че ние нямаме съкрушено и смирено сърце. Ако понякога се съкрушаваме или смиряваме, то е временно и краткотрайно, а после сърцето отново става горделиво, твърдо, немилостиво към ближния. И отново ражда чувства на неприязън към ближния и помисли на осъждане. Човек, който е съкрушен и смирен като едно трайно разположение на сърцето, той просто губи даже способността - както е при светците - да реагира на злото у другите. Той вижда своите грехове, и едновременно с това придобива усетливост към доброто у другия, каквато усетливост ние нямаме или ако имаме, тя е повърхностна и доста груба. Обикновено виждаме и ценим това добро, което е направено на нас. Но сами знаем от опит- един човек може много пъти да ни стори добро, но ако веднъж ни стори лошо, ние забравяме всичкото добро и вниманието ни болезнено се фиксира върху това лошо и вече ние възприемаме човека през призмата на това лошо, което ни е сторил. Ето това е доказателство, че сърце съкрушено и смирено ние всъщност нямаме. Ако от време на време имаме, то не трябва да мислим нещо високо за себе си, а да осъзнаваме, че Господ ни дава да вкусим колко благо е това да имаш съкрушено и смирено сърце, за да ни подтикне съзнателно да се трудим за неговото придобиване. Представете си - какво щастие е това да не си способен да осъждаш другите!
Съкрушен дословно означава счупен. Сърцето е счупено или съкрушено поради съзнанието за тежестта на собствените грехове, поради осъзнаването на собственото грехолюбие. Тези, които по-внимателно следят себе си, забелязват склонността си към един или към друг грях. Човек се плъзва вътрешно много лесно в една или друга посока, а често пъти разстоянието от мисълта, чувството и желанието до извършването на самото дело е съвсем, съвсем кратко. Съкрушеното сърце ни дава съзнанието за всичко това.
Значението на духовните четива за нашия духовен живот
В динамиката на нашето съвремие хората, които не четат духовни книги, нямат развито това вътрешно сетиво, което ни помага да усетим по-надълбоко своята греховност или своето предразположение и склонност към греховете. Те съдят за греховете съвсем на едро, като тръгнем от баналния пример: какво сега да изповядвам, какво сега да се кая - ни съм убивал, ни съм крал, ни съм лъжесвидетелствал. Човек живее във вихъра на ежедневието, на грижите и даже по някой път не може да усети кой е той самият - до такава степен се разтваря в проблемите, а при някои хора те са особено тежки. Това е с хората, които живеят в света, но не четат духовна книжнина и молитвеният им живот е по силата на повърхностни навици - те се молят и - толкоз, и продължават. Но ако човек има доброто намерение и постоянство да чете духовна книжнина, под това разбирам духовно здрави текстове, съвсем закономерно започва да чувства себе си много по-грешен, отколкото се е възприемал преди, и то не защото той е станал по-грешен, като е започнал да чете, а чисто и просто поради факта, че книгата му помага да види в себе си някои неща, които по-рано не е виждал. Така че това е закономерно и е закономерно и за хора, които поемат по пътя на монашеството. Обикновено в света, и това го казват отците, е много по-лесно да се води благочестив и дори подвижнически живот, отколкото в манастира. Защото в света има един коварен фактор - това е тщеславието поради похвалите, които човек получава, ако неговият живот се отличава рязко от живота на останалите хора. Обаче когато човек отиде в манастира и няма кой да го хвали за едно, второ или трето, и когато човек се отдели от динамичния ритъм на живота в света, вгледа се по-дълбоко в себе си, започне да чете духовни книги, тогава той открива в себе си много лоши неща, които изобщо не е виждал, не ги е забелязвал. Същото се получава и в света. Когато човек започне да чете текстове за духовния живот, той открива в себе си много греховни наклонности, за които по-рано не си е давал, сметка. Често пъти откриването на тази вътрешна греховност, на тези скрити дотогава недъзи води човека до чувство на потиснатост, на безнадеждност. На него му се струва, че сякаш с течение на времето става по-грешен. Той недоумява: „Откакто чета духовна литература се чувствам много по-грешен, отколкото преди. Как тогава ще се спася, щом като ставам по-грешен?“ Такива мисли не бива да смущават душата. Трябва да сме благодарни за това, което сме научили за себе си, защото по този начин Господ ни помага да се опознаем такива, каквито сме в действителност, а не да имаме погрешно мнение за себе си. Ние не сме станали по-грешни, а сме се опознали по-добре. Това не бива да бъде повод да изпадаме в мрачни настроения. Как да си обясним факта, че хората, които са били най-чисти, светците, съвсем искрено са съзнавали, че са най-грешни? Ето по този начин: колкото по-дълбоко са виждали в сърцето си и колкото по-силна е била тяхната вяра, стремежът им към общение с Господа, в толкова по-голяма степен те са усещали податливостта на човешката природа към греха и са придобивали живо, опитно знание, че без Божията подкрепа човек всеки един миг може да падне и да съгреши, включително и ако се е изкачил на високи стъпала на съвършенството, ако е достигнал до висока степен на чистота. Такова съзнание неимоверно много смирява и такъв човек се прилепя към Господа. Можем да дадем такъв пример: колкото повече се изкачваш по една скала, толкова по-страшно става - виждаш как бездната под теб става все по-дълбока и по-дълбока. И ако пред теб върви един по-опитен помощник - в началото може да си мислил, че ти и сам можеш - като виждаш бездната под себе си, гледаш да се хванеш за него, за да те изтегли нагоре, защото виждаш опасността.
Плътското мъдруване
Плътското мъдруване е начин на мислене, на възприемане на света, човешкото общество, взаимоотношенията, на собствената природа и личност; начин на възприемане и мислене, обусловен от грехопадналото състояние на нашата природа. Това е, с едно изречение, плътско мъдруване. Така разсъждават всички човеци - включително за съжаление и ние - които не водят действителен духовен живот в Христа. Така разсъждават хора с най-грубо светоусещане и възприятие за живота: „да пием и да ядем, защото утре ще умрем, туй ще ни остане“. Така разсъждават и хора с висока и изтънчена интелектуална мисъл, които се стремят да си обяснят света, човека, смисъла на този свят, смисъла на човешкия живот без Бога, без Жива връзка с Бога, без да са познали Бога и смирено да са приели това, което Той е открил на човеците. Всичко това, тоест целият този диапазон, всичко възможно от целия този диапазон, който очертах, тоест от най-грубото до най-изтънченото и високото, този начин на мислене и възприемане, на оценка се нарича плътско мъдруване.
Молитвеното правило и молитвеният живот
Какъв е смисълът на молитвеното правило? Независимо дали става дума за утринни или вечерни молитви, за по-кратко или по-дълго молитвено правило, неговата задача е да ни помага да се учим да се молим. Молитвеното правило ни е опора в опита да се учим да се молим, защото ако няма правило, ако остане да се молим, когато можем, както можем - в душата настъпва действително хаос. Душата остава без каквато и да е опорна точка, защото ние сме хора крайно разпилени вътрешно, крайно слаби духовно и всеки, ако е изпитал от опит това, ще установи, че по такъв начин човек никога не може да се научи да се моли. Така, както децата в училище, за да се научат да пишат, знаете колко подготвителни уроци има- чертички, ченгелчета, тиренца, едно, друго, трето - докато се научат да пишат. Молитвеното правило може да се уподоби на тези уроци, защото без него няма да се научим да се молим, а същността на молитвата не е изговарянето на такива или инакви думи, същността на молитвата е във възнасянето на ума и сърцето към Господа. Молитвеното правило, думите - те са средство за постигане на тази цел, средство, без което ние не можем. Ето защо и св. Йоан Кронщадски е съветвал, че всеки би следвало да има молитвено правило - то може да е по-дълго, може да е по-кратко, съобразно възможностите на човека. Всеки човек има различни възможности, поставен е в различно положение, при различни обстоятелства. Но след като си определи това правило, да се стреми да го спазва, защото без това правило, повтарям, човек няма да се научи на молитва. Така че към правилото би трябвало да се отнасяме по-задълбочено и смислено, а не повърхностно и законнически. Има хора, които не изпълняват, да речем, редовно установеното правило и съвестта започва да ги угнетява за това. Но това е, как да кажа, едно особено, малко законническо чувство. От една страна, аз не съм достатъчно вътрешно мотивиран да изпълнявам правилото си, а от друга страна, ако не го изпълня, това ми тежи - според човека - на някого му тежи повече, на друг по-малко.
Съществува и обратният вариант. Някой, който редовно си изпълнява молитвеното правило, изпитва някакво пак законническо удовлетворение от това, че си го е изпълнил. Това, което се полага, е прочетено и това му носи само по себе си спокойствие и удовлетворение. И едното, и другото могат да бъдат допустими само като преходни състояния. Целта е човек да привикне да се моли, защото в молитвата се осъществява нашата връзка с Господа - това е понятно за всеки един християнин по начало, по принцип, така че нормално е християнската душа да изпитва потребност да се моли. Човек, ако няма такава потребност, върши всичко насила, като някакво задължение, като тегоба, като дълг, който трябва да изпълни, че после да му олекне вече, да знае, че е изплатил дължимото и извършил нужното - това направо не са здрави състояния. И ако ние изпадаме в такива състояния, би следвало да споделим това със свещеника, при когото се изповядваме, да се посъветваме какво да сторим, за да излезем от едно такова положение. Така че, пак повтарям, смисълът на молитвеното правило е да ни учи да се молим. Човек, когато малко обикне молитвата, той обиква и правилото, но не за да изпита някакво удовлетворение от това, че го е прочел. Обиква и богослужението, защото става дума за време, в което аз се уча да се моля, време, в което аз мога да се опитвам да се моля. Душата започва постепенно да усеща потребност от това. Такъв човек, когато се развива в тази посока, той преодолява състояния от типа на следното: да отида ли на църква или да не отида? Ще имам ли време и за тези, и за онези задачи? Човек понякога започва да се самоубеждава, че е много зает, а обективно не е така, но с тези самоубеждения той прикрива нежеланието си, неусърдието в дълбочина да направи това усилие - да отиде на богослужение. По някой път има и обективни пречки, не отричам това, но въпросът е човек да е честен към себе си и да изпитва сърцето си. Молитвеният труд е нещо основно за християнина, особено в наше време, когато светът толкова агресивно, толкова вулгарно атакува човешкото съзнание, ума, сърцето чрез сетивата. За да можем да противостоим духовно на всичко това, ние следва просто да тичаме към молитвата. А вече що се отнася до качеството, стойността на нашия молитвен труд, на нашия духовен живот, белезите, критериите са много. Един от най-простите, най-ясните, най-зримитеэза всички е реалното отношение към ближния, тоест към когото и да е от човеците, с които по една или друга работа се срещаме в службата, на улицата, случайно, в разни ситуации.
Молитвата е духовното дишане на душата в този свят. Това е връзката ни с Бога. Колкото повече се задълбочава тази връзка тук, в толкова по-голяма пълнота се подготвяме за това общение, което ще се разкрие във вечността. Тъй че, отново: молитвата, на която трябва да се учим, не е нещо странично по отношение на нашия живот. Напротив, тя засяга сърцевината на нашия живот, защото без връзка с Бога ние в себе си нямаме живот. Това, което тук го живеем, е всъщност едно постепенно умиране. Ето, вижте нашето тяло, вижте промените, които настъпват и във физиката, и в психиката на човека. Ако ние сме наистина пределно честни и обективни в това наблюдение, ще видим, че психофизическият живот на човека такъв, какъвто го възприемаме ние опитно, е едно бавно умиране. Нашият Спасител ни казва, че след Неговото идване смъртта е само една врата, смъртта за християните е едно заспиване, затова то се нарича и успение, заспиване. Смъртта не е това, което е била за човешкия род преди идването на Спасителя. За нас, християните, това просто е една врата, през която ние преминаваме с надежда да пребъдем в общение с Господа, което ще се разкрие в своята пълнота след второто пришествие на Христос. Следователно ако ние нямаме поне в някаква степен жива вяра в това, то тогава за нас християнството няма да е повече от едно морално учение: трябва да сме такива и такива, човек се насилва, не се получава, уж се моли, пък не става, уж трябва да се самоосъжда, пък не му е до това... Това е една мъка, ако човек така разсъждава и така живее.
За усетливостта към другия
Нашето състояние, в което ние се намираме, в което ние се познаваме, е състояние на грехопадналата човешка природа. Бог не ни е създал с всички тия немощи, които ние смятаме за неотменима част от природата ни. В това състояние, в което се намираме, безспорно е, че всеки един човек има и нужда от разтоварване. Бедата идва оттам, че поради егоизма, себелюбието, сластолюбието ние труд но можем да преценим дали е наистина подходящ моментът, в който ни се иска да си позволим известно разтоварване, или не. Ето това е трудното за всеки един от нас. Какво по-конкретно имам предвид, като казвам това? Може да възникне следното затруднение: точно когато съм решил, че мога да се занимая с нещо приятно и разтоварващо, за да си почина, изведнъж ме търсят за някаква работа и у мен възниква раздвоение: точно пък сега ли намериха това да се прави? И човек се изправя пред дилемата: или да откликне, или да откаже по някакъв начин, даже с цената на това малко да послъже, за да си осигури времето, което си е отделил, за да се разтовари. Тоест разтоварването не би следвало да става за сметка на нашите християнски задължения спрямо ближния.
Казано така, изглежда ясно, но животът е толкова объркан и ни поставя такива сложни въпроси, че никак не е лесно човек да постъпи правилно в една или в друга ситуация. Е, остава ни възможността да се учим от грешките си или поне да имаме това добро намерение. Тоест ако аз съм отказал да извърша нещо, да помогна на някого в името на собствения си комфорт, защото съм определил точно това време за себе си и след това нямам особени угризения на съвестта („така се е случило...“) - това е лошо, даже много лошо. Хубаво е, ако след това осмисля ситуацията трезво, видя собствената си неправота в случая и при втори, трети подобен случай се стремя да се коригирам. Но изискването за корекция трябва да отправяме към самите себе си. Ние за съжаление сме много решителни и бързи, когато отправяме това изискване към другия. И се получава така: той има изискване към нас, ние имаме изискване към него. Тогава става възможно най-лошото - всеки обвинява другия. За голямо съжаление точно тази гледна точка определя по-голямата част от нашите взаимоотношения. Много рядко ще срещнем двама души, всеки от които да е загрижен за другия. Обратното се среща на всяка крачка. И става наистина трудно. Но не можем да избягаме от сложността на живота, няма как. Един човек в името на своя уют, на своето спокойствие се отдръпва и се разтоварва. Друг съвестен човек не го прави и поради равнодушието на ближните в даден случай се натоварва извънмерно, пряко силите си, изтощава се. След това може да последва гняв и раздразнение към тези, които не са се отзовали. Или пък чувство на потиснатост, че ето на, няма изход от положението, това са хората; опитваш се добросъвестно да постъпваш и ето докъде стигаш - до срив. Това би могло да се регулира единствено взаимно. Ако се срещнат повече здрави християнски съзнания, тогава не би се стигнало до такова положение. Просто защото когато аз знам, че другият човек пряко силите си върши нещо, моята съвест няма да е спокойна. Та как ще мога аз през това време да се отдам на някакво приятно занимание, за да си почина? Обаче ние сме безкрайно изобретателни когато трябва да се оправдаем пред собствената си съвест. Много услужливо ни идва мисълта: „да де, но той е малко краен, може и друг път да се свърши тази работа“; или пък: „вкъщи все пак също имам работа, макар и не много належаща“. Човек може лукаво да съчетае много доводи, за да убеди себе си, че точно сега не се налага да свърши това, за което го молят и да се измъкне. А другият - той си е другият. Това е лошото. Ако ние имаме малко любов към ближния и ако това е наистина човек, който добросъвестно се натоварва, на нас ще ни е драго той да си почине. Но трябва да имаме усет за другия, да виждаме усилията му, да усещаме когато му е трудно и има нужда от помощ. Тогава няма да се дразним, ако трябва да се откажем от развлекателното занимание или от времето за отдих.
Ние сме призовани да не осъждаме и тия, които шикалкавят, както се казва, само за да намерят начин да се разтоварват. Но едно общо дело как да се върши по християнски, ако сме такива? За нас, които сме в света, това е спасително - да позабравиш себе си заради другия или другите. Какво ти струва толкова? Струва, защото егоизмът не позволява да помислиш за другия. Когато виждаш, че някои жени остават да почистят храма вечерта след богослужение, нормално е да помислиш - как ще се приберат вкъщи? Мога ли да съм спокоен, ако аз живея на две крачки и нямам този проблем? Или ако аз имам кола, и ще се прибера с нея, не е ли редно да се запитам: а те, как ще се приберат те? Или мога ли да си кажа: „Не е мое задължение да мисля за това.“ Как да не е твое задължение? Особено ако ти си свещеник или ако заемаш ръководно място в църковното настоятелство. Пък и за всички ни. Как да не е наше задължение -духовно, нравствено, християнско? Ако ние сме християни, това трябва да излиза от сърцето от само себе си, без да го мислим.
Из "С перо и слово", том ІІ, Избрани проповеди от 2005 и 2006 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар