/беседа за Хананейката/
Из книгата "Покаянието – пътят към Небесното Отечество", Сборник проповеди на архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюбени братя и сестри,
Иисус Христос проповядвал само в Палестина, само на еврейския народ. Но ето един ден Той излиза оттам и отива в езическата страна Тирска и Сидонска. Мълвата за Него отдавна е проникнала и тук. Една жена езичничка, която не познава свещените книги на евреите, но е слушала за дошлия Месия, Го дири в мъката си. Тя има бесновата дъщеря. Надеждата ѝ е, че Той ще я изцели. Забележете: тая жена е излязла от пределите на своята страна, а Иисус Христос - от пределите на Палестина и тъй са се срещнали. Не ни ли подсказва това, че за да срещнеш Иисус Христос, трябва да излезеш от пределите на греховния живот? А Иисус Христос ще слезе до теб от небесата!
Езичниците тичали към Христа, а евреите, при които бил дошъл Иисус Христос, Го гонели! Хананейката вика с вяра: Помилвай ме, Господи, Сине Давилов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс. Тя вярва! Тя чака! В такива случаи, щом виждал вярата на просителите, Спасителят веднага помагал. Но тук? Иисус Христос не отвръща нито дума, а мълчи. Какво означава това? Той Сам отивал при неблагодарните евреи: зовял ги, лекувал болните им, а тук една езичница идва с вяра при Него и Той не ѝ отвръща нито дума. Човеците се трогват от нещастието на жената, а Богочовекът - мълчи. Защо? Нима любовта у Иисус Христос е пресекнала? Колко объркващо ще да е било това хладно мълчание на Иисус Христос за немощните във вярата, та дори и за самите апостоли!
Учениците съжаляват нещастната Хананейка и се застъпват за нея: Отпрати я, защото вика подире ни! Но Иисус Христос, вместо да я утеши, казва на учениците Си думи, които могат да я обезкуражат напълно: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев, тоест не при друговерците.
Жената езичница чува това. Но какво прави? Замълчава ли? Отчайва ли се? Отива ли си? Не! А още повече усилва молбата си. Нека се задълбочим в поведението на тая чудна жена. Тя моли, а Иисус Христос мълчи. За нея ходатайстват учениците. Виждайки безсилието им, Хананейката още по-смело взема да се моли - вече сама, без ходатайство. Преди тя тича подир апостолите, не смее да се яви пред лицето на Божествения Наставник. А сега, след отказа, когато трябва да се отдалечи, тя пристъпва към Него, кланя Му се и Му казва: Господи, помогни ми!
О, жено, нима ти имаш по-голямо дръзновение пред Иисус Христос от апостолите? Не! Тя чувства, че не е достойна като тях, но притежава една страшна сила - силата на вярата, силата на молитвата, силата на упованието, силата на любовта към своята нещастна бесновата дъщеря. Тя е любяща майка и ще се моли, докато Господ я чуе. А Иисус Христос? Той най-после я удостоява с отговор, отправен лично към нея. Но този отговор е оскърбителен и обезкуражаващ, по-лош от мълчанието: Не е добре да се вземе хляба от чедата (евреите) и да се хвърли на псетата, тоест на езичниците.
Св. Йоан Златоуст казва, че като я удостоил с ответ, Господ с думите Си още повече я сразил. Той издига евреите, наричайки ги загубени овци и чеда, а нея унижава, назовавайки я псе - куче. А как постъпва жената? Тя намира тъкмо в тия унизяващи я Негови думи защита за себе си. „Да, аз съм псе - потвърждава смирено тя. - Но щом съм псе, значи не съм чужда, значи принадлежа към дома, макар и като куче!“ О, велико смирение, което кове от нападките защита и превръща униженията в своя прослава! Такова е чудото на смирението: то прави от смъртоносната стрела победен трофей и от отровата - лекарство! „Да, Господи - казва тя, - аз съм псе, ала и псетата ядат от трапезата на господарите си.“
Тогава чак Иисус Христос разкрива прикриваната до тоя момент Своя Божествена любов и великото Си милосърдие. О, жено - казва ѝ Той, - голяма е твоята вяра! Нека ти бъде по желанието ти! И в същия час дъщеря ѝ оздравява.
Братя и сестри, сърцеведецът Иисус Христос е знаел, че тази жена езичница вярва от сърце и е смирена по душа и че затова заслужава да ѝ се помогне. Той предварително е знаел, че ще излекува дъщеря ѝ. И може би тъкмо затова промислително е излязъл от пределите на Палестина, за да даде помощта си на тая нещастна, бедна, добра майка. И все пак ѝ отказва в първите минути... Защо ли? За да изпита, утвърди и покаже за пример на всички нас вярата на Хананейката и нейното дивно смирение!
Ако тя би рекла: „Господи, помогни ми!“, и ако Той веднага би изпълнил просбата ѝ с думите: „Иди си! Твоята дъщеря оздравя“, то нейната вяра не би се разкрила пред нас във всичката озареност, твърдост и сила, понеже не би минала през изпитанията! Също и нейното смирение не би се явило във всичката пленителна красота и безкрайна търпеливост, тъй че да може да послужи като пример за нас. А сега: каква мощ на вярата се разкрива пред нас, породена от смиреното съзнание за собствено недостойнство! Колкото повече Христос сякаш остава безчувствен пред тая вяра, толкова по-силно тя напира и избликва с голяма сила като отприщен планински поток.
Случаят с Хананейката съдържа за нас голяма поука. Подобно на тая жена езичничка и ние често сме в беди. Всеки най-добре знае своята нужда, своите скърби и страдания. И всеки от нас чувства потребност да подири Христа, да Му изплаче мъката си и да изпроси помощ от Него. Колко много вярващи души днес викат към Иисус Христос като Хананейката: Помилвай ме, Господи, Сине Давидов!
На мнозина от нас, подобно на Хананейката, Господ сякаш не отвръща нито дума. Той загадъчно мълчи, сякаш е хладен, сякаш любовта Му е пресекнала, сякаш не чува нашите вопли. Както апостолите съчувствали на Хананейката, тъй и нашите приятели понякога сякаш повече ни съчувстват, отколкото Бог. Те се молят за нас, а Бог пак не ни помага в бедите ни. И това понякога ни смущава, разколебава и дори отчайва.
Но правилно ли е да охладняваме към Бога поради това, че Той не бърза да ни помогне, когато Му се молим? Ако се откажем от Бога, при кого ще отидем? Кой друг освен Него ще ни помогне? Не трябва да се обезкуражаваме в молитвата, не трябва да се обезверяваме, а трябва като Хананейката да усилваме още повече молитвите си. Кой знае с какви дълбоки промислителни цели Бог не бърза да изпълни молбата ни! Но каквато и да е причината за неизпълняване на молитвите ни, ние не трябва да отстъпваме от Бога и от молитвения подвиг, за да не загубим Бога и спасението си. Подобно на Хананейката и ние трябва да отидем пред лицето на Господа, да паднем на колене пред Него и да извикаме: Господи, помогни ми!
И ако се случи и на нас Господ да каже по някакъв начин, било чрез обстоятелства в живота ни, било чрез устата на наши близки, тежките думи: Не е добре да се вземе хляба от чедата и да се хвърли па псетата, тоест ако Господ по някакъв начин ни унизи и смири, ако ни яви недостойни, тогава? О, и тогава, и при най-тежко изпитание за вярата ни, не трябва да отвръщаме лицето си от Бога, а да се смирим, да признаем, че сме нищо, че сме псета, че не заслужаваме да се именуваме чеда Божии. И когато признаем, че сме недостойни за Божията милост, заради смирението ни Бог ще ни даде всичко нужно за тукашния живот, но особено - потребното за спасението на душите ни! Когато Хананейката признала, че е псе, Господ я направил чедо.
Вярата не тогава е истинска, когато ти казваш: "Аз вярвам", а когато всичко се опълчи против нея - и общественото мнение, и „науката“, и обстоятелствата на живота - и въпреки това останеш верен на Бога. Тогава ти истински вярваш в Него.
Смирението не тогава е истинско, когато ти сам говориш за себе си: „О, аз, смиреният и недостойният“, а когато и хората около теб те обиждат, и Бог те смирява, като ти изпраща изпитания и незаслужени според теб наказания, но ти въпреки всичко не възроптаваш против Бога, а продължаваш да Го обичаш и да Му се покоряваш. Такива смирени люде Бог ще въздигне, когато дойде време.
Ние трябва подобно на Хананейката да се молим усърдно Богу, да вярваме в Него, да не отстъпваме и да се смиряваме. Бог дава добро на всекиго, който искрено Му се моли. Който е получил просимото, има доказателство, че е чут от Бога. Но и онзи, който не е получил просимото, е чут от Бога и също не е останал без награда. Бог знае кому какво е полезно. И ако някой не е получил нещо, то означава, че не му е полезно. Тогава Бог, тъкмо като не изпълнява молбата му, му дава това, което наистина му е полезно за неговото вечно спасение. На Премъдрия наш Създател и Промислител да бъде слава вовеки! Амин!
Може да си купите книгата "Покаянието – пътят към Небесното Отечество", Сборник проповеди на архимандрит Серафим (Алексиев) тук
Из книгата "Покаянието – пътят към Небесното Отечество", Сборник проповеди на архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюбени братя и сестри,
Иисус Христос проповядвал само в Палестина, само на еврейския народ. Но ето един ден Той излиза оттам и отива в езическата страна Тирска и Сидонска. Мълвата за Него отдавна е проникнала и тук. Една жена езичничка, която не познава свещените книги на евреите, но е слушала за дошлия Месия, Го дири в мъката си. Тя има бесновата дъщеря. Надеждата ѝ е, че Той ще я изцели. Забележете: тая жена е излязла от пределите на своята страна, а Иисус Христос - от пределите на Палестина и тъй са се срещнали. Не ни ли подсказва това, че за да срещнеш Иисус Христос, трябва да излезеш от пределите на греховния живот? А Иисус Христос ще слезе до теб от небесата!
Езичниците тичали към Христа, а евреите, при които бил дошъл Иисус Христос, Го гонели! Хананейката вика с вяра: Помилвай ме, Господи, Сине Давилов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс. Тя вярва! Тя чака! В такива случаи, щом виждал вярата на просителите, Спасителят веднага помагал. Но тук? Иисус Христос не отвръща нито дума, а мълчи. Какво означава това? Той Сам отивал при неблагодарните евреи: зовял ги, лекувал болните им, а тук една езичница идва с вяра при Него и Той не ѝ отвръща нито дума. Човеците се трогват от нещастието на жената, а Богочовекът - мълчи. Защо? Нима любовта у Иисус Христос е пресекнала? Колко объркващо ще да е било това хладно мълчание на Иисус Христос за немощните във вярата, та дори и за самите апостоли!
Учениците съжаляват нещастната Хананейка и се застъпват за нея: Отпрати я, защото вика подире ни! Но Иисус Христос, вместо да я утеши, казва на учениците Си думи, които могат да я обезкуражат напълно: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев, тоест не при друговерците.
Жената езичница чува това. Но какво прави? Замълчава ли? Отчайва ли се? Отива ли си? Не! А още повече усилва молбата си. Нека се задълбочим в поведението на тая чудна жена. Тя моли, а Иисус Христос мълчи. За нея ходатайстват учениците. Виждайки безсилието им, Хананейката още по-смело взема да се моли - вече сама, без ходатайство. Преди тя тича подир апостолите, не смее да се яви пред лицето на Божествения Наставник. А сега, след отказа, когато трябва да се отдалечи, тя пристъпва към Него, кланя Му се и Му казва: Господи, помогни ми!
О, жено, нима ти имаш по-голямо дръзновение пред Иисус Христос от апостолите? Не! Тя чувства, че не е достойна като тях, но притежава една страшна сила - силата на вярата, силата на молитвата, силата на упованието, силата на любовта към своята нещастна бесновата дъщеря. Тя е любяща майка и ще се моли, докато Господ я чуе. А Иисус Христос? Той най-после я удостоява с отговор, отправен лично към нея. Но този отговор е оскърбителен и обезкуражаващ, по-лош от мълчанието: Не е добре да се вземе хляба от чедата (евреите) и да се хвърли на псетата, тоест на езичниците.
Св. Йоан Златоуст казва, че като я удостоил с ответ, Господ с думите Си още повече я сразил. Той издига евреите, наричайки ги загубени овци и чеда, а нея унижава, назовавайки я псе - куче. А как постъпва жената? Тя намира тъкмо в тия унизяващи я Негови думи защита за себе си. „Да, аз съм псе - потвърждава смирено тя. - Но щом съм псе, значи не съм чужда, значи принадлежа към дома, макар и като куче!“ О, велико смирение, което кове от нападките защита и превръща униженията в своя прослава! Такова е чудото на смирението: то прави от смъртоносната стрела победен трофей и от отровата - лекарство! „Да, Господи - казва тя, - аз съм псе, ала и псетата ядат от трапезата на господарите си.“
Тогава чак Иисус Христос разкрива прикриваната до тоя момент Своя Божествена любов и великото Си милосърдие. О, жено - казва ѝ Той, - голяма е твоята вяра! Нека ти бъде по желанието ти! И в същия час дъщеря ѝ оздравява.
Братя и сестри, сърцеведецът Иисус Христос е знаел, че тази жена езичница вярва от сърце и е смирена по душа и че затова заслужава да ѝ се помогне. Той предварително е знаел, че ще излекува дъщеря ѝ. И може би тъкмо затова промислително е излязъл от пределите на Палестина, за да даде помощта си на тая нещастна, бедна, добра майка. И все пак ѝ отказва в първите минути... Защо ли? За да изпита, утвърди и покаже за пример на всички нас вярата на Хананейката и нейното дивно смирение!
Ако тя би рекла: „Господи, помогни ми!“, и ако Той веднага би изпълнил просбата ѝ с думите: „Иди си! Твоята дъщеря оздравя“, то нейната вяра не би се разкрила пред нас във всичката озареност, твърдост и сила, понеже не би минала през изпитанията! Също и нейното смирение не би се явило във всичката пленителна красота и безкрайна търпеливост, тъй че да може да послужи като пример за нас. А сега: каква мощ на вярата се разкрива пред нас, породена от смиреното съзнание за собствено недостойнство! Колкото повече Христос сякаш остава безчувствен пред тая вяра, толкова по-силно тя напира и избликва с голяма сила като отприщен планински поток.
Случаят с Хананейката съдържа за нас голяма поука. Подобно на тая жена езичничка и ние често сме в беди. Всеки най-добре знае своята нужда, своите скърби и страдания. И всеки от нас чувства потребност да подири Христа, да Му изплаче мъката си и да изпроси помощ от Него. Колко много вярващи души днес викат към Иисус Христос като Хананейката: Помилвай ме, Господи, Сине Давидов!
На мнозина от нас, подобно на Хананейката, Господ сякаш не отвръща нито дума. Той загадъчно мълчи, сякаш е хладен, сякаш любовта Му е пресекнала, сякаш не чува нашите вопли. Както апостолите съчувствали на Хананейката, тъй и нашите приятели понякога сякаш повече ни съчувстват, отколкото Бог. Те се молят за нас, а Бог пак не ни помага в бедите ни. И това понякога ни смущава, разколебава и дори отчайва.
Но правилно ли е да охладняваме към Бога поради това, че Той не бърза да ни помогне, когато Му се молим? Ако се откажем от Бога, при кого ще отидем? Кой друг освен Него ще ни помогне? Не трябва да се обезкуражаваме в молитвата, не трябва да се обезверяваме, а трябва като Хананейката да усилваме още повече молитвите си. Кой знае с какви дълбоки промислителни цели Бог не бърза да изпълни молбата ни! Но каквато и да е причината за неизпълняване на молитвите ни, ние не трябва да отстъпваме от Бога и от молитвения подвиг, за да не загубим Бога и спасението си. Подобно на Хананейката и ние трябва да отидем пред лицето на Господа, да паднем на колене пред Него и да извикаме: Господи, помогни ми!
И ако се случи и на нас Господ да каже по някакъв начин, било чрез обстоятелства в живота ни, било чрез устата на наши близки, тежките думи: Не е добре да се вземе хляба от чедата и да се хвърли па псетата, тоест ако Господ по някакъв начин ни унизи и смири, ако ни яви недостойни, тогава? О, и тогава, и при най-тежко изпитание за вярата ни, не трябва да отвръщаме лицето си от Бога, а да се смирим, да признаем, че сме нищо, че сме псета, че не заслужаваме да се именуваме чеда Божии. И когато признаем, че сме недостойни за Божията милост, заради смирението ни Бог ще ни даде всичко нужно за тукашния живот, но особено - потребното за спасението на душите ни! Когато Хананейката признала, че е псе, Господ я направил чедо.
Вярата не тогава е истинска, когато ти казваш: "Аз вярвам", а когато всичко се опълчи против нея - и общественото мнение, и „науката“, и обстоятелствата на живота - и въпреки това останеш верен на Бога. Тогава ти истински вярваш в Него.
Смирението не тогава е истинско, когато ти сам говориш за себе си: „О, аз, смиреният и недостойният“, а когато и хората около теб те обиждат, и Бог те смирява, като ти изпраща изпитания и незаслужени според теб наказания, но ти въпреки всичко не възроптаваш против Бога, а продължаваш да Го обичаш и да Му се покоряваш. Такива смирени люде Бог ще въздигне, когато дойде време.
Ние трябва подобно на Хананейката да се молим усърдно Богу, да вярваме в Него, да не отстъпваме и да се смиряваме. Бог дава добро на всекиго, който искрено Му се моли. Който е получил просимото, има доказателство, че е чут от Бога. Но и онзи, който не е получил просимото, е чут от Бога и също не е останал без награда. Бог знае кому какво е полезно. И ако някой не е получил нещо, то означава, че не му е полезно. Тогава Бог, тъкмо като не изпълнява молбата му, му дава това, което наистина му е полезно за неговото вечно спасение. На Премъдрия наш Създател и Промислител да бъде слава вовеки! Амин!
Може да си купите книгата "Покаянието – пътят към Небесното Отечество", Сборник проповеди на архимандрит Серафим (Алексиев) тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар