Този въпрос в православния свят - имам предвид официалното православие - започва да се разисква сравнително по-отдавна; у нас той се поставя по-късно, през 90-те години, главно под влиянието на трудовете на протойерей Александър Шмеман, покойник вече, преподавател в Ню-Йоркската семинария “Св. Владимир” в диоцеза на Американската православна църква - като цяло една изключително модернистично настроена юрисдикция. Освен това този въпрос става актуален в съседна република Македония по-рано, отколкото у нас - може би и оттам нещичко да е привнесено; актуален е и в Сръбската патриаршия; актуален е в Русия, там се дискутира особено активно в новообновленските среди. В “Православно слово” сме публикували статия на отец протопрезвитер Михаил Помазански в която се прави характеристика на литургическото богословие на отец Александър Шмеман. Отец Шмеман фактически става изразител на някои съвременни западни богословски идеи в православния свят. Неговото богословие е подчертано модернистично и е в съзвучие с представителите на авангардното, ако можем така да го наречем, модерно православно богословие, ярки представители, на което са, например, митрополит Йоан Зизиулас в Константинополската патриаршия, протойерей Тома Хопко - понастоящем ректор на семинарията „Свети Владимир” в Ню-Йорк, и други. Съвременник на отец Шмеман и звучащ сходно с него е протойерей Йоан Майендорф. Техните съчинения се възприемат у нас като особено престижни и, най-схематично казано, главно те поставят проблематиката за честото причастяване на наша почва - започват разговори, дискусии, публикации и така нататък. Факт е, че в първохристиянските времена християните са се причастявали на всяка една света литургия, т. е. така е било през първите векове на християнството докъм IV век (след малко ще приведа едно свидетелство за IV век). Факт е, че в първите християнски векове верните са пристъпвали към светите Тайни, без да е било задължително да се изповядват. Факт са и много други неща: не е имало иконостас тогава; миряните са се причастявали под двата вида - не с лъжичка, както сега - свещеникът е подавал в устата на мирянина късче от светото Тяло, а дяконът е поднасял потира, от който миряните са отпивали. Факт е, че първите християни в епохата на гоненията са имали право да държат в домовете си, на най-святото място, частица от светите Дарове.
Но кое е несъстоятелното във възгледите на отец Шмеман за “връщане” (след малко ще поясня защо казвам “връщане” в кавички) към първо-християнските литургични образци? Ами вижте, верността към Христовата истина в никакъв случай не се изразява в една археологическа реконструкция на богослужението, каквото е било през първите три века, да речем. Богослужебното предание на Църквата, духовното учение на Църквата се развива, но не като прибавяне на нещо ново към старото, а така, както се развива един ембрион. В ембриона е заложен целият човек, но именно ембрионът преминава през съответните периоди на развитие и в крайна сметка резултатът е един оформен, завършен човек. Обаче човекът, ако се върне към ембриона, няма да стане по-пълноценен от това, нали?
Следователно от православна гледна точка развитието, ако можем да говорим за развитие, или по-скоро разгръщането на догматическото духовно и литургично предание на Църквата през апостолско време и в епохата на светите отци е действително развитие на един ембрион, който достига в определен момент до своята зрялост. Оттам насетне ние трябва да имаме, така да се каже, смелото смирение да възприемем литургичното, догматическото и духовното предание на Църквата в неговия зрял вид и да се впишем в него, а не да се опитваме да го доразвиваме чрез прибавяне на ново към старото или чрез едно кабинетно археологично реконструиране на първоначалния ембрион. Ние знаем, че през вековете започва да се формира църковният устав, започват да се прибавят молитви, които по-рано не ги е имало, но това е преминаване през различните етапи от развитието на ембриона. Християните започват да се причастяват по-рядко. Свети Василий Велики свидетелства съвсем ясно, че по негово време в Кесария християните са се причастявали четири пъти седмично. Християните започват да се причастяват след изповед. Какво е това, нещо ново? Средновековни нововъведения, които нямат нищо общо с първоначалното християнство? Дайте сега да ги отмахнем, че да се върнем към това, което е било в най-дълбока древност, така ли? - Не. Всъщност, целта на всичко, което Църквата е приела, целта на това развитие на ембриона е да се запази и да се изрази във възможната пълнота онзи дух, който е горял у първите християни и не се е нуждаел тогава от тези външни опори, които му придава след това църковният устав, нормирането на богослужението - всичко това, което Църквата постепенно е установила - то не е самоцелно. Смисълът е да се запази именно във възможната степен автентичният първохристиянски дух. Ето защо, ако в пламъка на първохристиянското горене, в пламъка на покаянието на първите християни далеч не винаги е била необходима изповед, за нас тя е необходима, за да можем чрез нея да получим прошка на греховете, да задълбочим своето покаяние и да се приобщим към този дух, който са имали те. Отец Шмеман говори да се причастяваме на всяка литургия, а защо тогава не казва каещите се да стоят в притвора и защо не настоява епитимиите днес да са такива, каквито са били в древност? Къде са каещите се, които искат прошка от всеки влизащ в храма християнин, както е било в първите три века? Но такова нещо днес не виждаме и модернистите въобще не говорят за това. Следователно техният подход е едностранчив, преднамерен, обусловен от модерни мисловни нагласи, а не от стремеж за вярност на истината в нейната пълнота. Ето защо ние не би следвало да разглеждаме честотата на причастяването като въпрос сам по себе си и като въпрос само количествен. Не колко често се причастяваме, а как се причастяваме, ето това е същественият въпрос. Да, по принцип колкото по-често се причастяваме, толкова по-добре, но този принцип не е самоцелен.
Впрочем много се е спорело за това колко често да се причастяват монасите, специално. Тези спорове довеждат до доста сериозни сътресения в живота на светогорските монаси през XIX век. Свети Никодим Светогорец и неговите последователи, така наречените “коливади”, са отстоявали гледището, че монасите би следвало да се причастяват всеки ден с кратък пост преди това и без задължителна изповед, ако съвестта не ги укорява в по-тежък грях. Но в Русия, да речем, се установява практика християните да се причастяват четири пъти годишно - веднъж на всеки пост или минимум веднъж годишно, като тази практика влиза и в някои катехизични текстове на Руската Църква. Обаче един светител Теофан Затворник говори многократно в полза на по-честото причастяване. Но, забележете, Църквата никъде не е постановила: трябва да се причастявате толкоз и толкоз пъти. Да, прекрасно е на всяка света литургия да се причастяват всички, обаче същината е в следното: с какво вътрешно разположение ние пристъпваме към Господната трапеза. “Който яде от Хляба и пие от Чашата недостойно, той яде и пие своето осъждане”, казва свети апостол Павел (1 Кор. 11:29). Ако говорим за евхаристийно богословие на Църквата или за това с какво духовно настроение, с каква нагласа, с какви мисли и чувства следва да пристъпваме към Тайните Христови, да прочетем предпричастните молитви. От кого са съставени те? - От свети Йоан Златоуст, свети Василий Велики, свети Йоан Дамаскин, свети Симеон Метафраст и свети Симеон Нови Богослов - това са авторите на предпричастните молитви. Вижте с какъв трепет, с какъв страх Божий, с какво благоговение пред светинята, и в същото време с какъв дълбок стремеж, с какво силно желание за общуване с Христос чрез приобщаването със светите Тайни са напоени тия прекрасни молитви! А ако ние с вас можем да се причастяваме на всяка една света литургия с такова благоговение, с такъв трепет, с такава вяра, с такова упование -моля, причастявайте се на всяка литургия; но ако ние не можем и чувстваме своята немощ, би следвало да определим честотата на причастяването в зависимост от възможностите да се подготвим колкото може по-добре по съвест, като се помъчим да усвоим колкото е възможно по-дълбоко светите мисли и светите чувства, които бликат от предпричастните молитви. Да се подготвим означава да спазим и пост -такъв, какъвто благослови нашият духовен отец, защото Църквата е възприела седемдневния пост, но не като абсолютно задължително условие. Този пост, знаем, може да бъде съкратен до три, два, дори до един ден. Следователно Църквата е предоставила продължителността на поста преди свето Причастие на пастирската разсъдителност на свещеника. Второ, когато се готвим да пристъпим към светите Тайни, ние трябва да се проникнем от дух на колкото е възможно по-дълбоко и искрено покаяние - това се усеща толкова ясно в предпричастните молитви. Какво, освен тайнството Изповед, ще ни помогне за това? Следователно, практиката на Църквата, макар и формално да се отличава от древната практика, по същество - в дух и истина - е съгласна с тази практика, защото нейната цел е да съгрее у нас тези мисли и чувства, тази духовна нагласа, която преизобилно е пламтяла в мнозина от първите християни. Не е важна толкова честотата, макар че и оптинските старци също са призовавали към по-често причастяване в усилни времена, защото който не яде Плътта на Сина Човешки и не пие Кръвта Му, няма живот в себе си, казва Господ (срв. Йоан. 6:53). Но най-съществено е с какво разположение, с каква духовна подготовка пристъпваме към светите Тайни.
Свети Симеон Нови Богослов казва, че ако не принесем духовен плод след светото Причастие, това Причастие е за наше осъждане. А какво означава да принесеш духовен плод? - Силите, които получаваш от приобщаването със светите Тайни, благодатните сили - приобщаваш се със Самия Христос! - да не ги захвърлиш още след обяд и да се впуснеш в едно, второ и трето греховно увлечение, а да се опиташ да се приближаваш все по-плътно и по-плътно до Господа. Ако пристъпваме към светите Тайни с такива мисли, чувства и разположения, ако пристъпваме със страх и трепет да не би те да са ни за съд и осъждане, ако пристъпваме с желание по милостта на Господа да се приобщим с тях не за осъждане, ето тогава ставаме достойни участници в Господнята трапеза. Достоен е този, който дълбоко съзнава своето недостойнство. Повтарям: четете предпричастните молитви и вие ще усетите духа, който трябва да възгряваме в себе си преди приобщаването със светите Тайни. Светител Серафим е съветвал своите чеда да се причастяват на Господските и Богородичните празници, т. е. приблизително веднъж на месец. Може човек да се причастява и по-често, но, моля ви, не се взирайте кой кога се причастява: този защо се причастява - че той миналата, по-миналата неделя се причасти; ама че сега пак ли е постил? Това е отвратително и унизяващо божественото достойнство на светите Тайни; унизявате и брата или сестрата, които може да пристъпват с такова покаяние и с такъв трепет към светата Чаша, за каквито ние не сме могли да си помислим. Най-същественото е подготовката, чувството на покаяние да е живо, благоговението да е живо, да се задълбочава усетът към светинята. Тогава Господ дава, и то дава преизобилно. А когато човек, както е при православните модернисти, пристъпва всеки път към светата Чаша лековато, без тази подготовка и си мисли, че по този начин е верен на първохристиянските традиции, той се заблуждава и тази заблуда има своите трагични, даже ужасяващи илюстрации. Например, свещеници ог Американската православна църква употребяват алкохол и храна преди Причастие. Миряни пристъпват не на гладно към светите Тайни. Да не говорим за практиката при протестантите и римокатолиците. Можеш и да закусиш - никой не те ограничава. Това ли е вярност към първохристиянската традиция? Мисля, че разбирате плоскостта, на която се опитвам да изнеса този въпрос. Оттам насетне по принцип, повтарям, колкото по-често човек се приобщава със светите Христови Тайни при тия условия, толкова по-добре.
Въпрос: Трябва ли за всяко причастяване да вземаме благословеше от свещеника?
Отговор: По принцип такова благословение човек взима, когато пристъпва към тайнството Изповед. Тук обаче има една опасност. Човек може да започне да се причастява често поради духовно нездрави подбуди - има хора в прелест, които държат да се причастяват често. Обратно, има хора, които пак поради нездраво отношение към светинята, казват: “ние не сме достойни и затова няма да се причастяваме често”, но междувременно си грешат здравата. “Аз не съм достоен, няма да се изповядам, за да се причастя” - това е нелепо. За съжаление такива нагласи се срещат сред православните християни. Тук вече пак зависи много от способността на духовника да прецени подбудите на един християнин за относително по-често причастяване, но, повтарям, това е въпрос на сърце и съвест; не бива да ограничаваме подготовката на причастяването с формални изисквания и с формално спазване на предписания. Защото, повтарям, всичко това, което Църквата е приела, има една цел - да възгрява у нас автентичния християнски дух, за който е дума. Вземете, прочетете на български език пред-причастните молитви, помислете върху тях. Ако нещо не ви е ясно, ако имате недоумения, попитайте свещеника. Мисля, че това ще помогне на всеки един от нас да усети каква трябва да бъде в духовен план подготовката ни за приобщаване със светите Христови Тайни.
Но кое е несъстоятелното във възгледите на отец Шмеман за “връщане” (след малко ще поясня защо казвам “връщане” в кавички) към първо-християнските литургични образци? Ами вижте, верността към Христовата истина в никакъв случай не се изразява в една археологическа реконструкция на богослужението, каквото е било през първите три века, да речем. Богослужебното предание на Църквата, духовното учение на Църквата се развива, но не като прибавяне на нещо ново към старото, а така, както се развива един ембрион. В ембриона е заложен целият човек, но именно ембрионът преминава през съответните периоди на развитие и в крайна сметка резултатът е един оформен, завършен човек. Обаче човекът, ако се върне към ембриона, няма да стане по-пълноценен от това, нали?
Следователно от православна гледна точка развитието, ако можем да говорим за развитие, или по-скоро разгръщането на догматическото духовно и литургично предание на Църквата през апостолско време и в епохата на светите отци е действително развитие на един ембрион, който достига в определен момент до своята зрялост. Оттам насетне ние трябва да имаме, така да се каже, смелото смирение да възприемем литургичното, догматическото и духовното предание на Църквата в неговия зрял вид и да се впишем в него, а не да се опитваме да го доразвиваме чрез прибавяне на ново към старото или чрез едно кабинетно археологично реконструиране на първоначалния ембрион. Ние знаем, че през вековете започва да се формира църковният устав, започват да се прибавят молитви, които по-рано не ги е имало, но това е преминаване през различните етапи от развитието на ембриона. Християните започват да се причастяват по-рядко. Свети Василий Велики свидетелства съвсем ясно, че по негово време в Кесария християните са се причастявали четири пъти седмично. Християните започват да се причастяват след изповед. Какво е това, нещо ново? Средновековни нововъведения, които нямат нищо общо с първоначалното християнство? Дайте сега да ги отмахнем, че да се върнем към това, което е било в най-дълбока древност, така ли? - Не. Всъщност, целта на всичко, което Църквата е приела, целта на това развитие на ембриона е да се запази и да се изрази във възможната пълнота онзи дух, който е горял у първите християни и не се е нуждаел тогава от тези външни опори, които му придава след това църковният устав, нормирането на богослужението - всичко това, което Църквата постепенно е установила - то не е самоцелно. Смисълът е да се запази именно във възможната степен автентичният първохристиянски дух. Ето защо, ако в пламъка на първохристиянското горене, в пламъка на покаянието на първите християни далеч не винаги е била необходима изповед, за нас тя е необходима, за да можем чрез нея да получим прошка на греховете, да задълбочим своето покаяние и да се приобщим към този дух, който са имали те. Отец Шмеман говори да се причастяваме на всяка литургия, а защо тогава не казва каещите се да стоят в притвора и защо не настоява епитимиите днес да са такива, каквито са били в древност? Къде са каещите се, които искат прошка от всеки влизащ в храма християнин, както е било в първите три века? Но такова нещо днес не виждаме и модернистите въобще не говорят за това. Следователно техният подход е едностранчив, преднамерен, обусловен от модерни мисловни нагласи, а не от стремеж за вярност на истината в нейната пълнота. Ето защо ние не би следвало да разглеждаме честотата на причастяването като въпрос сам по себе си и като въпрос само количествен. Не колко често се причастяваме, а как се причастяваме, ето това е същественият въпрос. Да, по принцип колкото по-често се причастяваме, толкова по-добре, но този принцип не е самоцелен.
Впрочем много се е спорело за това колко често да се причастяват монасите, специално. Тези спорове довеждат до доста сериозни сътресения в живота на светогорските монаси през XIX век. Свети Никодим Светогорец и неговите последователи, така наречените “коливади”, са отстоявали гледището, че монасите би следвало да се причастяват всеки ден с кратък пост преди това и без задължителна изповед, ако съвестта не ги укорява в по-тежък грях. Но в Русия, да речем, се установява практика християните да се причастяват четири пъти годишно - веднъж на всеки пост или минимум веднъж годишно, като тази практика влиза и в някои катехизични текстове на Руската Църква. Обаче един светител Теофан Затворник говори многократно в полза на по-честото причастяване. Но, забележете, Църквата никъде не е постановила: трябва да се причастявате толкоз и толкоз пъти. Да, прекрасно е на всяка света литургия да се причастяват всички, обаче същината е в следното: с какво вътрешно разположение ние пристъпваме към Господната трапеза. “Който яде от Хляба и пие от Чашата недостойно, той яде и пие своето осъждане”, казва свети апостол Павел (1 Кор. 11:29). Ако говорим за евхаристийно богословие на Църквата или за това с какво духовно настроение, с каква нагласа, с какви мисли и чувства следва да пристъпваме към Тайните Христови, да прочетем предпричастните молитви. От кого са съставени те? - От свети Йоан Златоуст, свети Василий Велики, свети Йоан Дамаскин, свети Симеон Метафраст и свети Симеон Нови Богослов - това са авторите на предпричастните молитви. Вижте с какъв трепет, с какъв страх Божий, с какво благоговение пред светинята, и в същото време с какъв дълбок стремеж, с какво силно желание за общуване с Христос чрез приобщаването със светите Тайни са напоени тия прекрасни молитви! А ако ние с вас можем да се причастяваме на всяка една света литургия с такова благоговение, с такъв трепет, с такава вяра, с такова упование -моля, причастявайте се на всяка литургия; но ако ние не можем и чувстваме своята немощ, би следвало да определим честотата на причастяването в зависимост от възможностите да се подготвим колкото може по-добре по съвест, като се помъчим да усвоим колкото е възможно по-дълбоко светите мисли и светите чувства, които бликат от предпричастните молитви. Да се подготвим означава да спазим и пост -такъв, какъвто благослови нашият духовен отец, защото Църквата е възприела седемдневния пост, но не като абсолютно задължително условие. Този пост, знаем, може да бъде съкратен до три, два, дори до един ден. Следователно Църквата е предоставила продължителността на поста преди свето Причастие на пастирската разсъдителност на свещеника. Второ, когато се готвим да пристъпим към светите Тайни, ние трябва да се проникнем от дух на колкото е възможно по-дълбоко и искрено покаяние - това се усеща толкова ясно в предпричастните молитви. Какво, освен тайнството Изповед, ще ни помогне за това? Следователно, практиката на Църквата, макар и формално да се отличава от древната практика, по същество - в дух и истина - е съгласна с тази практика, защото нейната цел е да съгрее у нас тези мисли и чувства, тази духовна нагласа, която преизобилно е пламтяла в мнозина от първите християни. Не е важна толкова честотата, макар че и оптинските старци също са призовавали към по-често причастяване в усилни времена, защото който не яде Плътта на Сина Човешки и не пие Кръвта Му, няма живот в себе си, казва Господ (срв. Йоан. 6:53). Но най-съществено е с какво разположение, с каква духовна подготовка пристъпваме към светите Тайни.
Свети Симеон Нови Богослов казва, че ако не принесем духовен плод след светото Причастие, това Причастие е за наше осъждане. А какво означава да принесеш духовен плод? - Силите, които получаваш от приобщаването със светите Тайни, благодатните сили - приобщаваш се със Самия Христос! - да не ги захвърлиш още след обяд и да се впуснеш в едно, второ и трето греховно увлечение, а да се опиташ да се приближаваш все по-плътно и по-плътно до Господа. Ако пристъпваме към светите Тайни с такива мисли, чувства и разположения, ако пристъпваме със страх и трепет да не би те да са ни за съд и осъждане, ако пристъпваме с желание по милостта на Господа да се приобщим с тях не за осъждане, ето тогава ставаме достойни участници в Господнята трапеза. Достоен е този, който дълбоко съзнава своето недостойнство. Повтарям: четете предпричастните молитви и вие ще усетите духа, който трябва да възгряваме в себе си преди приобщаването със светите Тайни. Светител Серафим е съветвал своите чеда да се причастяват на Господските и Богородичните празници, т. е. приблизително веднъж на месец. Може човек да се причастява и по-често, но, моля ви, не се взирайте кой кога се причастява: този защо се причастява - че той миналата, по-миналата неделя се причасти; ама че сега пак ли е постил? Това е отвратително и унизяващо божественото достойнство на светите Тайни; унизявате и брата или сестрата, които може да пристъпват с такова покаяние и с такъв трепет към светата Чаша, за каквито ние не сме могли да си помислим. Най-същественото е подготовката, чувството на покаяние да е живо, благоговението да е живо, да се задълбочава усетът към светинята. Тогава Господ дава, и то дава преизобилно. А когато човек, както е при православните модернисти, пристъпва всеки път към светата Чаша лековато, без тази подготовка и си мисли, че по този начин е верен на първохристиянските традиции, той се заблуждава и тази заблуда има своите трагични, даже ужасяващи илюстрации. Например, свещеници ог Американската православна църква употребяват алкохол и храна преди Причастие. Миряни пристъпват не на гладно към светите Тайни. Да не говорим за практиката при протестантите и римокатолиците. Можеш и да закусиш - никой не те ограничава. Това ли е вярност към първохристиянската традиция? Мисля, че разбирате плоскостта, на която се опитвам да изнеса този въпрос. Оттам насетне по принцип, повтарям, колкото по-често човек се приобщава със светите Христови Тайни при тия условия, толкова по-добре.
Въпрос: Трябва ли за всяко причастяване да вземаме благословеше от свещеника?
Отговор: По принцип такова благословение човек взима, когато пристъпва към тайнството Изповед. Тук обаче има една опасност. Човек може да започне да се причастява често поради духовно нездрави подбуди - има хора в прелест, които държат да се причастяват често. Обратно, има хора, които пак поради нездраво отношение към светинята, казват: “ние не сме достойни и затова няма да се причастяваме често”, но междувременно си грешат здравата. “Аз не съм достоен, няма да се изповядам, за да се причастя” - това е нелепо. За съжаление такива нагласи се срещат сред православните християни. Тук вече пак зависи много от способността на духовника да прецени подбудите на един християнин за относително по-често причастяване, но, повтарям, това е въпрос на сърце и съвест; не бива да ограничаваме подготовката на причастяването с формални изисквания и с формално спазване на предписания. Защото, повтарям, всичко това, което Църквата е приела, има една цел - да възгрява у нас автентичния християнски дух, за който е дума. Вземете, прочетете на български език пред-причастните молитви, помислете върху тях. Ако нещо не ви е ясно, ако имате недоумения, попитайте свещеника. Мисля, че това ще помогне на всеки един от нас да усети каква трябва да бъде в духовен план подготовката ни за приобщаване със светите Христови Тайни.
Из беседата на Триадицкия епископ Фотий с енориашите от Пловдив и Пазарджик, проведена в храма „Свети великомъченик Георги Победоносец” в гр. Стамболийски на 16 ноември 2006 г.
Из "С перо и слово", том ІІ, Избрани проповеди от 2005 и 2006 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар