С благоговеен трепет, с удивление, с радост Църквата прославя, възлюбени, въвеждането на тригодишната отроковица Мариам в Иерусалимския храм. С трепет Църквата слави неизразимата чистота на бъдещата Богомайка. С удивление и с радост Църквата слави Божия промисъл за спасението на човека.
Но имаме ли ние, днешните люде, духовен гледец, с който да съзрем поне лъч от чистотата на Пресветата Дева? Имаме ли поне стотна част вяра, стотна част от синапеното зърно вяра, та да бликне от нея радостна прослава на Божия промисъл?
В съпровод с малки девойки света Дева Мария се отправя към храма. Символ на детска невинност, ще речем. Неизмеримо повече от това. Заприличали сме ние, днешните човеци, на бездушни идоли, които се тътрят, влачени от вятъра на света. Трудно, трудно виждаме, трудно чуваме, трудно проумяваме. Още по-мъчно със сърце разбираме и усещаме духовния смисъл на детската красота. Пристъпва Мариам към прага на храма и Бог Слово, Христос Господ, сякаш казва: „Само децата Ме познават, защото и Аз съм Дете. Като дете Аз не принадлежа на Себе Си, като дете не търся слава за Себе Си, като дете Аз не мисля от Себе Си, не говоря от Себе Си, не върша от Себе Си. Като дете Аз мисля, говоря и върша това, на което Ме учи Отец. Децата, синовете и дъщерите човешки, престават да бъдат деца, защото злите им учители не ги допускат до Мене. Преподават им старческата мъдрост на тоя свят. Честити са обаче и тия, които в старческа възраст се обръщат към Мене, които се отказват от старческата мъдрост на тоя свят, що ги прави и стари, и болни, и мъртви. Който се обърне към Мен дори на старост, ще го направя дете и като вечно дете той ще царува в Моето царство, до което нямат достъп старците на тоя свят“ (по св. Николай Сръбски). Ето за какво мъдро детство, за каква необятна чистота става реч.
Прекрачва Богоотроковицата Мариам прага на Иерусалимския храм. Ала останал ли е камък върху камък от тоя храм? Влизат ли днес богомолци в него? Горко на тоя народ, който влага душата си в зидовете на един храм, а сам остава празен и без душа! Горко томува, който възлага душата си на камъка, за да я пази, а сам не бди над душата си! Такъв човек наистина прилича на тръстика, люлеена от вятъра.
Изградили сме храм - платили сме на Бога своя дълг. Влезли сме в храма, запалили сме свещ - изплатили сме на Бога своя дълг. Молили сме се - платили сме на Бога дълга си. Страшно е да се изрече: постили сме, изповядали сме се, причастили сме се - изпълнили сме своя дълг пред Бога, изплатили сме го. Дали сме Божието Богу, а сега, сега е време да отдадем своето на себе си: отново да се върнем към себе си, отново да бъдем същите, отново безнадеждно да стареем, затъвайки във вихрите, в стихиите на тоя свят. Да имахме наистина съвсем малко вяра, стотна от синапено зърно, за да можем да разберем самоизмамата и лъжата, в които живеем, към които се връщаме, в които тънем... Да имахме съвсем мъничко вяра, една стотна част от синапено зърно, за да можем да усетим що е дълбина и широта, що е чистота, що е красота духовна, красота, извираща от живот в Христа. Да имахме толкова вяра, колкото ни е потребно, за да осъзнаем, да почувствуваме, че нашето предназначение, нашата цел е една: да станем и да пребъдем живи храмове на Живия Бог, сега и всякога, и във вечни векове! Амин.
Но имаме ли ние, днешните люде, духовен гледец, с който да съзрем поне лъч от чистотата на Пресветата Дева? Имаме ли поне стотна част вяра, стотна част от синапеното зърно вяра, та да бликне от нея радостна прослава на Божия промисъл?
В съпровод с малки девойки света Дева Мария се отправя към храма. Символ на детска невинност, ще речем. Неизмеримо повече от това. Заприличали сме ние, днешните човеци, на бездушни идоли, които се тътрят, влачени от вятъра на света. Трудно, трудно виждаме, трудно чуваме, трудно проумяваме. Още по-мъчно със сърце разбираме и усещаме духовния смисъл на детската красота. Пристъпва Мариам към прага на храма и Бог Слово, Христос Господ, сякаш казва: „Само децата Ме познават, защото и Аз съм Дете. Като дете Аз не принадлежа на Себе Си, като дете не търся слава за Себе Си, като дете Аз не мисля от Себе Си, не говоря от Себе Си, не върша от Себе Си. Като дете Аз мисля, говоря и върша това, на което Ме учи Отец. Децата, синовете и дъщерите човешки, престават да бъдат деца, защото злите им учители не ги допускат до Мене. Преподават им старческата мъдрост на тоя свят. Честити са обаче и тия, които в старческа възраст се обръщат към Мене, които се отказват от старческата мъдрост на тоя свят, що ги прави и стари, и болни, и мъртви. Който се обърне към Мен дори на старост, ще го направя дете и като вечно дете той ще царува в Моето царство, до което нямат достъп старците на тоя свят“ (по св. Николай Сръбски). Ето за какво мъдро детство, за каква необятна чистота става реч.
Прекрачва Богоотроковицата Мариам прага на Иерусалимския храм. Ала останал ли е камък върху камък от тоя храм? Влизат ли днес богомолци в него? Горко на тоя народ, който влага душата си в зидовете на един храм, а сам остава празен и без душа! Горко томува, който възлага душата си на камъка, за да я пази, а сам не бди над душата си! Такъв човек наистина прилича на тръстика, люлеена от вятъра.
Изградили сме храм - платили сме на Бога своя дълг. Влезли сме в храма, запалили сме свещ - изплатили сме на Бога своя дълг. Молили сме се - платили сме на Бога дълга си. Страшно е да се изрече: постили сме, изповядали сме се, причастили сме се - изпълнили сме своя дълг пред Бога, изплатили сме го. Дали сме Божието Богу, а сега, сега е време да отдадем своето на себе си: отново да се върнем към себе си, отново да бъдем същите, отново безнадеждно да стареем, затъвайки във вихрите, в стихиите на тоя свят. Да имахме наистина съвсем малко вяра, стотна от синапено зърно, за да можем да разберем самоизмамата и лъжата, в които живеем, към които се връщаме, в които тънем... Да имахме съвсем мъничко вяра, една стотна част от синапено зърно, за да можем да усетим що е дълбина и широта, що е чистота, що е красота духовна, красота, извираща от живот в Христа. Да имахме толкова вяра, колкото ни е потребно, за да осъзнаем, да почувствуваме, че нашето предназначение, нашата цел е една: да станем и да пребъдем живи храмове на Живия Бог, сега и всякога, и във вечни векове! Амин.
Триадицкий епископ Фотий
Слово, произнесено на празника Въведение Богородично, 4 декември 2005 г.
Из "С перо и слово", том ІІ, Избрани проповеди от 2005 и 2006 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар