Къде е коренът на злото, къде е коренът на греха, къде е коренът на смъртта, възлюбени? Несметен брой човешки същества са си задавали тия въпроси. Въплътеният Бог Слово, нашият Господ Иисус Христос ни отговаря: „В дявола! В чудовищно извратената личност на разумни, безплътни същества, насочили великия Божи дар – свободата – срещу Самия Бог!“ Ето къде е коренът на злото, коренът на греха, коренът на смъртта...
„Видях сатаната как падна от небето като светкавица“, казва Господ (Лука 10:18). И ето, подмамен от сатаната, човешкият род се отвърна от Бога и по пътя на греха и злото отиде в далечна страна. И там прахоса имота си като живееше разпътно, както казва Спасителят в Притчата за блудния син (срв. Лука 15:13) . Воден от дявола и греха, човешкият род отиде в земя без Бога и започна да гради свой свят. Свят без Бога, без Неговата истина, без Неговата правда, без Неговата любов. Ето го този свят – около нас и в самите нас. Уви и в самите нас, защото във всеки грях е дяволът – по думите на св. Йоан Златоуст. Следователно дяволът е не само външна по отношение на човека сила, но има дял и във вътрешния му живот. Грехът е непослушание на човека спрямо Бога, чрез което човекът иска да бъде пълновластен господар на битието си. Затова в най-дълбоките си прояви, грехът е търсене на свобода от Бога. Грехът е желание за живот без Бога. Грехът е желание и неистов порив да не съществува Бог, да няма Бог. Ето това е в своя корен грехът. Впрочем, всеки един грях носи отпечатъка на зловонната и извратена личност на падналите духове. Неслучайно в класическите иконографски образци от VI-ти век, демоните са изобразени като малки, черни, силуетни фигури. Черният цвят поглъща, но не отразява. Черното силуетно изображение символизира ужасяващата пустота и злоба, разяждащи природата на демоните. Тази безумна пустота и злоба те неистово се стремят да влеят у всяко човешко същество. Ето защо, пред очите ни шеметно се ширят лъжа, нечестие, безжалостно умъртвяване на нравствените начала в душите на людете. Ето защо се насажда омразата към тия начала като към отживяла отрепка на миналото. Целта е една: да стане човешката душа студена като тялото на змия, да се разгради човешката личност, да се възцари у човека пустота, прикривана от земни блага и наслади. Днес ние ясно виждаме как съвременният човек от екрана на телевизора, компютъра, киното снема маската на това, що по-рано се наричаше култура и съвсем неприкрито удовлетворява страстите си – най-вече жестокостта и похотта. Впрочем, съвременното изкуство в неговите авангардни изяви ярко онагледява бягството на човека от Бога към дявола. И тъй, в своя вавилонски свят, човекът търси наслади вместо блаженство от общуването с Бога. Човекът иска да лети нагоре, а всъщност пада надолу. Бяга от Бога, като не иска дори и да си спомни за Него. Да, всичко това ние днес виждаме около нас и, както споменах, уви, и у нас - дотолкова, доколкото в тъмните дълбини на грехопадналата ни природа живее грехолюбие, доколкото ние имаме влечение към греха, дотолкова, доколкото ние се поддаваме на стремежа, на щението да вкусим от сладостта, която ни предлага грехът. Но не звучи ли всичко това твърде тягостно, омрачаващо? Да, това звучи така за мнозина и може би и за нас. Но ако ние сме християни в същинския смисъл на това понятие, ние не ще се потискаме, не ще се помрачаваме, не ще се боим от тържеството на злото. Защото това тържество е мнимо. А то е мнимо, защото в края на краищата победител е и ще бъде Господ.
Къде е, обаче, опасността за нас? Там, че не сме християни по същество, защото да си християнин означава да имаш в себе си Христа. Да живееш в Христа. Думи, чувани неведнъж. Ала какво ще рече да имаш в себе си Христа, да живееш с Христа? Отговорът не е толкова труден. Трудно е да го изпълниш на дело. С прости думи, това означава следното: да поемеш Христовото слово и с ума и със сърцето си. Колкото и сърцето да се противи, да не му се ще, да го разтвориш. Дори с цената на болка и кървене. Те са само в началото. Да разтвориш сърцето си и Христовото слово, за светоевангелските добродетели, макар и като начални, съвсем мънички семенца, да попаднат те в сърцето ти и то да заживее с тях, защото в противен случай сърцата си живеят с греха. А християни сме ние – християни сме вън от сърцата си, на едно съвсем, съвсем повърхностно равнище, на равнището на външното благочестие, на равнището на придобити повърхностни навици! И ето, вижте! Колко дребнави сме ние с вас по отношение, ако щете, на самата ни вяра – топлохладни, двоедушни, половинчати. По? ни е лесно да схванем вярата и да я възприемем като сборник от норми: „това можем да правим, онова не можем“. И като правим това, значи е добре. Като не правим онова, значи пак е добре. И така можем да си живеем спокойно. Иначе във всичко останало да сме като всички хора днес. Е, няма да сме фанатици. Сега, може ли да не гледаме филми, телевизия? А, едно-друго... Нали разбирате, колко жалко и повърхностно е да се поставят въпросите по този начин? А иначе – дребнави люде, които се отличават от всички останали само по това, че ходят редовно на църква и там нещо изпълняват като молитвено правило и още нещо, и още нещо... Стана дума, че във всеки грях е дяволът. И че дяволът чрез нашето вътрешно грехолюбие има дял във вътрешния ни живот. Е, как ще се избавим от властта на дявола? Как ще му се противопоставим, ако Христос няма дял в нашия вътрешен живот по същество, ако ние вътрешно във възможната дълбочина не се стремим да боравим с оръжията, с които можем да победим дявола? Кои са те? Всеки знае! Светоевангелските добродетели: смирението, кротостта, покаянието, съкрушението, молитвата, милосърдието... Кой не е чувал тези думи? Въпросът е живее ли сърцето ни с благодатта на тези светоевангелски добродетели, защото единствено и само благодатта на Светия Дух поразява демонската енергия, демонското действие, демоничната противоблагодат, която в нашия свят се среща на всяка крачка. Ето защо жалки са нашите повърхностни възражения срещу духа на този свят. Жалки са всякакви кресливи писания, които говорят само за антихрист, масони и т.н., и т.н. Жалки са тези, които мислят, че могат да противопоставят някаква идеология на отстъплението. Човек може да остане незасегнат от отстъплението единствено и само, ако в светата Православна Христова Църква, вътре в нея, като жив неин член живее с благодатта на Светия Дух и се стреми към единение с Христа Спасителя, Който привежда своите към Небесния Отец! Ако ние имахме начатъка на такива стремежи (първо на такова съзнание, на такива разположения, на такива стремежи) нашият облик щеше да бъде съвсем друг. Обликът на всеки един от нас и нашият облик като общност. Следователно животът ни, не друго, а животът ни показва, доказва, че ние уви, сме твърде далеч от това да бъдем християни по същество. Жалки са и такива нагласи: светът днес е много страшен. Да дойдем тука и ще сме в Църквата. И като изпълняваме, каквото ни се предписва – спокойно! - няма да ни сполетят страшни бедствия; няма да се боим от това, което става в света. Не, християнинът не е призван към малодушно бягство от злото в света. Християнинът би следвало да стане твърд като адамант, неподатлив на това зло. И да пръска, да разлива от себе си светлина, истина, правда, любов... А не малодушно да се плаши, да бяга... Това е духът на първите християни, т.е. на истинските християни. В какво нездравомислие, в какво еснафство, дребнавост, бих казал, тънем ние. И в отношението си към Бога, и във взаимните си отношения. Поне това съзнание да ни освести, да ни направи, ако щете по-скромни, по-внимателни, по-отговорни към това, което мислим, говорим и вършим. Не говоря за смирение, не говоря за... благодатната глъбина на светоевангелските добродетели. Та ето, ето къде е коренът на злото, коренът на греха и коренът на смъртта, ала ето и къде е коренът на доброто, коренът на светостта, коренът на вечния живот. Той е във всеки един от нас. Във всеки един от нас, кръстените православно в името на Триединия Бог. И от нас, от нас зависи как ще употребим превеликия дар на свободата. Дали ще го употребим за това, за което ни е даден - да умножим и преумножим тази свобода, ставайки богове по благодат, приобщавайки се към Бога, стремейки се към живот в Него, към единение с Него. Или пък това за нас ще си останат просто думи, думи и отново думи. А на дело? На дело ние нещичко ще правим в тази посока, за която четем в Светото Евангелие, а всъщност, в дълбочина, не ще ни се иска да се разделим изцяло с онази антисвобода, с онази противосвобода, която ни шепне, че истински свободен е този човек, който е свободен от Бога и от Неговия закон, и от Неговите заповеди. Ето това е! Пътищата са пред нас.. Изборът е наш.
Да се помолим на Светия Господен архистратиг Михаил да запали в душите ни поне искрица от неговата огнена ревност, от неговата огнена преданост и любов към общия ни Творец, за да можем наистина да се освестим, наистина да преосмислим живота си, наистина да положим добро начало, наистина да се опълчим срещу злото, греха и смъртта в себе си и така да тръгнем скромно, незабелязано, смирено, но истински с кръст на рамо подир нашия Спасител, Богочовека Господ Иисус Христос, на Когото, с Отца и със Светия Дух, подобава слава и чест, поклонение и благодарение сега и всякога и в безкрайността на бъдещия век! Амин.
Триадицкий епископ Фотий
21 ноември (8 ноември ст ст.) 2008 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар