11 ноември (29 октомври ст. ст.) 2018 г.
„Ние се събрахме тук да отдадем последна дан на почит към един мъченик на вярата, високодостоен и всепредан йерарх. В лицето на загиналия светител върховната ни църковна управа – Св. Синод – губи един от най-просветените си йерарси, който в много отношения справедливо минаваше за ума и добрата съвест на Църквата ни“.
Възлюбени в Господа братя и сестри, чеда на Православната Христова Църква!
Току-що изречените думи са част от надгробното слово при опелото на Неврокопския митрополит Борис, произнесено от Доростоло-Червенския митрополит Михаил, по онова време наместник-председател на Св. Синод на Българската Църква.
Ето че 70 години по-късно ние се събрахме в този свят храм, за да прославим църковно този „мъченик на вярата“, останал верен на Христос докрай, засвидетелствал своята вярност с кръвта си, запазил неопетнено достойнството си на „ум и добра съвест“ на Православната Църква в България.
Безспорно не свещеномъченикът има нужда от нашата прослава, потребна ни е тя на нас. Не той се нуждае от богослужебна възхвала, а ние, защото чрез нея можем молитвено да се доближим до лика му, до красотата на добродетелите му, да усетим благоуханието на подвига му. Колцина са архиереите днес, които изпълняват и поучават (Мат. 5:19), в сравнение с тези, които поучават, без да изпълняват? Не са ли рядкост днес епископите, които смело и без остатък прекарват своите мисли, намерения, слова, действия през огъня на съвестта? Мнозина ли са днес тези архипастири, чиито думи извират от живота им, а не са словесна фасада, която го прикрива?
Но да чуем гласа на този „ум и добра съвест“ на Българската Църква: „Не е ли мъчение да бъдеш истинен между лъжци, честен между безчестни, свестен между безсвестни, смирен между надменни, щедър между алчни, кротък между жестоки, добър между зли? Не е ли мъченичество да проповядваш истината тогава, когато господарува лъжата – да крепиш добродетелта тогава, когато се шири порокът, – да защитаваш правдата тогаз, когато вилнее безправдието? Но истинското мъченичество почва тогава, когато се отречем от себе си напълно и се обречем изцяло на истината, правдата, доброто, любовта и се пожертваме за тях, – когато нашият живот бъде непрекъснато служение на тези светли сили и непрестанна жертва за тях, – когато ние им послужим и с живота, и със смъртта си“.
Ето го възможно най-краткото житие на свещеномъченик Борис Неврокопски. В тези негови думи тупти пулсът на вярата му в Бога, на верността му към Него, на упованието му в Него, на любовта му към Него, изпитани в горнилото на страдания, на самотност, на безкръвно и кръвно мъченичество за Христа.
Неврокопският митрополит-мъченик със слово и дело посочи единствено верния път за вярност към Спасителя и Неговата Църква в условията на възцарилата се комунистическа тирания. Никакво съглашателство с враговете на Църквата. Защото тъкмо това съглашателство им бе нужно, та чрез него да я обезсилят, да я разложат нравствено, да я подменят и да я унищожат. Можем само да скърбим, че в това отношение гласът на Христовия свещеномъченик остава самотен, неразбран, забравен. Както нерядко остава самотен, нежелан и загърбен гласът на собствената ни съвест. За привидно трезвия реализъм, за прагматизма и силно заземеният стремеж към „оцеляване“ този глас няма как да не се възприеме като прекалено идеалистичен, лишен от коректива на „здравия реализъм“.
* * *
През 1923 г. студентът богослов Константин Марков, бъдещият патриарх Кирил, се среща за пръв път с тогавашния архимандрит Борис (Разумов), който става негов духовен наставник и започва да го подготвя да приеме монашески постриг. Ето някои впечатления на младия Константин: „Много пъти посетих архимандрита Бориса и той неуморно ми говореше със спокоен тон, но винаги задълбочено върху трудностите на монашеския живот, върху необходимостта да се служи на Църквата предано и неотстъпно […].“ „Разбрах, че той гледа на църковното служение като на подвиг, а не като на кариера. Тая мисъл той старателно се трудеше да ми втълпи, за да не живея с някакви кариеристични илюзии“.
Доста по-прагматично настроеният младеж вижда в идеализма на архимандрит, по-късно митрополит, Борис нещо прекалено: „Това, което в известна мярка наистина му недостигаше, бе чувството за реалност. Той вярваше, че добрата воля може да преодолее всякакви пречки, да осъществи високи цели, макар и морално и материално неподготвени. Тоя прекален негов оптимизъм му остана до края на живота.“
Тук е водоразделът между два несъвместими възгледа за служение на Църквата, когато една безбожна тоталитарна власт се стреми да я унищожи морално и физически. Наистина можем само да съжаляваме, че бъдещият патриарх Кирил не е възприел от своя, както го нарича, „старец“ неговия духовен и „краен“ идеализъм, а остава привързан към друг тип „идеализъм“, който намира израз в идеите за социална справедливост, постижима чрез революционното преподреждане на отношенията в този свят. Съчетан със стремежа към благополучие и престиж, този тип „идеализъм“ много лесно се съчетава с „разумното“ поведение на „сътрудничество“ с наложилия се у нас атеистичен режим. За разлика от свещеномъченик Борис, на Кирил, който тогава вече бил Пловдивски митрополит, не му липсва „реализъм“. В духа на току-що приведените негови разсъждения той преценява, че за „осъществяването на високи цели“, каквато е целта да бъде отстоявана свободата на Църквата, не са налице необходимите „морални и материални“ условия. За такъв тип мислене никога не е време за мъченически и изповеднически подвиг. И следователно този подвиг никога не може да стане личен избор. Неслучайно Пловдивският митрополит Кирил, временно управляващ Неврокопска епархия след убийството на светителя, дава напътствия на Епархийския съвет, записани в протокола на първото му заседание след погребението на Христовия свидетел: „Негово Високопреосвещенство в едно пространно изложение разгледа въпроса за отношението между църква и държава и по-особено се спря върху отношенията на енорийския клир към светската власт при конкретните условия на нашия живот. Той изтъкна, че с историческа необходимост се преминава към нов обществен строй, именно към социализъм. От вътрешните противоречия на обществото … се ражда с историческа закономерност стремежът към преустройство на обществото. Служителите на Църквата, които се вдъхновяват от високите начала на християнското учение за Царството Божие, трябва да имат положително отношение към тоя стремеж. Ето защо те трябва да подкрепят усилията за изграждането на нов обществен строй. С това те ще подкрепят не само властта, но ще допринесат за създаването на такива обществено-икономически условия, които биха представлявали добра почва за растежа и цъфтежа на християнските добродетели. […] Не бива да се смущаваме от това, че представителите на днешната власт са във философско отношение материалисти, които вярват, че историческото развитие ще ликвидира религията. … Нека обаче да оставим на историята да отсъди кое е право, а ние да не занемаряваме възможностите за едно полезно сътрудничество с държавата, за благото на нашия народ.“ Едва ли е необходимо да се спомене, че очертаната от митрополит Кирил насока е напълно противоположна на тази, която е следвал свещеномъченик Борис. Пловдивският митрополит съвсем открито изповядва учението за обществените закономерности и развитие, присъщо на т. нар. исторически материализъм, в пълна противоположност на християнското разбиране за човешката история. Пред нас е плодът от приспособленския „реализъм“: за паница леща той продава духовната свобода на Христовата Църква и превръща най-вече висшето ѝ ръководство в инструмент, с който нейните врагове се стремят да я обезкървят, да я унищожат морално с надеждата тя и физически, като изсъхнал ствол, постепенно да отмре и да изчезне от лицето на земята.
* * *
„Умът и добрата съвест на Българската Църква“ благовестят: „Една велика идея умира само тогава, когато няма кой да умре за нея. Правдата побеждава тогаз, когато има кой да се бори за нея, истината тържествува тогаз, когато има кой да се жертва за нея“. Навярно и днес мнозина ще съзрат в тия думи романтичен повей, прекален оптимизъм, приповдигнат идеализъм. Не, не е така. Защото тия и много други, изречени от светия свещеномъченик думи, не са просто впечатляваща реторика, а изповед, изказана със слово и запечатана с дела, изповед на разстреляна, но неумираща съвест, изповед, напоена с мъченическа кръв, изповед-живот, изповед-завет, изповед-зов към всички, призовани да бъдат „ум и добра съвест“ на светата Православна Христова Църква.
Свети свещеномъченико отче наш Борисе, моли Бога за нас. Амин!
† Триадицкий митрополит Фотий
Прочетете още: НЕВРОКОПСКИЯТ МИТРОПОЛИТ БОРИС – СЪВЕСТТА НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар