Днес, възлюбени, ние славим всебългарския наш духовен отец преподобни Йоан Рилски Чудотворец. Ето, зовем го отец! Народът е нарекъл днешния празник „отчов ден“. Украсяваме неговата икона, молим му се пред нея. Утре част от вас ще посетят Рилската обител и ще преклонят колене пред светите мощи на преподобни Йоан.
Ала можем ли ние с вас да се наречем наистина чеда на св. Иван Рилски? На кого е посветил той цялото си същество, целия си живот? На Христа Спасителя! Сърцето му, душата му са станали вечен олтар, на който св. Иван денонощно е служил на въплътеното Слово. Върху този осветен от вяра, труд, молитва, от всички светоевангелски добродетели Христов олтар св. Иван е служил на Христа. Той е възприемал света и всичко в него във Христа и чрез Христа. На всички люде и на всеки човек е гледал с Христовите очи, т.е. с очите на вечния живот, на вечната истина, на вечната правда, на вечната любов! А ние с вас, с какви очи гледаме към св. Иван и един към друг? На кого или на що сме посветили ние живота си? Ако ние имаме в очите си похот, ако в очите ни блести тъмният пламък на житейската гордост, на ламтежа за земни блага и наслади, то ние не ще можем да гледаме чисто иконата на св. Иван, не ще можем да гледаме чисто един към друг и следователно не можем да се наречем чеда на св. Иван. Ако ние на дело сме посветили живота си на земните стихии и на собствените си страсти, облепени, прикрити с един външно приличен християнски църковен живот, ние не можем да се наречем чеда на св. Иван. Ако ние с вас не гладуваме и не жадуваме за Христа, а само четем, разсъждаваме, богословствуваме, говорим или пък с Мартино усърдие тичаме да изпълняваме дела от църковно-организационния живот, ние не ще можем да се наречем чеда на св. Иван. Ако ние не живеем в Христа, ако ние реално не се променяме с благодатта на покаянието и на останалите свети Тайнства и си оставаме полуезичници по нрав и християни по традиция, ние не ще можем да се наречем чеда на св. Иван. Ако нашето християнско съзнание се свежда до набор от усвоени навици, които заместват, изместват порива да посветиш себе си на Христа, да се променяш, да станеш първом човек, а сетне и да започнеш да се обожаваш чрез действието на несътворената благодат, то тогава ние не ще можем да се наречем чеда на св. Иван. Никакви навици, никакви външни традиции, нищо не може и не бива да замества и измества сърцевината на християнския живот! А тази сърцевина е отново и отново подновяване на стремежа, изясняване на съзнанието за смисъла на нашия живот, за целта на нашия живот. Отново и отново подновяване на стремежа към живот в Христа, към живо и дейно приобщаване с истините на Божието слово, към живот според животворните начала на това слово. Никакви навици на външно благочестие, та дори и никакви повърхностни навици за изповед и причастяване с Христовите Тайни не бива да заместват и да изместват стремежа към това, да осъзнаем своята нищета, да осъзнаем, че „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“, според думите на Апостола (Евр. 13:14). Да осъзнаем - колкото е възможно по-дълбоко и по-живо - че ние сме тук странници, че постоянна цел и завършен, пълен смисъл на нашето съществуване е Небесното отечество, а не една или друга задача, не една или друга дейност, не едни или други мисли, планове, мечти, свързани със земното ни съществуване. Та ето, ако ние сме едни инертни, полубитови християни, ако лъжливото спокойствие в усвоения набор от навици за християнски живот съществува съвместно и някак мирно с полуезически нрави, с притъпена съвест, с кипежа на собствените ни страсти, с нашата грубост, с нашето неумение дори да общуваме с ближните въз основа на най-обикновените човешки норми за приличие, възпитаност, скромност, усетливост, то ние просто не сме християни. И не сме и в това състояние не можем да бъдем чеда на св. Иван Рилски. Какво да кажем? Безответни сме...
Свети Иване, възкреси ни, съживи душите ни, оживи в тях светоевангелската вяра, животворната вяра в Христа Спасителя! Извади ни от гробовете! Оживи ни, за да станем вместилище на Христовия живот, та този, единствено истински живот, да съживи, да напои с духовна роса и нашата пресъхнала, изстрадала родна българска земя! Амин.
Проповед, произнесена на 1 ноември (19 октомври ст. ст.) 2008 г. от Триадицкий митрополит Фотий, предстоятел на БПСЦ
Няма коментари:
Публикуване на коментар