Ала тия думи, казани пряко, отнасящи се пряко за старозаветния Израил се отнасят с пълна сила и за нас, новозаветния Израил. Падаме ли ние, или ставаме? Към кои се числим ние с вас? Към падащите или към тия, що стават?
Отговорът на този въпрос не е лесен. А той не е лесен, защото, уви, за нас, съвременните християни, никак не е лесно да се изправим честно пред Бога и пред съвестта си. А защо не е лесно? Ред са причините за това, но очевидно е, че ние не се изправяме често искрено, съвсем открито пред Бога и пред съвестта си. Защото ако го правехме, нашият живот и нашето свидетелство за Христа биха били дейни, биха се увенчавали с плод. За жалост, подобно на старозаветния Израил, ние се привързваме към буквата. Ние дирим старото не в добрия смисъл на това понятие. Подобно на старозаветния Израил, ние мислим много повече, ако не и почти изцяло, за земното и тленното, а не за възвишеното и небесното. И затова свидетелствуваме с поведението си, с живота си. О, ако е така, то ние несъмнено се числим към тия, които падат.
И тъй, робуваме ли ние с вас на буквата, или се стремим да бъдем синове на благодатта? Хайде, нека всеки от нас честно да си отговори - на кое отдава по-голямо значение, кое за него е същина и смисъл, кое за него е средоточие на християнското му съзнание? Външната, дисциплинарно-богослужебна страна на църковния живот или църковният живот в неговата пълнота в дух и истина. Кога нашата съвест се тревожи повече? Когато нарушим обредно предписание или когато нарушим Христова заповед?
Когато центърът на тежестта в нашето съзнание се измести към външната, обредната, богослужебно-дисциплинарна страна на църковния живот, ние започваме да робуваме на буквата и да приличаме на старозаветните фарисеи и книжници. Така е по-лесно. По-лесно е, когато изпълняваме външни предписания. На тях не само че отдаваме голямо значение, но на тях отдаваме понякога свръхзначение, заради което ние сме готови да спорим с нашите ближни до степен, че да се разгневим, да порицаваме, да коментираме. Ето, тук са поставени три икона една до друга. И сега как трябва да се поклоним? Два пъти пред всяка, да я целунем и един път отново да се поклоним, или може и пред трите икони да се поклоним два пъти, да целунем всяка една от тях и после отново да се поклоним? О, колко е заострено вниманието към подобен род въпроси. Има даже някои блюстители на един такъв ред, който те са си възприели или за който сме научили отнякъде. Втурват се да правят забележки, да „просвещават“, да обясняват: „това се прави така, а не така.“ Вижте, тези неща имат своето място в църковния живот, безусловно. Но те нямат първостепенно място. Те имат своето място. И един християнин със здраво църковно съзнание и правилни азбучни духовни понятия би трябвало да знае това. За да изпълня това предписание, аз проявявам криворазбрана ревност, аз мога да прегазя другия човек, да го смутя, дори да го отблъсна от църквата. Но аз чувствам задоволство, удовлетворение от това, че съм му обяснил как трябва да се покланя, как е правилно. Ето, такива християни падат, а не стават. Такива християни противоестествено откъсват буквата от духа, загърбват духа, робуват на буквата и падат. А Христос дойде, за да изпълни буквата, за да я изпълни с Дух и да ни научи да се покланяме на Живия Бог с дух и истина.
И тъй, кое е водещото в нашето църковно съзнание, доколкото го имаме, в нашето християнско съзнание? Старият закон или Новият закон? За какво ние мислим повече – за тленното и земното или за възвишеното и небесното? О, ние тук всички с вас, боя се, че не ще изрека неправда като кажа, че тук ние всички с вас падаме. Ние мислим много повече за земното и тленното. И дори осъзнато, да, напълно осъзнато, а понякога може би не дотам, ние сякаш искаме да поставим и небесното, възвишеното в служба на земното и тленното. Затова ние се молим все за неща, свързани със земния ни живот. Все за това се молим или предимно за това се молим. Не падаме ли ние в такива случаи, вместо да ставаме? И когато падаме, ние се отдалечаваме от основни, основни черти на същинската християнска общност. Би следвало тя..., разбира се, тук пояснявам, тя не е идеaлна, но би следвало водещо да звучи в нея тонът на искреността, честността, прямотата, дружелюбната откритост, стремежът към взаимност. И всичко това - в името на Христа Иисуса и на заповяданата ни от Него любов към ближния.
Така ли е тук, в нашата общност? Повсеместно, възлюбени, повсеместно християните днес, а и ние сме падащи, защото мислим повече за тленното и земното, а не за възвишеното и небесното, защото робуваме на буквата и, уви, сме далеч от това да бъдем синове и дъщери на благодатта. Иначе нямаше да бъркаме послушанието с безотговорност. Ако бяхме Христови в дух и истина нямаше да смятаме начумереното, грубовато, дръпнато поведение за признак на духовност. Нямаше да смятаме човекоугодието, лицеприятието за смирение. Нямаше да си изграждаме една, неволно, разбира се, една своеобразна общностна етика, както се нарича в науката корпоративна етика, присъща на определена общност от хора, която си изгражда свои норми и този, който желае да се впише в общността преди всичко усеща тия норми и започва да им подражава. Нашата общностна етика трябва да бъде светото Евангелие и нищо друго! А не някой човек, като дойде и като го видят, че не се покланя три пъти пред всяка икона, да се почувства неудобно, задето не спазва нормите на общностната етика, на това, което е прието да речем тук, в този кръг, сред тия хора и да очаква остра забележка от това, да очаква неприемане, защото не се подчинява на една или друга норма. А човек наистина може да не знае. Човек наистина може да направи нещо, което не подобава да се върши в храма. Има, обаче, начин да се подходи към него. Кой е този начин? Какви са нормите, на които той почива? Светото Евангелие, учението на Спасителя, Неговият пример!
И тъй, към кои се числим ние с вас? Към падащите или към ставащите? Никакви етикети няма да ни спасят и да повишат нашия авторитет тук! Никакви външни фасади! Този, който се грижи да боядисва фасадата и да я прави все по-привлекателна, все по-красива, попада под думите на Спасителя за тия, които варосват гробниците. Стремежът да се представим (аз или ние) вече, вече ни води встрани от Евангелието. Самите отношения, йерархичните отношения трябва да бъдат също, ако ние сме здрава общност, мотивирани от искреност, любов, съвест, смирение. Според насложилите се норми на общностната “етика”, (навсякъде тези норми се забелязват и те са отвратителни) ние все пак, така, съобразяваме се с йерархията, но не по съвест, а заради някакви други, поради някакви други подбуди: някои раболепничат пред високостоящия, а са сурови и жестоки с този, който е под тях. И това се наблюдава и тук, в църквата. А това е направо нехристиянско! Това е отвратително! Каем ли се за това? Каем ли се за това така, както се притесняваме и охкаме, ако сме изяли филия олио в ден, в който не се яде олио или сме направили някакво, каквото и да е нарушение в дициплинарно-богослужебната област от църковния живот? Каем ли се така, когато тъпчем Христовия закон с подобни прояви? Да или не? Или тия неща някак, така са затормозващи, тежки за съзнанието, отбутваме ги в страни и се изживяваме като християни просто защото изпълняваме някакъв набор от усвоени религиозни навици.
И тъй, Христос Господ, Младенецът Богочовек, по думите на св. Симеон Богоприемец, лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля. Ще добавя - и в Новозаветния Израел – Църквата.
Да дойдем на себе си, възлюбени, за да можем наистина да срещнем Господа, за да можем постепенно или пък още по-хубаво - бързо и рязко да се изправим, та да станем синове и дъщери на благодатта, защото иначе ще се окаже, че не сме Христови. Да възлюбим новия евангелски закон и чистосърдечно, с простота и искреност, да се стремим да мислим за единствено стойностното, за най-същественото, за възвишеното, за небесното - по молитвите на всепречистaта Владичица наша Богородица и Приснодева Мария и с благодатта на нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос, Който заедно с Неговия Безначален Отец и Пресветтия Благ и Животворящ Дух да бъде благословен и преблагословен сега и всякога и във вечни векове! Амин.
Проповед, произнесена на 15 февруари (2 февруари ст.ст.) 2011 г. от Триадицкий митрополит Фотий, предстоятел на БПСЦ
Няма коментари:
Публикуване на коментар