В онази епоха православното богословско свидетелство на св. Григорий Палама за едни е светлина, а за други - здрач и дори мрак. Четиринадесетото столетие се смята за един от най-критичните периоди от историята на Източната римска империя. По думите на о. Георгиос Металинос то е белязано от странна антиномия: социално-политическа криза, преплетена с духовни сблъсъци. Същият автор подчертава, че обикновено изследванията върху богословската полемика през XIV в. се съсредоточават в по-голяма степен върху нейните оценки, отколкото върху анализа на причините, довели до появата ѝ. Така например говори се за изцяло политически сблъсък, за спор между немонашеския клир и монашеството, за стълкновение между аристотеловите и платонистките идеи на богословска почва, за противопоставяне на две различни предания в недрата на Православието и т. н. С други думи, тази полемика се представя като изключително вътрешно-византийски проблем, включително и по своите причини. Но проучванията в последните десетилетия доказват, че става дума за сблъсък, на византийска почва, между богословието и духовния опит на Изтока и Запада, т. е. между православното и римокатолическото предание. Отговорен за този сблъсък е гръцкият монах Варлаам от Калабрия, Южна Италия (ок. 1290-1348), който не само го предизвиква, но и носи отговорността за неговото крайно изостряне. Богословският спор между Варлаам и св. Григорий става повод за свикването на редица църковни събори през периода 1341-1351 г. Едни от тях признават учението на св. Григорий за православно, а други - не. Така след двата Константинополски събора през 1341 г., които потвърждават, че учението на св. Григорий е православно, започва поредица от събори, наричани в изследователски публикации „антипаламитски" (такива събори се провеждат в периода 1342-1344 г.) и „паламитски" (1346-1347 г.). Главната цел на св. Григорий като богослов е да защити автентичността, реалността на православната духовност, на исихасткия опит като нейна сърцевина. По думите на о. Георги Флоровски, като богослов Палама е „просто тълкувател на духовния опит на Църквата". Но богословието му не е безжизнено повторение, а харизматичен, бликащ от благодатно единение с Бога, изказ на аспекти от неизчерпаемата пълнота на църковното Предание. Ето в този смисъл богословието на Христовия светител е светлина, която свети в мрака и която мракът не успя да обземе. Мракът на плътското мъдруване за Бога и на духовната заблуда.
Взето само по себе си, философичното богословие, каквото е било богословието на латиномислещите противници на св. Григорий, е неправославно говорене за Бога със субективна убеденост за вярност към Православието, изричане на логически построения от категории и понятия, отлети в матрицата на западната схоластика и обгърнати от контекста на римокатолическата духовност. А ето какво казва дори за правилното богословстване св. Григорий Палама: "Богословието отстои толкова от светлинното боговидение и толкова се е отделило от общението с Бога, колкото е отстоянието между това да знаеш и да притежаваш. Затова да казваш нещо за Бога и да се срещнеш с Него са две различни неща."
Уви, преобладаващото богословско говорене в днешния православен свят не е лишено от самоувереност. А тя лесно забравя или просто подминава мерилото за неговата истинност: степента, в която се приобщаваме към богословското свидетелство и духовния опит на отците, защото в тях тупти пулсът на Преданието, на Божието Откровение, част от което е разкрита в Свещеното Писание. Приобщаваме се към това свидетелство не чрез сух прочит на светоотечески текстове, не чрез школско умение да ги цитираме, а посредством цялостна духовна и интелектуална аскеза, която предпазва ума ни от склонността му да осмисля Преданието чрез самия себе си, такъв, какъвто е, през призмата на напластените в него светогледни конструкции, интелектуални мотиви, понятийни средства, просмукани от стихиите на този свят (ср. Кол. 2:8). Тази аскеза помага на ума да се очиства, да се възвисява, да се преобразява, за да може според мярата на Божия дар да възприема автентичността на Преданието. А тъкмо то, Преданието, е истината на Църквата, в която "диша" Светият Дух чрез нетварната енергия (благодат) на Триединия Бог. Обогатяващото съзнание за духовна нищета ведно със стремежа към пребъдване в истината на Църквата просветлява природния разум и прави призваните към богословско служение годни в една или друга степен да изказват живо, действено с интелекта си нейния съборен опит в общението, единението на човеците с Живия Бог.
Триадицки митрополит Фотий
Няма коментари:
Публикуване на коментар