Цветанка беше на девет години, дъщеря на един виден богат столичанин, който се бе отдал всецяло на науката и имаше модерни разбирания за живота. Тя нямаше баба или дядо, които да ѝ разправят за старото време, за тогавашното семейство, обичаи, традиции, вяра, а родителите ѝ сякаш нищо не знаеха за живота на дедите си и родителите си.
Детето чуваше в техния салон разговори за наука, музика, театър, танци, балове, сплетни, но никога не бе чуло да се разправя за вяра и Бога.
Това лято Цветанкина майка се разболя и трябваше да замине за Виена, за да ѝ се направи операция, а Цветанка настаниха у семейство Михайлови — нейни роднини.
Михайлови имаха две дъщери, Пенка и Вяра: едната на осем, а другата на единадесет години. Госпожа Михайлова беше интелигентна жена, скромна и богобоязлива. Тя възпитаваше децата си, както самата бе възпитана от майка си; да почитат по-старите, да седят прилично в присъствието на другите, да чакат търпеливо на трапезата, докато майка им поднесе яденето, да не посягат първи и да не капризничат.
Силно впечатление направи на Цветанка вечерната молитва на децата. Над всяко креватче висеше малка иконка. Преди лягане майката заедно с малките си дъщери коленичиха, скръстиха ръце и изчетоха молитвата си. След това малките прегърнаха майка си, целунаха я с думите „лека нощ“ и си легнаха щастливи.
Цветанка стоеше права и няма свидетелка на тая сцена между майка и деца. Това ѝ се видя мило и трогателно. И когато госпожа Михайлова покани и нея на молитва, тя трябваше да отговори, че не знае да се моли и че у тях не се молят.
На следващата вечер се повтори същата сцена. Когато си легнаха, Цветанка, която спеше до Пенка, каза:
— Колко ми харесва, че вие се молите! Във вас гори кандило, а ние нямаме такова...
Тя помълча малко, па попита :
— Пенке, ти отде знаеш, че има Бог?
Тоя въпрос никой не беше ѝ задавал досега и Пенка, като помисли, отговори:
— Че нали учиме за Бога? Кой сътвори света, човека, не е ли Бог?
— Да, но един път мама ми каза, че Бог не съществува.
— А нашата майка казва, че ние трябва да обичаме Бога, да Му се молим и Той винаги ще ни помага.
— Постите ли за Великден и Коледа?
— Постим и се причастяваме — отговори Пенка. Мама казва, че по тоя начин се сближаваме с Бога.
Цветанка въздъхна.
— И аз искам да постя, но мама не дава.
Децата се умълчаха — всяко заето със свои мисли.
Пенка протегна ръчица и погали косиците на Цветанка.
— Аз ще помоля мама да ти разправи за Бога, искаш ли? Тя много знае за Него.
— Искам- радостно отвърна Цветанка.
— Мама казва, че безверниците не са добри хора — тихо произнесе Пенка след кратка пауза, сякаш че се страхуваше да не обиди другарката си.
Цветанка наистина почувствува срам, че тя досега никога не се бе молила.
На следващия ден трите деца бяха заобиколили госпожа Михайлова, която им разправяше за Бога, за делата на Христа, за любовта Му към хората, как се е пожертвувал за тяхното спасение и как е благославял децата, учил ги е и напътствувал. Тя им казваше, че всички трябва да обичат Бога, да ходят в празник на молитва в Неговия дом — църквата, да слушат проповедите на свещениците и да се стараят да правят добри дела.
Цветанка слушаше с внимание и когато г-жа Михайлова свърши, каза:
— Когато мама оздравее и аз си отида у дома, пак ще идвам у вас. Искам и мене да научите да се моля.
Вечерта Цветанка наред с другите коленичи, скръсти ръчички и се помоли на Бога най -напред за здравето на майка си, после на татка си, за себе си, за близките си, своите успехи, целуна ръка на г-жа Михайлова, която на свой ред я притисна до сърцето си и благослови. Тя разбра, че в тая мила детска душа може да се сее добро семе.
Майката на Цветанка оздравя и се завърна у дома си. Прибраха и Цветанка, която отнесе скъпи спомени от своите другарки и майка им.
Още същата вечер тя седна между родителите си, взе вид на сериозен човек, поизгледа ги, па каза.
— Аз искам да ви попитам нещо.
— Какво — обади се майка ѝ.
— Кажи ми, мамо, защо ти и татко сте безверници?
Двамата съпрузи останаха изненадани от зададения въпрос.
— Защо да сме безверници — попита бащата.
— Защото в нашата къща няма кандило, над моето креватче няма иконка, защото ние не постим, не ходим в църква, защото вие не се молите на Бога, защото вие сте безверници.
Родителите се спогледаха. Цветанка разбра смущението им и като победител заяви:
— Трябва да знаете, че занапред аз искам, всяка неделя да ме водите на църква, да има и в нашата къща кандило и икона, да постя за Великден и да се причастя.
Майката и бащата се разсмяха.
— Какво е станало с тебе? Кой те научи да говориш така? Ти досега не си мислила за Бога.
— Майката на Пенка. У тях е тъй хубаво.. Тя ме учеше вечер да се моля за тебе, за да оздравееш по-скоро и ти оздравя. Тя е добра майка.
— Ха, значи аз съм лоша — шеговито обидена обади се майка ѝ.
Цветанка не отговори веднага. Тя постоя с наведена глава, после изгледа майка си, па каза:
— Но ти ще станеш добра, мамо, защото аз ще науча и тебе да се молиш и обичаш Бога.
Тая вечер преди лягане Цветанка коленичи пред креватчето си. След това детето целуна майка си и каза:
— Ето, сега ти си добра майка...
След месец на един прием у богатия учен майката разправяше за вярата на своята малка дъщеря, как тя ги наблюдавала, сърдила се, ако не я заведат на църква или ѝ попречат вечер на молитвата. Тя намираше, че те са жертва на нейния каприз, че трябва да се преструват на верующи и даже тя самата е принудена да се моли с нея заедно, за да не я обижда и разплаква.
И повечето от присътстващите — модерни хора — се заливаха от благодушен смях.
А малката Цветанка се бе наложила на родителите си. Тя имаше една хубава иконка окачена над креватчето си над самата ѝ главичка, зачестила бе своите посещения у роднините си Михайлови, слушаше съветите на майка им, четеше религиозни книжки, които Пенка ѝ даваше, отиваше в църква и слушаше речите на дядо поп. А най-щастлива беше, когато можеше да присъствува в църква, на някоя проповед държана от дядо владика. Тя се промъкваше близо до него и с особено благоговение го слушаше. И детската ѝ фантазия я пренасяше във времето на Иисуса Христа, Който обичаше децата, събираше около Себе Си и ги благославяше.
Така мина цяла година за щастливата Цветанка. Внезапно тя се разболя тежко. Лекарите откриха двойна бронхо-пневмония. Положението беше сериозно и лекари и родители бяха отчаяни.
— Ще я спасим ли, докторе? Вече десети път разплакана задаваше тоя въпрос майката.
— Положението г-жо, е критическо, но природата понякога прави чудеса. Ще чакаме кризата. Трябва да се внимава добре тоя ден, да имате топли шишета, валериан и чай. При спадането на температурата веднага да се затопли тялото и да се усили сърцето.
На деветия ден тоя критически момент настъпи. Цветанка беше в безсъзнание от високата температура. Изведнъж, обаче, детето се изпоти, сякаш бе заляно с вода, температурата спадна веднага под нормалната и то затрепера от студ. Веднага се пристъпи към усилване на сърцето и затопляне на тялото.
Лекарят дойде и каза, че сърцето е добре и детето е спасено. Цветанка заспа спокоен сън. Някакъв шум я събуди. И тя видя родителите си коленичили пред нейното креватче да се кръстят.
Цветанка засмяна им протегна ръце и каза:
— Аз съм здрава вече и нищо не ме боли.
Майка ѝ се наведе над нея, покри я с целувки и с искрена вяра каза.
— Има Бог!..
Детето чуваше в техния салон разговори за наука, музика, театър, танци, балове, сплетни, но никога не бе чуло да се разправя за вяра и Бога.
Това лято Цветанкина майка се разболя и трябваше да замине за Виена, за да ѝ се направи операция, а Цветанка настаниха у семейство Михайлови — нейни роднини.
Михайлови имаха две дъщери, Пенка и Вяра: едната на осем, а другата на единадесет години. Госпожа Михайлова беше интелигентна жена, скромна и богобоязлива. Тя възпитаваше децата си, както самата бе възпитана от майка си; да почитат по-старите, да седят прилично в присъствието на другите, да чакат търпеливо на трапезата, докато майка им поднесе яденето, да не посягат първи и да не капризничат.
Силно впечатление направи на Цветанка вечерната молитва на децата. Над всяко креватче висеше малка иконка. Преди лягане майката заедно с малките си дъщери коленичиха, скръстиха ръце и изчетоха молитвата си. След това малките прегърнаха майка си, целунаха я с думите „лека нощ“ и си легнаха щастливи.
Цветанка стоеше права и няма свидетелка на тая сцена между майка и деца. Това ѝ се видя мило и трогателно. И когато госпожа Михайлова покани и нея на молитва, тя трябваше да отговори, че не знае да се моли и че у тях не се молят.
На следващата вечер се повтори същата сцена. Когато си легнаха, Цветанка, която спеше до Пенка, каза:
— Колко ми харесва, че вие се молите! Във вас гори кандило, а ние нямаме такова...
Тя помълча малко, па попита :
— Пенке, ти отде знаеш, че има Бог?
Тоя въпрос никой не беше ѝ задавал досега и Пенка, като помисли, отговори:
— Че нали учиме за Бога? Кой сътвори света, човека, не е ли Бог?
— Да, но един път мама ми каза, че Бог не съществува.
— А нашата майка казва, че ние трябва да обичаме Бога, да Му се молим и Той винаги ще ни помага.
— Постите ли за Великден и Коледа?
— Постим и се причастяваме — отговори Пенка. Мама казва, че по тоя начин се сближаваме с Бога.
Цветанка въздъхна.
— И аз искам да постя, но мама не дава.
Децата се умълчаха — всяко заето със свои мисли.
Пенка протегна ръчица и погали косиците на Цветанка.
— Аз ще помоля мама да ти разправи за Бога, искаш ли? Тя много знае за Него.
— Искам- радостно отвърна Цветанка.
— Мама казва, че безверниците не са добри хора — тихо произнесе Пенка след кратка пауза, сякаш че се страхуваше да не обиди другарката си.
Цветанка наистина почувствува срам, че тя досега никога не се бе молила.
На следващия ден трите деца бяха заобиколили госпожа Михайлова, която им разправяше за Бога, за делата на Христа, за любовта Му към хората, как се е пожертвувал за тяхното спасение и как е благославял децата, учил ги е и напътствувал. Тя им казваше, че всички трябва да обичат Бога, да ходят в празник на молитва в Неговия дом — църквата, да слушат проповедите на свещениците и да се стараят да правят добри дела.
Цветанка слушаше с внимание и когато г-жа Михайлова свърши, каза:
— Когато мама оздравее и аз си отида у дома, пак ще идвам у вас. Искам и мене да научите да се моля.
Вечерта Цветанка наред с другите коленичи, скръсти ръчички и се помоли на Бога най -напред за здравето на майка си, после на татка си, за себе си, за близките си, своите успехи, целуна ръка на г-жа Михайлова, която на свой ред я притисна до сърцето си и благослови. Тя разбра, че в тая мила детска душа може да се сее добро семе.
Майката на Цветанка оздравя и се завърна у дома си. Прибраха и Цветанка, която отнесе скъпи спомени от своите другарки и майка им.
Още същата вечер тя седна между родителите си, взе вид на сериозен човек, поизгледа ги, па каза.
— Аз искам да ви попитам нещо.
— Какво — обади се майка ѝ.
— Кажи ми, мамо, защо ти и татко сте безверници?
Двамата съпрузи останаха изненадани от зададения въпрос.
— Защо да сме безверници — попита бащата.
— Защото в нашата къща няма кандило, над моето креватче няма иконка, защото ние не постим, не ходим в църква, защото вие не се молите на Бога, защото вие сте безверници.
Родителите се спогледаха. Цветанка разбра смущението им и като победител заяви:
— Трябва да знаете, че занапред аз искам, всяка неделя да ме водите на църква, да има и в нашата къща кандило и икона, да постя за Великден и да се причастя.
Майката и бащата се разсмяха.
— Какво е станало с тебе? Кой те научи да говориш така? Ти досега не си мислила за Бога.
— Майката на Пенка. У тях е тъй хубаво.. Тя ме учеше вечер да се моля за тебе, за да оздравееш по-скоро и ти оздравя. Тя е добра майка.
— Ха, значи аз съм лоша — шеговито обидена обади се майка ѝ.
Цветанка не отговори веднага. Тя постоя с наведена глава, после изгледа майка си, па каза:
— Но ти ще станеш добра, мамо, защото аз ще науча и тебе да се молиш и обичаш Бога.
Тая вечер преди лягане Цветанка коленичи пред креватчето си. След това детето целуна майка си и каза:
— Ето, сега ти си добра майка...
След месец на един прием у богатия учен майката разправяше за вярата на своята малка дъщеря, как тя ги наблюдавала, сърдила се, ако не я заведат на църква или ѝ попречат вечер на молитвата. Тя намираше, че те са жертва на нейния каприз, че трябва да се преструват на верующи и даже тя самата е принудена да се моли с нея заедно, за да не я обижда и разплаква.
И повечето от присътстващите — модерни хора — се заливаха от благодушен смях.
А малката Цветанка се бе наложила на родителите си. Тя имаше една хубава иконка окачена над креватчето си над самата ѝ главичка, зачестила бе своите посещения у роднините си Михайлови, слушаше съветите на майка им, четеше религиозни книжки, които Пенка ѝ даваше, отиваше в църква и слушаше речите на дядо поп. А най-щастлива беше, когато можеше да присъствува в църква, на някоя проповед държана от дядо владика. Тя се промъкваше близо до него и с особено благоговение го слушаше. И детската ѝ фантазия я пренасяше във времето на Иисуса Христа, Който обичаше децата, събираше около Себе Си и ги благославяше.
Така мина цяла година за щастливата Цветанка. Внезапно тя се разболя тежко. Лекарите откриха двойна бронхо-пневмония. Положението беше сериозно и лекари и родители бяха отчаяни.
— Ще я спасим ли, докторе? Вече десети път разплакана задаваше тоя въпрос майката.
— Положението г-жо, е критическо, но природата понякога прави чудеса. Ще чакаме кризата. Трябва да се внимава добре тоя ден, да имате топли шишета, валериан и чай. При спадането на температурата веднага да се затопли тялото и да се усили сърцето.
На деветия ден тоя критически момент настъпи. Цветанка беше в безсъзнание от високата температура. Изведнъж, обаче, детето се изпоти, сякаш бе заляно с вода, температурата спадна веднага под нормалната и то затрепера от студ. Веднага се пристъпи към усилване на сърцето и затопляне на тялото.
Лекарят дойде и каза, че сърцето е добре и детето е спасено. Цветанка заспа спокоен сън. Някакъв шум я събуди. И тя видя родителите си коленичили пред нейното креватче да се кръстят.
Цветанка засмяна им протегна ръце и каза:
— Аз съм здрава вече и нищо не ме боли.
Майка ѝ се наведе над нея, покри я с целувки и с искрена вяра каза.
— Има Бог!..
Прочетете: "Майката на злодея" от Евгения Марс
Няма коментари:
Публикуване на коментар