Тая заран се изпълни смъртната присъда над Първан, замесен в атентата на св. Неделя. Той бе осъден, по силата на закона, на смърт чрез обесване на публично място.
Преди да го изведат от тъмничната килия, прокурорът се яви при него и го попита, какво е последното му желание.
Първан не отговори веднага. Той запуши цигара и се замисли. Той имаше майка, която обичаше, но за която малко бе мислил и сега искаше да я види, да ѝ поиска прошка, да я прегърне и притисне до сърцето си за последен път, да ѝ даде смелост геройски да понесе неговата загуба, да бъде силна, па и да ѝ каже, че той смело ще посрещне смъртта.
От няколко дена Първан не страдаше вече за себе си, неговият край беше близък, но мисълта за майка му не му даваше мир. Как ще преживее тя неговата смърт?...
И в миг той си спомни своето детинство. Колко грижи, колко страдания и безсънни нощи беше изживяла тя за него! И на старини, когато трябваше да ѝ помага, той я осъжда на смъртни страдания.
Той притвори очи и видя майка си, която се мъчи да си пробие път през любопитната тълпа, бледна, с премаляло от болка сърце, цяла треперяща да стигне до лобното място, за да види своя син, да го окъпе в сълзите си, да облекчи страданията му, като му каже, че не един той страда, че друг, неговата майка, страда повече от него, че той след, малко ще се успокои, а тя ще остане в мъки да живее, да го оплаква...
И един вътрешен глас му обади:
— Тя е слаба, не ще преживее смъртта ти.
— Какво е последното ви желание? — повтори прокурорът.
Първан трепна.
— Не казвайте на майка ми часът на моето обесване.
И като бръкна в джоба на дрехата си, извади едно писмо.
— Предайте ѝ това писмо.
В него Първан се прощаваше със своята скъпа майка, молеше я да не го проклина; да го прости, че не е имал сили да я повика при себе си преди смъртта си; да не страда по неговата загуба, а да се моли за душата му, защото се чувства виноват и не би могъл да живее спокойно. Той ѝ казваше, че в заблуждението си не е могъл да си представи всичкия ужас на страшния атентат. В ушите му постоянно звучат писъците на ония бащи, майки, жени и деца, чиито близки намериха своята мъченическа смърт под развалините на Храма.
И завършваше писмото си:
„Майко моя мила, клета, моли се за мене грешника. Намери поне ти сили в себе си да ми простиш“.
Два часа след обесването на Първан две жени, запъхтяни, уморени, бързо минаваха алеята на „Миротворците“ и излязоха из чертата на гробищата.
С един ужасен вик, който изразяваше непосилна скръб, майката се хвърли въз прясната купчина пръст, пред която още стояха с лопатите си двама гробокопачи и начена да рови пръстта с треперещите си ръце, а по бледите ѝ бузи капеха едри сълзи.
— Защо го заровихте? Отринете го, искам да го видя, — викаше тя с пресипнал глас, но грамада пръст вече притискаше мъртвото тяло на сина ѝ.
Отчаяна тя занарежда...
Редеше майката тъжни слова, превита под страшния товар на отчаянието. И тя се сгромоляса над пресния гроб.
Дъщеря ѝ, която притискаше сърце с две ръце, глухо ридаеше, за да не увеличава скръбта на майка си, събра сили, наведе се над нея, вдигна я от гроба и, като я милваше по сребристите коси, шепнеше :
— Не плачи, мамичко, той не страда вече, няма болки... Свършено е... всичко е свършено... Нека се помолим за него...
Майката стенеше, като безпомощно лежеше в ръцете на дъщеря си.
— Няма да го видя вече, няма... гроб без кръст, без молитва, простена тя и изгуби съзнание.
Дъщеря ѝ се уплаши и се озърна наоколо си безпомощна.
Ни една жива душа, освен двамата гробокопачи.
— Добри хора, помогнете ми ! — обърна се тя към тях.
И като погледна майка си, която бе затворила очи, без да диша; завика:
— Мамо, мамичко, помисли и за мене, бъди силна.
Положиха майката на земята и наченаха да трият врата и ръцете ѝ. Когато се свести, отведоха я от гроба до една скамейка.
Дълго седяха двете жени неми, с оборени на гърди глави, а сълзите течаха тихо и безмълвно по страдалческите им лица.
— Синко, татко...
Отчаяни писъци се разнесоха близо до тях.
Те извърнаха глави.
И видяха редица пресни гробове един до друг. Това бяха жертвите на нечуваното злодеяние, на което един от виновниците беше и Първан.
Над един от тях плачеше стара майка, млада жена и две деца.
Майката бързо скочи на крака, като ужилена от нещо.
— Техните гробове... пошушна тя.
И бързо добави:
— Да вървим, да бягаме от тук. Те могат да ни убият с камъни, ако узнаят кои сме...
И като умопомрачена с бързи крачки се запъти към църквата, чиято камбана зазвъня за утринна молитва.
— Защо ги убиха, защо? И те плачат като нас и тях ги боли... говореше майката.
И заредиха се за злочестата майка мъчителни дни и нощи.
Тя не мислеше вече за нищо друго, освен за тая купчина пръст, под която лежеше трупът на нейния син. Тя беше украсила безкръстния гроб с цветя, запалила кандило, което ден и нощ гореше.
И пътникът отдалеко виждаше в мрака как то мъждее със слабата си светлина и наумява за суетата на живота.
Често зората там я сваряше или нощта притискаше.
Като плачеше над гроба на сина си неутешимо, тя си спомняше друг мил покойник. Спомняше си баща му, когато той сложи ръка въз нейното рамо и ѝ пришепна:
— Не плачи, аз отивам, но ти оставям един левент, който не ще те остави, ще бъде твоя подкрепа. Ти не си сама...
И наистина, оная раздяла беше мъчна, тя много страда, но не беше като тая. Та нали той умря от своя смърт, а тя го гледа, грижи се за него, цери го и след като направи всичко не можа да го спаси — това беше нейна утеха, па и имаше надеждата пред себе си — нейния син. А сега?..
И в страданията си тя се питаше дали не е виновата и тя за тоя негов край. Защо тя не го възпита така, както баща му бе възпитан — в тая религия, в това учение? Защо тя не остави всички други грижи и не следи всяко действие, всяка мисъл на детето си, защо не проверяваше всички книги, които той четеше, всички дружби, които си създаваше, всички места, които посещаваше?
И не можеше да си прости...
По цели нощи тя прекарваше в безсъние, плачеше, молеше се, охкаше, искаше да се успокои, да се примири със съдбата си, да надвие горестта си, да живее за дъщеря си, но притвореше ли очи, в дрямката си виждаше бесилото да стърчи, нямо и зловещо, после осъденият да пристъпва ту смело, с вдигната глава, ту унило и бавно, прокурора, пристава, свещеника, палача, бялата риза, дръпването на въжето, потреперването на тялото, увисването му... Недалеч от бесилото тя виждаше друга картина: рухването на великолепен храм, под който умират стотици хора. Писъци, отчаяние, смут. Нареждат се трупове един до друг обезобразени, осакатени, страшни. Тичат майки, жени, деца, бащи обвити в черно, хвърлят се въз умрелите, кършат ръце, бият гърди, сетне всички се извръщат към обесения със светнали от гняв очи и го проклинат с думите: „Проклет да си, мир да не намери душата ти!“ И изведнъж, сред това проклятие, чува се заупокойна молитва на свещеници, ангели с палмови вейки летят из въздуха и отнасят в небесните селения душите на загиналите под развалините на храма. А тялото на обесения със страшно изпъкнали очи, с провисен и прехапан език, цяло синьо, виси на въжето и бавно се люлее във въздуха.
Извиква майката в съня си, скача като луда, разхожда се из стаята, озърта се обезумяла от страх, пали кандилото пред майка Божия, превива колене и се моли:
— Майко света, дай мир на душата му, смили се и над моите страдания! Кажи, майко, какво сме виновати ний — майките, за да страдаме толкова много?...
И в молитва дочаква зората на деня, за да отиде на църква и скрита от хорските очи в някой ъгъл да пали свещ. Тя бързаше да напусне Божия дом преди да се почне службата, защото ѝ се струваше, че всички ще я проклинат и изгонят от там, като грешница.
Но едно утро, след една ужасно мъчителна нощ, нещастната майка реши да дочака свещеника в църквата, да му разправи своите страдания и му покаже последното писмо на сина си.
Духовникът я изслуша с бащинско внимание, па ѝ каза:
— Успокой се, майко. Бог е добър, Той не съди по человечески, твоите молитви и неговото разкаяние ще бъдат чути. Неговият изповедник ми каза, че той е приел светото причастие със смирение и разкаяние.
И като ѝ говори с вдъхновение за земната суета, за вечността на душата, завърши с думите:
— Аз винаги ще се моля за покойника и за тебе.
Злочестата майка слушаше със смирение боговдъхновения стар свещеник, който така бащински ѝ протегна ръка в нещастието и си отиде преобразена и примирена със съдбата.
От тоя ден тя намираше утеха само в църквата и вярата.
Преди да го изведат от тъмничната килия, прокурорът се яви при него и го попита, какво е последното му желание.
Първан не отговори веднага. Той запуши цигара и се замисли. Той имаше майка, която обичаше, но за която малко бе мислил и сега искаше да я види, да ѝ поиска прошка, да я прегърне и притисне до сърцето си за последен път, да ѝ даде смелост геройски да понесе неговата загуба, да бъде силна, па и да ѝ каже, че той смело ще посрещне смъртта.
От няколко дена Първан не страдаше вече за себе си, неговият край беше близък, но мисълта за майка му не му даваше мир. Как ще преживее тя неговата смърт?...
И в миг той си спомни своето детинство. Колко грижи, колко страдания и безсънни нощи беше изживяла тя за него! И на старини, когато трябваше да ѝ помага, той я осъжда на смъртни страдания.
Той притвори очи и видя майка си, която се мъчи да си пробие път през любопитната тълпа, бледна, с премаляло от болка сърце, цяла треперяща да стигне до лобното място, за да види своя син, да го окъпе в сълзите си, да облекчи страданията му, като му каже, че не един той страда, че друг, неговата майка, страда повече от него, че той след, малко ще се успокои, а тя ще остане в мъки да живее, да го оплаква...
И един вътрешен глас му обади:
— Тя е слаба, не ще преживее смъртта ти.
— Какво е последното ви желание? — повтори прокурорът.
Първан трепна.
— Не казвайте на майка ми часът на моето обесване.
И като бръкна в джоба на дрехата си, извади едно писмо.
— Предайте ѝ това писмо.
В него Първан се прощаваше със своята скъпа майка, молеше я да не го проклина; да го прости, че не е имал сили да я повика при себе си преди смъртта си; да не страда по неговата загуба, а да се моли за душата му, защото се чувства виноват и не би могъл да живее спокойно. Той ѝ казваше, че в заблуждението си не е могъл да си представи всичкия ужас на страшния атентат. В ушите му постоянно звучат писъците на ония бащи, майки, жени и деца, чиито близки намериха своята мъченическа смърт под развалините на Храма.
И завършваше писмото си:
„Майко моя мила, клета, моли се за мене грешника. Намери поне ти сили в себе си да ми простиш“.
Два часа след обесването на Първан две жени, запъхтяни, уморени, бързо минаваха алеята на „Миротворците“ и излязоха из чертата на гробищата.
С един ужасен вик, който изразяваше непосилна скръб, майката се хвърли въз прясната купчина пръст, пред която още стояха с лопатите си двама гробокопачи и начена да рови пръстта с треперещите си ръце, а по бледите ѝ бузи капеха едри сълзи.
— Защо го заровихте? Отринете го, искам да го видя, — викаше тя с пресипнал глас, но грамада пръст вече притискаше мъртвото тяло на сина ѝ.
Отчаяна тя занарежда...
Редеше майката тъжни слова, превита под страшния товар на отчаянието. И тя се сгромоляса над пресния гроб.
Дъщеря ѝ, която притискаше сърце с две ръце, глухо ридаеше, за да не увеличава скръбта на майка си, събра сили, наведе се над нея, вдигна я от гроба и, като я милваше по сребристите коси, шепнеше :
— Не плачи, мамичко, той не страда вече, няма болки... Свършено е... всичко е свършено... Нека се помолим за него...
Майката стенеше, като безпомощно лежеше в ръцете на дъщеря си.
— Няма да го видя вече, няма... гроб без кръст, без молитва, простена тя и изгуби съзнание.
Дъщеря ѝ се уплаши и се озърна наоколо си безпомощна.
Ни една жива душа, освен двамата гробокопачи.
— Добри хора, помогнете ми ! — обърна се тя към тях.
И като погледна майка си, която бе затворила очи, без да диша; завика:
— Мамо, мамичко, помисли и за мене, бъди силна.
Положиха майката на земята и наченаха да трият врата и ръцете ѝ. Когато се свести, отведоха я от гроба до една скамейка.
Дълго седяха двете жени неми, с оборени на гърди глави, а сълзите течаха тихо и безмълвно по страдалческите им лица.
— Синко, татко...
Отчаяни писъци се разнесоха близо до тях.
Те извърнаха глави.
И видяха редица пресни гробове един до друг. Това бяха жертвите на нечуваното злодеяние, на което един от виновниците беше и Първан.
Над един от тях плачеше стара майка, млада жена и две деца.
Майката бързо скочи на крака, като ужилена от нещо.
— Техните гробове... пошушна тя.
И бързо добави:
— Да вървим, да бягаме от тук. Те могат да ни убият с камъни, ако узнаят кои сме...
И като умопомрачена с бързи крачки се запъти към църквата, чиято камбана зазвъня за утринна молитва.
— Защо ги убиха, защо? И те плачат като нас и тях ги боли... говореше майката.
И заредиха се за злочестата майка мъчителни дни и нощи.
Тя не мислеше вече за нищо друго, освен за тая купчина пръст, под която лежеше трупът на нейния син. Тя беше украсила безкръстния гроб с цветя, запалила кандило, което ден и нощ гореше.
И пътникът отдалеко виждаше в мрака как то мъждее със слабата си светлина и наумява за суетата на живота.
Често зората там я сваряше или нощта притискаше.
Като плачеше над гроба на сина си неутешимо, тя си спомняше друг мил покойник. Спомняше си баща му, когато той сложи ръка въз нейното рамо и ѝ пришепна:
— Не плачи, аз отивам, но ти оставям един левент, който не ще те остави, ще бъде твоя подкрепа. Ти не си сама...
И наистина, оная раздяла беше мъчна, тя много страда, но не беше като тая. Та нали той умря от своя смърт, а тя го гледа, грижи се за него, цери го и след като направи всичко не можа да го спаси — това беше нейна утеха, па и имаше надеждата пред себе си — нейния син. А сега?..
И в страданията си тя се питаше дали не е виновата и тя за тоя негов край. Защо тя не го възпита така, както баща му бе възпитан — в тая религия, в това учение? Защо тя не остави всички други грижи и не следи всяко действие, всяка мисъл на детето си, защо не проверяваше всички книги, които той четеше, всички дружби, които си създаваше, всички места, които посещаваше?
И не можеше да си прости...
По цели нощи тя прекарваше в безсъние, плачеше, молеше се, охкаше, искаше да се успокои, да се примири със съдбата си, да надвие горестта си, да живее за дъщеря си, но притвореше ли очи, в дрямката си виждаше бесилото да стърчи, нямо и зловещо, после осъденият да пристъпва ту смело, с вдигната глава, ту унило и бавно, прокурора, пристава, свещеника, палача, бялата риза, дръпването на въжето, потреперването на тялото, увисването му... Недалеч от бесилото тя виждаше друга картина: рухването на великолепен храм, под който умират стотици хора. Писъци, отчаяние, смут. Нареждат се трупове един до друг обезобразени, осакатени, страшни. Тичат майки, жени, деца, бащи обвити в черно, хвърлят се въз умрелите, кършат ръце, бият гърди, сетне всички се извръщат към обесения със светнали от гняв очи и го проклинат с думите: „Проклет да си, мир да не намери душата ти!“ И изведнъж, сред това проклятие, чува се заупокойна молитва на свещеници, ангели с палмови вейки летят из въздуха и отнасят в небесните селения душите на загиналите под развалините на храма. А тялото на обесения със страшно изпъкнали очи, с провисен и прехапан език, цяло синьо, виси на въжето и бавно се люлее във въздуха.
Извиква майката в съня си, скача като луда, разхожда се из стаята, озърта се обезумяла от страх, пали кандилото пред майка Божия, превива колене и се моли:
— Майко света, дай мир на душата му, смили се и над моите страдания! Кажи, майко, какво сме виновати ний — майките, за да страдаме толкова много?...
И в молитва дочаква зората на деня, за да отиде на църква и скрита от хорските очи в някой ъгъл да пали свещ. Тя бързаше да напусне Божия дом преди да се почне службата, защото ѝ се струваше, че всички ще я проклинат и изгонят от там, като грешница.
Но едно утро, след една ужасно мъчителна нощ, нещастната майка реши да дочака свещеника в църквата, да му разправи своите страдания и му покаже последното писмо на сина си.
Духовникът я изслуша с бащинско внимание, па ѝ каза:
— Успокой се, майко. Бог е добър, Той не съди по человечески, твоите молитви и неговото разкаяние ще бъдат чути. Неговият изповедник ми каза, че той е приел светото причастие със смирение и разкаяние.
И като ѝ говори с вдъхновение за земната суета, за вечността на душата, завърши с думите:
— Аз винаги ще се моля за покойника и за тебе.
Злочестата майка слушаше със смирение боговдъхновения стар свещеник, който така бащински ѝ протегна ръка в нещастието и си отиде преобразена и примирена със съдбата.
От тоя ден тя намираше утеха само в църквата и вярата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар