ПЛАМЪЦИ

Звезделин Цонев

Рано в празничната утрин, от камбанарията на ниската прихлупена черквица „Св. Димитър“ в Лясковец, дървеното клепало зачука равно и продължително. В чисти и спретнати премени, по дългите тесни калдаръмени улички на стария град, богомолците се отправиха за черкуване. По-ярко загоря слънцето на небето, по-светло заля със златните си лъчи цялата лозова долина- надлъж и нашир до Гиранския път. От вековните брястове на черковния двор излитнаха сиви гургулици и весело загугуткаха в ясното утро на Божия ден.

Загоряха вощеници пред иконите, замъждукаха кандилцата пред иконостаса на темплото, стареите, ктиторите и епитропите, насядали по троновете от двете страни, наведоха смирено беловласи глави, завъртяха тежки божигробски броеници, зашепнаха:
— Благословен да си, Господи! Научи ни да се оправдаем пред Тебе!
Божествената утринна литургия в тихия храм започна. От десния клирос засричаха и запяха ектенията черковните псалтове, почтително и благоговейно се закръстиха младите ученици от старото школо. Даскал Янчо ги водеше.
От Царските двери на олтаря излезе гръцкият свещеник Кириаки и размаха кадилницата. Службата Божия продължи по черковните канони. Когато наближи да се каже: «Достойно есть«, даскал Янчо погледна своя ученик Никола и му кимна с глава:
— Започни, Никола!...
Никола се приближи до певците на клироса, остави гръцката книга, извади от пазвата си старобългарски Апостол и запя:
—  Прокимен глас осми-и-и!..
Гласът му отекна в тишината. Сетне, изгледа народа, изпълнил черковния храм и, като вдигна чело, продължи:
— Светаго Апостола Павла чтение...
Тогава стана нещо страшно: гръцкия свещеник, както се молеше пред престола в олтаря, обърна лице, изкочи през Царските двери, позеленял от яд, дотърча при малкия ученик, който четеше, грабна старобългарския Апостол от ръката му и го захвърли всред черквата. После замахна да го удари, но Никола се дръпна настрана и залитна.
— Езическо куче...
Книгата се разпиля по плочите. Никола побледня като платно. Богомолците се стъписаха.
Устната на гръцкия свещеник трепереше. Той съскаше като змия усойница:
— Как посмя да четеш такава еретическа книга в черква?..
Настъпи гробно мълчание. Пръв се опомни даскал Янчо:
— Отче, Кирияки, грехота е! Черква е това!
Поп Кирияки се вбеси:
— Аз знам, че е черква! Знам къде съм!... Ами вие, вие даскалите, къде се намирате? Вие ли учите на такъв език тия деца?..
— На какво ги учим?
— На еретическо учение ги учите!.. Еретически книги да четат и пишат...
Даскал Янчо не се сдържа и повиши гласа си:
— На български език ги учим.. писмо и четмо да четат и пишат.. На наши си книги, с наши слова, със свещени букви...
Поп Кириаки подскочи като ужилен:
— Тъй! На старобългарско четмо и писмо, а? Ти ги учиш!.. Еретик такъв! Богохулник!... Свещени книги били!... Само на гръцки език трябва да се чете и пише. Той е свещения език... Христаки Павлович ли те научи на това, а? Или Максим Райкович от манастира?...
— Христина Павлович е граматик и даскал болгарски, а не — гречески... Царственикът“ ни е написал той, а Отец Максим Райкович е игумен на българския манастир и гонител на гърците.
— Граматик бил, а? Граматик! Бунтовник е той! И ти си бунтовник!... Вън от моята черква:
Богомолците се раздвижиха чуха се гласове:
— От чия черква ни гони?
— Тази черква е наша...
— Българска черква е!
— Бащите и дедите ни са я правили!...
— Да отиде в гръцки черкви да служи...
Зъл и настръхнал, поп Кириаки закрещя на клисарката:
— Тичай в конака!... Извикай мюдюрена Ибраим Ага, Неверниците дигат буна ...
Загоря в душите на всички богомолци. Обидата бе жестока, безчовечна. На ръцете тежаха оковите. Със свити сърца, на групи, заизлизаха от храма и се разотидоха. Черквата опустя.
Горе кандилцето на свети Димитър мъждукаше над иконата. В страданието, сякаш и на тоя светец му стана болно и тежко за ония, които дойдоха тук в Божия храм да късат с очи молитва от небето, но бяха оскърбени.
—Змия е захапала България. Господи! Смили се над нас грешните и недостойни раби твои!...
II
Беше по жътва, лясковчани по цели дни бяха по нивите си. Клетва дадоха: в черква да не стъпва техния крак, докато е гръцкият поп Кириаки там..
Напразно биеше дървеното клепало за молитва. Неговият звук бе тежък и скръбен — биеше като за умряло...
Една вечер, клисарката баба Хаджи Каливрия, гъркиня от Арбанаси, която беше малко глуха и недовиждаше, след отпуст на черква, заключи вратата на черковния двор, взе метлата влезе в черква да почисти и помете.
Съвсем предпазливо и незабелязано зад нея влезе и Никола. Той премина през мъжкото отделение, сниши се зад троновете и, стъпвайки на пръсти, се вмъкна в олтаря. Затаи дъх. Кръвта му биеше в слепите очи. Прекръсти се и коленичи пред иконата на Спасителя:
— Прости ми, Господи! За светата бащиния го правя! 3а вярата отеческа... за Христаки Граматика... за Игумена Максима...
Простря ръце, откоси глава. В ушите му още долитаха думите на даскал Янча: »Царственикът» на Христаки Павловича. старобългарско четмо и писмо... българска черква... А пред себе си виждаше свитите зеници на лясковските старейшини, които въстанаха срещу поп Кириаки!
— Българска черква е! Бащите и дедите ни са я градили!
Това слушаше отвсякъде, това нашепваха и иконите, и стенописите, и кръстовете, и кандилата, и плочите по пода, и камъните на черковния зид... и темелите под него, и земята под черквата ... и въздухът, който дишаха: и той, и баща му, и дедите му... Всички...
И стори му се, че светлинката от кандилцето пред иконата се подигна и светна още по-силно, запламтя, превърна се в сияние и грейна като голяма сребърна звезда на небето, която се запали ослепително и загоря в пожари. Стихийни, големи пожари, страшни огньове и пламъци, накладени от душите на хайдутите по горските усои. Борци бяха оставили кръстен знак по всяка бука в гората, по всяко листо и шума, кръстен, кървав знак за своето юнашко българско сърце. Сетне тия горски юнаци бяха паднали в борбата срещу потерите и сега почиваха в черната пръст, в незнайните гробове, които викаха за отплата. Те не бяха езичници, не бяха кучета, а юнаци и светци. Те четеха български книги, пееха български юнашки песни... Биеха се и умираха...
Мръкваше. Каливрия взе свещ и почна да събира сметта. Изнесе я на двора. Никола трепна. В тъмнината полека взе от аналоите всички гръцки книги, внесе ги в олтаря и, из счупения прозорец всички ги изхвърли навън—в черковния двор. Сетне, когато клисарката се върна, за да събира другата смет, Никола предпазливо излезе из вратата, отиде към книгите, скри се в клонете на черниците и зачака. Клисарката след малко заключи черковната врата и се прибра в килията си. Тогава Никола бързо изтича към купа с гръцките черковни книги, събра ги и натъпка под плочите на старите черковни гробове. Заозърта се наоколо. Никой нямаше. Отвори малката съседна портичка към пътя, влезе у дома на стрикови си, взе чувал, и без да го види някой, на два пъти, пренесе книгите в плевника и ги зарови в сламата.
III
Още на следната вечер из черковната махала се разнесе вик и врява до Бога. Поп Кириаки развяваше расо и тичаше запъхтян от къща на къща и викаше на епитропите:
— Стояне! Стояне! Тичайте! Нечиста сила! Нечистивци.
— Какво има? — питаха те.
— Къде са книгите?
— Какви книги?
— Черковните?
Нали са в черквата? Вие ги знаете. От где да знаем ние?...
— Нали сте епитропи, как да не знаете?
— Знаем си само пангаря. Излизаме преди вас. Ключът на черквата носи сестра Каливрия. Питайте нея...
Хаджи Каливрия едва не се побърка от страх. Гръцките свещеници и бедата я слисаха.
— Ти си задигнала книгите! Кажи где са черковните книги?
Тя дигаше изплашена рамене. Нищо не разбираше.
— Книгите бяха в черквата!
— Не са в черквата! Иди ги намери! Кажи, где са?
— Снощи като метох—бяха там. И като заключих—пак там останаха. Каква нечиста сила ги дигна и отнесе?
И се кръстеше в смъртна уплаха.
Съобщиха в конака на мюдюрина. Разтичаха се слуги и ефендита. Разчу се из целия град. Диреха под дърво и под камък черковните книги. Всеки дигаше рамене:
— Нищо не зная...
Пристигна и гръцкия протосингел от Търново. Събра старейшините и първенците от града Лясковец. Питаше ги:
—  Къде са черковните книги?
Мълчаха.
Заплаши ги с "Анатема", ако не открият, кой е взел книгите от черквата. Никой нищо не отговори, никой нищо не знаеше. Претърсваха навсякъде. Не намериха никаква следа от тях. Поп Киряки легна на постеля. Хаджи Каливрия отведоха в манастир. Клепалото млъкна.
И когато снегът засипа всичко, загоряха огнищата в стария град. В къщата на Никола, една вечер изгориха гръцките черковни книги. В тяхната пепел бе овъглена черната отровна змия на духовното робство, из чиито пепелища, се родиха пламъците на едно велико сърце,— сърцето на поета — Никола Козлев, който написа по-после най-хубавата героичната поема "Хайдут Сидер и черен арап".