ПОЛИЧБА БОЖИЯ

Звезделин Цонев
/Прекрасен и поучителен разказ на Звезделин Цонев за еписпоп Софроний Врачански/

 
Месец октомврия. Лето Господне 1795. Страшните даалийски главатари Кючук Хасан от Севлиево и Келямиоглу от Търново се разбунтуваха срещу редовната царска войска, та поведоха свои тълпи от конници, много конници, които дигнаха знаме от петелски глави, биеха тюлюмбеци, нападаха селата и градовете, избиваха где кого срещнат пред очите си. Напразно беглер бега Хакъ паша изпращаше султанска войска да ги усмирява. Сториха му и на него отпор, та разбиха аскера му. И нападнаха Никопол, та разсипаха твърдината и кулите, и ги разграбиха и запалиха. И заробиха Хаджи Хасеки паша. И го посякоха. Дигна непокорна глава и видинският паша Осман Пазвантоглу, а плевенските аяни се разбунтуваха и започнаха жестока борба помежду си. И даде се заповед от беглер бега да се опаше град Шумен с дълбок окопен ров наоколо, за да се пазят аянските войски, имотът и животът на людете от капсъзите и бунтовниците. Ала теглото не секваше. Скараха се двамината аянски войводи в Плевен: Топузоглу и Налбантоглу. И сблъскаха се в свадата — кой да води аянската войска, кой да баде главният паша, та дигнаха яростно един срещу друг кървави ятагани и жестоко запроливаха кръв за аянството. И запустяха градските стъгди и улиците, гдето се сблъскваха и водиха кървава разпра аянските стражи, гдето денем и нощем гърмяха пушки, святкаха ятагани, чуваха се страшни нечовешки викове и писъци и падаха трупове. Опитаха се да ги усмирят и мюфтията и сердарите и ходжите, молеше ги и избягалият от Севлиево престарял паша, Али ага, да се вразумят, муезините въздигаха гласове от викалата на джамиите, но бе напразно. Градът се предаде на плен и пожар, потъна в кръв.

II
И най-много изпатиха христовите люде. Затвори се чаршията, настана глад и чума в града и околните села.
И по онова време дойде в Плевен епископ Стойко Врачански. Благочестивият кириарх не се побоя от чумата и кървавите бойове по улиците и стъгдите, тръгна от къща на къща да свети вода и да проповядва словото Божие...
Чумави и хроми му целуваха десницата, той ги благославяше и насърчаваше, даваше им поучения на български, та населението падаше в нозете му, прегръщаше ги, въздигаше молитви към Всевишния. А сетне смелият владика отслужи литургия в Божия храм, помоли се за изцеление от болести и за спасение от нещастие и народни беди, поръси със светена вода изоставената черква, иконите и иконостаса и укрепи с молитва душите на измъчените християни.
— Господи, спаси и помилвай твоите раби! Дарувай им здраве и сила и ги запази от болести и напасти и скверня!...
После епископът излизаше от храма Господен, глухо отекваше черковното клепало и в душите на християните остана образът на светеца:
— За поличба от Бога е изпратен!
Като обходи града и населението, епископ Стойко реши да обиколи околните села, да види паството си, което също бе пострадало от грабежите и злотворството на делии, кърсердари и акинджии, които бяха кръстосвали надлъж и на шир тая земя в епархията му.
Тръгна сам на кон, мина Пелишат и Тученица, благославяше селяните, отслужи черковна служба в Сгальовец и се запъти към Вълчи трън.
Беше през есента. Царевичните ниви бяха отдавна пожънати и полето опустяло. В сивата влажна утрин по калния чер път, откъм селото, се зададе някаква талига, в която няколко селяни бяха карали бъчва с вино и сега се връщаха от града. Насреща им се зададе епископ Стойко. Селяните не го познаваха, помислиха го за поп и решиха да се пошегуват с него.
— Бойчо,—рече единият селянин, — как да вземем някоя пара от тоя поп, който иде насреща ни?
— Не зная, — отвърна другият, — ти кажи!
— Че и аз не зная...
— Да му поискаме пари направо да ни даде, може би ще ни сгълчи. Да го нападнем, не бива — грехота е! Акинджии и даалийци не сме. Тогава какво да направим?
— Да се престориш на умрял! Легни в талигата, затвори очи! Не мърдай, пък ние ще го помолим да ти прочете молитвата за умряло и ще поискаме да ти хвърли някоя пара за погребение, —    рече Пелчо и се засмя.
— Чудесно го измисли!—изсмя се Бойчо. — Тъй бива: лягам.
И той се изопна надлъж в талигата и скръсти ръце.
Епископ Стойко наближи. Талигата вървеше бавно и селяните за подбив бяха свалили калпаци, навели глави и подсмърчаха. Щом го настигнаха, талигарят спря. Селяните го наобиколиха.
— Помози Бог, братя християни, — рече владиката.
Селяните мълчаха. Той ги загледа и като видя легналият в талигата, ги запита:
— Какво има? Какво е станало?
— Умря нашият брат,—смънка с половин уста Пелчо. — Той е сиромах човкк, от село Гривица, та го караме да го погребем... Е, от чума е починал, горкият, ала ние все трябва да го почетем и изпратим по човешки до вечния му дом...
Владиката повярва и се прекръсти:
— Бог да го прости!
Прекръстиха се и другите селяни.
— Дядо попе, — глухо забъбри Гюро, — в село Вълчи трън, гдето живееше покойният, няма черква, няма и поп, ще му прочетеш ли ти някоя молитва за опело.
— Как се казваше умрелия? — ги запита владиката.
— Бойчо!
— Баща, майка няма ли!
— Няма: умрели са!
— Не е ли женен?
— Не е, отче! Никого си няма, освен нас...
Епископ Стойко слезе от коня си, наметна епитрахила, извади пожълтелия требник и малка вощеничка и зачете молитвата:
— Господи, упокой в небесните селения раб твой Бойчо и му прости волни и неволни прегрешения! Защото от пръст го направи, Господи, и на пръст ще стане...
Като свърши молитвите си, епископ Стойко угаси вощеничката, прекръсти се, сгъна епитрихила и се качи на коня да тръгва.
— Бог да го прости! — рече той.
Към него се приближи един от селяните и му рече:
— Отче, прощавай, ама нещо ще те помолим.
— Кажи, синко?
— Ще те молим да хвърлиш някоя пара за погребението на покойния!. Той не остави нищо, пък и ние сме сиромаси... За гроб ще трябва, за гробари, за свещи. Владиката извади кесията си, бръкна в нея и им хвърли няколко пари.
Когато той отмина далече към Вълчи трън, другарите на престорилия се на умрял Бойчо напразно го викаха да стане от талигата. Бойчо наистина беше издъхнал.
Тъй бе подействувало опелото на светия владика.
Божия поличба бе!
Оттогава, и до днес, между народа се носи от уста на уста тая легенда за поп Стойка и никой не смее да се шегува с свещените треби и светите тайнства. Защото знае, че молитвата често пъти върши чудеса и че Бог никой никога не бива да изкушава с нечестива помисъл...