Великият пост

 Василий Никифоров-Волгин

 Редкият великопостен звън разбива скованото от мраз слънчево утро и то сякаш се разсипва от камбанените удари на дребни снежинки. Под нозете снегът скрибуца като новите ботуши, които обувам на празници.
        Чисти понеделник. Мама ме прати на църква “за Часовете” и рече с тиха строгост: “Постът и молитвата отварят небето!”
        Вървя през пазара. Той мирише на велик пост: репичка, зеле, краставици, сушени гъби, гевреци, корюшки (вид дребна езерна риба, б. пр.), постна захар... От селата са надокарали много метли (на чисти понеделник се ходеше на баня). Търговците не ругаят, не се надсмиват, не търчат в лавката за сто грама “Държавна” (водка) и говорят с купувачите тихо и деликатно:
        — Манастирски гъбки!
        — Метлички за очистване!
        — Печерски краставички!
        — Причудски корюшки!
        От студа над пазара се стели синкав дим. В ръката на едно минаващо момченце зърнах върбова пръчка и тръпки на радост минаха през сърцето ми: скоро ще дойде пролет, скоро ще дойде Пасха и от мраза ще останат само ручейчета!
        В църквата е прохладно и синкаво, като в снежна утринна гора. От олтара излезе свещеникът с черен епитрахил и произнесе думи, които никога друг път не се чуваха:
        “Господи, иже Пресвятаго Твоего Духа в третий час апостолом Твоим ниспославый, Того, Благий, не отыми от нас, но обнови нас, молящихтися...” (1) Всички паднаха на колене и лицата на молещите се станаха като на стоящите пред Господа в картината “Страшния съд”. И даже на търговеца Бабкин, който с побои вкара жена си в гроба и никому не дава стока назаем, устните треперят в молитва и в изпъкналите му очи има сълзи. Близо до Разпятието стои чиновникът Остряков и също се кръсти, а на Сирната седмица се хвалеше на баща ми, че той, като образован, няма право да вярва в Бога. Всички се молят и само църковният старейшина дрънчи с монети на свещопродавницата.
        През прозореца се виждат обсипаните със снежен прах дървета, розови от слънцето.
        След дългата служба си отиваш у дома и в себе си чуваш шепот: “Обнови нас, молящих Ти ся... Даруй ми зрети моя прегрешения и не осуждати брата моего”.
        А наоколо — слънце. То вече е изгорило утринните мразове. Улицата звъни от ледените шушулки, падащи от покривите.
        Тоя ден обядът беше необичаен — репичка, гъбена супица, каша от гречиха без масло и ябълков чай. Преди да седнем на масата дълго се кръстим пред иконите. При нас обядваше бедният старец Яков и той говореше: “В манастирите, по правилата на светите отци, през Великия пост е установено сухоядение, хляб и вода... А свети Ерм с учениците си се хранели веднъж на ден и то чак вечерта...”
        Замислих се аз над думите на Якова и спрях да ям.
        — Ти какво не ядеш? — попита ме мама.
        Начумерих се и отвърнах с басов глас, изпод вежди:
        — Искам да бъда свети Ерм!
        Всички се усмихнаха, а дядо Яков ме погали по главата и рече:
        — Виж ти, колко е възприемчив!
        Постната супа миришеше толкова хубаво, че не се удържах и почнах да ям; досърбах я до дъно и поисках още една чиния, само да е по-гъста.
        Падна вечер. Сумракът се разлюля от звъна за голямото повечерие. Цялото семейство отидохме да чуем канона на Андрей Критски. В храма е полумрак.
        На средата е турен аналой с черно покривало, върху него е сложена огромна стара книга. Пълно е с богомолци, но те почти не се чуват и всички приличат на тихи дървенца във вечерна градина. На оскъдната светлина лицата на светиите са станали по-дълбоки и по-строги.
        Полумракът потръпна от възгласа на свещеника — също тъй един далечен, обвит в синева. На клироса запяха — тихо-тихо и тъй печално, че ми се сви сърцето:
        “Помощник и покровитель бысть мне во спасение: сей мой Бог и прославлю Его, Бог Отца моего, и вознесу Его, славно бо прославися...”
        Свещеникът дойде при аналоя, запали свещ и взе да чете Големия канон на Андрей Критски: “Откуду начну плакати окаяннаго моего жития деяний; кое ли положу, начало Христе, нынешнему рыданию; но яко благоутробен, даждь ми прегрешений оставление.”
        След всеки прочетен стих хорът повтаря след батюшката:
        “Помилуй мя, Боже, помилуй мя!”
        Дълга-предълга, по манастирски строга служба. Зад погасналите прозорци броди тъмна вечер, обсипана със звезди. Мама се приближи до мен и прошепна на ухото ми:
        — Седни на пейката, почини си мъничко...
        Седнах и от умора ме обзе сладка дрямка, но на клироса запяха: “Душе моя, душе моя, возстани, что спиши...”
        Отърсих се от дрямката, станах от пейката и взех да се кръстя.
        Свещеникът чете: “Согреших, беззаконновах и отвергох заповедь Твою...”
        Тия думи ме карат да се замисля. Залавям се да размислям за греховете си.
        На Масленица измъкнах от бащиния джоб един гривеник и си купих курабийки; неотдавна запратих снежна топка в гърба на коларя; приятеля си Гришка нарекох “риж бяс”, макар той изобщо да не е риж; леля Феодосия назовах “заядливка”; укрих от мама “рестото”, когато купувах газ в магазина и при среща със свещеника не си снех шапката.
        Заставам на колене и със съкрушение повтарям подир хора: “Помилуй мя, Боже, помилуй мя!”
        Когато се прибирахме от църква в къщи, по пътя казах на татко, оклюмал глава:
        — Тате! Прости ми, откраднах от тебе един гривеник!
        А той отвърна:
        — Бог да ти прости, синчето ми!
        Помълчах малко и се обърнах и към майка:
        — Мамо, и ти ми прости. С рестото от газта си купих курабийки.
        Мама също отвърна:
        — Бог да ти прости.
        Заспивайки на креватчето си мислех: “Колко е хубаво да бъдеш безгрешен!

Източник