Преждеосвещена литургия

Василий Никифоров-Волгин 

Подир дългото четене на часовете с коленопреклонните молитви, на клироса горчиво-горчиво запяха: „Во царствии Твоем помяни нас, Господи, егда приидеши во царствии Твоем...“
        Литургията с такова величествено и тайнствено име — преждеосвещена, — почваше не така, както всякога...
        Ярко сияе мартенското слънце на олтара и амвона. Според календара утре идва пролетта и аз, тихо като молитва, шепна радостно и на срички: про-лет! Приближих се до амвона. Отпуснах ръце в слънчевите лъчи и, наклонил глава на една страна, гледах, как по ръката ми бягаха слънчеви зайчета.
        Опитвах се да ги похлупя с шапката си, за да ги уловя, ала те не се даваха. Минаващият наблизо църковен страж ме цапна по ръката и рече: „Не си играй!“ Аз се насмотах и взех да се кръстя.
        След прочита на първата паремия се отвориха Царските двери. Всички паднаха на колене и лицата на богомолците се наклониха към самия под. В недоловимата тишина влезе свещеникът със запалена свещ и кадилница. Той осени кръстовидно със светия огън падналите на колене и каза:
        — Премудрость, прости! Свет Христов просвещает всех...
        До мен се приближи приятелят ми Витя и тихо ми прошепна:
        — Сега ще пее Коля... Слушай какво се казва пеене!
        Коля живее в нашия двор. Той е едва на девет години, а вече пее в хора.
        Всички го хвалят и ние, мъничките, може и да му завиждаме, ала се отнасяме към него с почит.
        И ето, излязоха на амвона три момчета, а сред тях — Коля. Всички те са в сини одежди със златни кръстове и тъй напомнят на тримата момци-мъченици, отиващи в огнената пещ да страдат за името Господне.
        В църквата стана тихо-тихо и само в олтара сребристата кадилница се люлееше в ръката на батюшката (отчето).
        Трите момчета запяха с чисти, кристално-гъвкави гласове:
        — Да исправится молитва моя... яко кадило пред Тобою... вонми гласу моления моего...
        Колиният глас, сякаш птица, се вдига все по-високо и по-високо и сякаш всеки миг ще падне, като топяща се висулка от високо, и ще се разбие на дребни кристалчета.
        Слушам го и мисля си: „Да можех и аз да стана певец! Ще ми турят същата гиздава дреха и ще ми дадат да пея... Ще изляза на средата в храма, батюшката ще ме кади и всички ще ме гледат и ще си думат: ‘Брей, тоя Вася! Брей, че юнак!” И на татко и мама ще им е приятно, че си имат такъв умен син...
        Те пеят, а батюшката звънка с кадилницата отначало пред престола, сетне пред жертвеника и от кадивния дим цялата църква е сякаш всред облаци.
        Витка, най-големия палавник от нашия двор — и той се умирил. Зяпнал с уста и гледа сините момчета и в косите му шава слънчев лъч. Обърнах внимание на това и му рекох:
        — Имаш си златна коса!
        А Витка не чу добре и отвърна:
        — Да, не ми е лош гласа, само дето е мъничко сипкав, иначе и аз бих пял!
        До нас се доближи една бабичка и каза:
        — Ей, немирници, по-тихо!
        На „Големия вход“ вместо обичайната „Херувимска песен“ пяха „Ныне силы небесныя с нами невидимо служат, се бо входит Царь славы, се Жертва тайная совершена дориносится“ (1).
        Тихо-тихо, в най-беззвучна тишина батюшката пренесе Светите Дарове от жертвеника върху престола и при това шествие всички бяха паднали на колене със сведени лица, дори и певците.
        А когато пренесоха Св. Дарове, те запяха красиво и трогателно: „Верою и любовию приступим, да причастницы жизни вечныя будем“. А щом затвориха Царските двери, придърпаха олтарната завеска само до половина — на нас пък с Витка това ни се стори твърде необичайно.
        Витка ми подшушна:
        — Иди кажи на пазача, че завеската заяде!...
        Послушах го и се приближих до пазача, който сваляше от свещника угарки.
        — Чичо Максиме, виж, завеската нещо...
        Пазачът ме изгледа изпод влахнатите си вежди и сърдито промърмори:
        — Теб забравили да питат! Така трябва...
        Щом свърши литургията Витка ме склони да отидем в горичката:
        — Там минзухарите са безчет! — подигна глас той.
        Горичката се намираше извън града, край реката. Тръгнахме в дъхавия, предпролетен вятър, по искрящите локви и позлатената от слънцето кал, като гръмогласно и нестройно пеехме едва отзвучалата в храма молитва: „Да исправится молитва моя“ и едва не се изпокарахме чий глас е по-хубав.
        А щом стигнахме горичката, която кънтеше по-особено, като напролет, нападнахме тихите сини пламъчета на минзухарите и незнайно защо се прегърнахме, взехме да се смеем и да крещим с цяло гърло... А какво крещяхме, за какво крещяхме — сами не знаехме.
        После се прибирахме към къщи с букетчета минзухари и мечтаехме, колко хубаво е да постъпим в църковния хор, да се облечем в синя одежда и да пеем: „Да исправится молитва моя“.
Бележки

1. Сега небесните сили с нас невидимо служат, ето — влиза Царят на славата (Христос), тайната жертва е принесена и се внася с благоговение.

Източник

Няма коментари:

СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК Generated image

Популярни публикации

АВТОРСКО ПРАВО

Обръщам се към посетителите на блога, ако някоя публикация Ви хареса, споделете я. При копиране, моля, цитирайте автора и източника-http://gbabulkova.blogspot.com

Съдържанието в блога е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без мое разрешение е забранено.


Мои рисунки