без майка, татко и без брат,
без покрив свой и без завивка,—
само сираче в тоя свят!
Л. Бобевски.
Кирилчо е сираче. Татко му загина далеч по бранните поля, за да спасява отечество и дом от врагове. Колко щастливо бе някога това дете! Майка му нежно го галеше и милваше, а татко му всяка сутрин и вечер го обсипваше с целувки. Кирилчо бе от всичко доволен. Всичко имаше и радостта му бе голяма. Майка му го пазеше и грижливо възпитаваше в доброто. Той заедно с нея неведнъж се молеше пред домашната икона на Спасителя Христа, дето постоянно светеше кандилце. Молеха се за татко, който беше на война и за всички сироти и нещастни хора на света. Войната е лошо нещо, куршумите повалят много хора. Кирилчо постоянно мислеше за своя добър татко, без да знае, че нещастие, голямо нещастие ги е сполетяло.
В един мрачен ден, когато едри капки дъжд обливаха земята, сякаш оплакваха някого, Кирил научи най-горчивата вест, че е останал без татко...
В борбата с люти врагове на народа той загина като герой, без да види своя малък син, който очакваше с нетърпение милия си татко. Голяма скръб потопи целия дом. Кирилчо ридаеше безутешно в скутите на клета майка. Очите ѝ се бяха изгубили от сълзи. Плачеше тя и имаше защо да плаче. Затвори се тяхната къща. Свърши се за тях всичко. Една само надежда гореше в нараненото майчино сърце. Това бе Кирилчо. Бог ѝ бе подарил дете, което имаше чудна душа. Мило, приказливо, умно и послушно. Кирилчо знаеше, че дядо Господ е татко на всички сирачета. Към Него той издигаше всеки ден влажни си очички. Устните му шепнеха молитва, света и гореща, която стигаше до Бога, защото Кирилчо беше набожно дете и знаеше как да се моли. От майка си той знаеше, че Бог чува молитвите на всички хора, а най-много на децата, на добрите, послушни и набожни деца.
Дните течаха. Кирилчо растеше. Заедно с него растеше и доброто в душата му. Майка му работеше от сутрин до вечер за да храни син — единствена надежда и опора на клета вдовица. Работата ѝ не дотегваше, защото тя мислеше за своя Кирилчо, който за нея беше радост в грижа и грижа в радостта. Умори се клета майка. Слаба и съсипана легна тя на постелка. Тежка беда. Ръцете, що изкарваха хляба, са уморени и болни. Глад влезе в бедната къща. Големият град е улисан в своята суета. Кирилчо, сгушен до леглото на майка си, не откъсваше очи от нея. Малък беше той, за да отмени майка си. Първа нощ Кирилчо легна гладен. Тежко стана на майка му. Сви се майчино сърце, но що да прави... Сили нямаше.
— Молитва, молитва — прошепна тя. — Синко, молитвата ще ни спаси. Бог ще ни посети. Помоли се горещо, от сърце, па тогава лягай!
— Молитва! Да, — каза Кирилчо и радост бликна в очите му. Само молитвата ще ни помогне, друго нищо!
Пред замиращето кандило, молитва нежна, чиста като росата и топла като пролетен лъч се понесе от детските уста. Сълзите на трогнатата майка допълняха онова, което детето не чувствуваше.
— „Хлябът наш, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес“. Това само можа да долови болната майка от молитвата на детето си.
Нощта мина. Настъпи зората и в душата на майката се развидели. Рано, много рано, някой почука на портата. Богата съседка идва да посети бедната вдовица. С разтреперан глас тя разказваше, че в съня видяла Кирилчо да протяга ръце и да моли за хляб. — Не можах повече да спя, казваше тя. Исках по-скоро да ви видя, за да се успокоя.
Богатата жена видя с очите си, колко тежко живее това нещастно семейство. Тя веднага нареди да се набави храна и облекло и грижливо продължаваше да поддържа бедната майка и малкия ѝ син.
Така с молитва Кирилчо изпроси Божията помощ и подкрепа.
София
Свещеник Борис Атанасов
Из "Книжици за деца" книжка 10, декември 1930 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар