О, мир любезен, желан от сърце на дело и по име, който току що предадох на людете и който получих от тях в замяна - не зная обаче, дали е искрен от всички и достоен за Духа глас, или пък само традиционен отзвук, който с неискреността си нарушава мира пред свидетел Бога! О, мир любезен - мой труд и похвала, за които слушаме, че е Божий, че Бог е неговият извор и че Сам Бог се именува с него, което се вижда от следните думи, Божият мир ... " (фил. 4:7): "Бог на мира ..." (2 Кор 13Т1)- Той е нашият мир ... " (Еф.2:14); но който, при все това ние не ценим! Мир любезни, извънредно възхвалявано добро и не от мнозина пазено, къде се се скрил от нас толкова време и кога ще се върнеш при нас? Извънредно силно и повече от всичко друго обичам и ценя мира; грижливо го пазя, когато е с нас и с много сълзи и ридания го призовавам, когато ни напуска. Тежко е да гледаш и слушаш: че градовете на отечеството са унищожени, че хиляди хора се убиват, че земята е обременена от падналите воини и пролятата кръв, че другородци тъпчат родната земя като своя! Това ни постигна не по малодушието на защитниците - никой не може да ги обвини в това: те са същите, които покориха едва ли не цялата вселена. Всички бедствия и свръхбедствия са следствие от нашите пороци и от нашето увлечение в нечестивото учение за Светата Троица! Всичко това, обаче е малко в сравнение с прогонения мир сред верните, похитения авторитет на Църквата и унизеното достойнство на древността!
Разномислието в някои среди, макар и да довежда до раздор, в тях не е толкова опасно, колкото е опасно в Църквата, където някои предпочитат да живеят по-скоро в раздор, отколкото в единомислие. Ако някой ни запита: какво ние чествуваме и на какво се покланяме - отговорът е готов: ние почитаме любовта, защото по израза на Светия Дух, "Бог е любов" (1 Йоан 4:8). Защо ние, почитателите на любовта, така ненавиждаме и сме ненавиждани? Защо ние, почитателите на мира, така немилостиво и непримиримо враждуваме? Защо ние, основаните на камък, се клатушкаме; утвърдените на крайъгълен камък се разпадаме; призваните в светлина - се омрачаваме? Защо ние, служителите на евангелското слово, доведохме себе си до мълчание, или безсловесие, или вцепенение, или ... не зная как още да го назова? Казва се, че и в храната, и в съня, и в срамните дори работи, има мярка на ситост - у нас, обаче нямат край взаимните поражения от един на друг, не само между разномислещите и несъгласните в учението за вярата, но и между единомислещите - и те са взаимно противници. Това е по-жалко и по-бедствено от всичко друго - и коя е причината за това? Може би: властолюбието, или користолюбието, или завистта, или омразата, или презрението, или някоя друга страст, които не виждаме дори и в самите безбожници!
Топи се душата ми, когато гледам погибелта на тези, които не са убити от меч, нито са погубени от глад (Пл. Иер.4:9), но са наранени от честолюбие и се погубват от властолюбие, тъй че падението им възбужда не толкова съжаление, колкото презрение! Ако приемете думите ми - и за вас, и за мен ще бъде по-добре; ако ли пък ги осмеете и отхвърлите - моят дълг достатъчно е изпълнен и пред Бога, и пред людете!
Няма коментари:
Публикуване на коментар