„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Мат. 6:24). Това казва Спасителят на събрания около Него народ. В света хората служат обикновено на двама и на повече господари, ако под това разбираме лица, от които твърде много зависим. Очевидно казаните думи не се отнасят за такова служение. Отнасят се за послушанието, за това на кого посвещаваме нашата съзнателна, свободна воля и на кого тя служи - на истинския Бог или на обоготворявания княз на този свят, който има много имена. В случая е казано: „на мамона“, тоест на богатството, но в по-широк смисъл се разбира всяка излишна и прекалена грижа за земното благоустройване и благополучие. Тези грижи в зависимост от вниманието и енергията, които им посвещаваме, имат свойството да потискат и дори напълно да изтласкват грижите за душата. Налага се хората многократно да чуват най-важната истина за себе си: те са преди всичко образ на своя Творец - образ, който Той е вложил в тяхната безсмъртна душа, която животвори и тялото. Доколкото полагат грижи за душата си и израстват по дух, дотолкова ще могат да постигнат целта на съществуването си - блажен живот във вечността с Господа. Този живот се ражда и започва още тук, по време на земното ни съществуване. Всичко останало: „...какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем“ (Мат. 6:31) трябва да се възприема като несъпоставимо по-маловажно в сравнение с грижите за душата. Но това се разбира едва когато душата прогледне, когато окото ѝ стане чисто (срв. Мат. 6:22), тоест когато умът ѝ се просветли с единствената истина - истината, на която Бог я научава. Трудно е да отминем очебийния факт, че съвременният, като цяло задоволен свят, почти безумно ламти за още по-големи земни удобства и излишества, за комфорт и улеснения, за подхранване на вече най-неестествени и причудливи капризи. Това е точно служение на княза на този свят, на мамона, на дявола, на сатаната, служение на поданиците на идващия антихрист.
За християните, които добре знаят това и го избягват според силите и мярката на ревността си за богоугоден живот, твърде често остава трудно разрешим един друг проблем. Това е вътрешният, а често и споделян под различна форма смут от струпване на продължителни страдания и скърби, на несправедливости, на всякакви насилия и неправди. Човек се стреми единствено към истинския си Господар и само на Него служи, а животът му е изпълнен с много повече скърби, отколкото този на служителите на Божия враг. Макар добре да знаем думите на Господа, че които обича и приема, тях наказва по най-различен начин като Свои чеда, задълго в душата остава спотаен ропот от тежестта на изпитанията. Причината, разбира се, е твърде ясна - нашето себелюбие и непълна готовност да приемем всичко от Божията десница. В упованието си на Бога човек твърде дълго очаква само избавление от скърбите и страданията. А Господ не винаги го изпраща. Тогава най-често се явява смущението, явният или сподавен ропот, а често униние и отчаяние. Всичко това се дължи на човешката ни немощ и неопитност в духовния живот, в основата на които е маловерието и самосъжалението. Трябва винаги да си припомняме, че Господ никога не допуска изпитания, които превишат силите ни. Затова трябва да положим не просто някакви усилия, а да вложим всички сили, всичко, което можем да дадем от себе си, за да останем верни на Господа и да изпълним Неговата воля. Да изтърпим докрай, да простим и понесем всичко. Защото такава е Божията мярка за вярност към Него и такова е Неговото очакване от нас. Само тогава ще можем да усетим и да се убедим, че когато сме търпели, не сме били сами, а във всеки миг с нас е бил и Господ. Както казва Той чрез свети цар Давид: ,,...с него [с този който се уповава на Мене] съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя“ (Пс. 90:15) - но тогава, когато Аз реша.
Всички знаем, че част от молитвения живот на християнина е изпълнен с благодарение към Господа. Колкото повече човек се утвърждава във вярата, толкова повече и по-често започва да благодари, защото се е убедил, че „всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините...“ (Иак. 1:17). Научава се и знае, че несгодите, страданията, несполуките и обидите също не стават без Божия воля, тоест тях също Господ ни изпраща за наше добро, което в момента често остава скрито за нас. Така Господ изпитва нашата вярност към Неговия Промисъл, готовността ни безропотно да понасяме всичко, което ни е отредил в този живот. Така Той изчиства и нашите забравени грехове, за да се явим оправдани на Неговия съд, който неминуемо очаква всеки от нас. И ако душата по този начин се утвърди в практиката на християнския живот, тя започва не само да се учи от думите на апостол Павел: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете...“ (1 Сол. 5:16-18), но вече инстинктивно усеща, че само така трябва да бъде. Това ѝ носи особено сладостен вътрешен мир, непознат дотогава. Като свои приема вече и думите на Писанието: „В скръбта Ти ми даде простор“ (Пс. 4:1 според славянския текст), защото скърбите потискат чувствеността и себелюбието, но освобождават духа и съвестта. Така Господ смирява душата, което означава преди всичко търпение и понасяне на обиди и унижения.
Но всичко, за което говорим дотук, не се установява бързо и лесно в душата - това е нейният тесен и стръмен път към Господа до края на земните ѝ дни, защото Господ изпитва душата дотогава. За да се увери в нейната вярност докрай, да се увери, че му е предана до смърт. При това с духовното укрепване и напредък Господ утежнява и изпитанията. Едни са те за новоначалните във вярата, съвсем други за успелите и придобили силата на Неговата благодат. Но пътят на всяка християнска душа до смъртта е път на скърби, страдания и изпитания, за които тя трябва да се научи не само да не роптае, но да ги понася, и то благодушно и с благодарност. Винаги да помни думите на Спасителя, че „в света скърби ще имате...“ (Йоан 16:33), както и поученията на Неговите апостоли, че „...през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). Неслучайно светите отци единодушно учат, че истински християнски път без скърби и изпитания не съществува. Това може да се отнесе за голямата част на благоденстващите християни от развитите страни, у които въпреки християнското име не е останало почти нищо от християнското разбиране, от духа на християнството. Към тях трябва да прибавим и окончателно и безнадеждно отпадналите от Господа души, които само Той знае и твърде често допуска животът им да премине сред безметежна земна слава и благополучие за сметка на справедливостта и истината, които те съзнателно тъпчат и отхвърлят.
В едно свое писмо свети Теофан Затворник пише: „Като си спомняте за милостите, които Бог ви е давал досега, утешавайте се с упованието, че Господ няма да ви лиши от тях и в бъдеще - защото Той е Същият и вчера, и днес, и во веки“. Наистина нашият, истинският Бог е Бог на утехата, но в смисъла, за който говорихме по-горе. Едва ли някой от нас би отрекъл очевидната Божия намеса в изключително трудни и критични моменти от живота си. Трябва само да се вгледа по-подробно, за да я види и осъзнае, и да не я приписва на някакви особени случайности, защото това е несъстоятелно за християнския разум. Дори случаите на тези особени Божии намеси да не са толкова много - това също не е случайно, защото Господ би желал да ги видим добре и да ги запомним. Желае да видим в тях Неговата особена грижа за всекиго от нас, да се обърнем и привържем към Него. Тогава Той ще ни разкрие и иялата истина за Своята утеха, която не е само в избавлението, но и в търпението на скърбите и изкушенията. Това не можем да научим и разберем отникъде другаде, освен от Него. Самото постоянно и пълно упование в Господа става утеха за вярващата душа. Нали целта на Божия Промисъл е неизменно да ни води към изпълнение на предназначението на живота, за който ни е създал, - да се преобразим вътрешно, като заживеем с Него и достигнем възможното богоуподобление. А натам можем да вървим, единствено като скъсваме с греховните навици и решително се разделяме със страстните греховни нагласи и желания на сърцето. Тогава в раждането на новата ни природа тя естествено проглежда, чувства и разбира колко благ е Този, Който я обновява и доближава до Себе Си. И човек се изпълва с благодарност към Бога за всичко, което Той е отредил да понесе в живота си - както за доброто, така и за скръбното и печалното. Това е състоянието, в което човек служи само на един, на истинския си Господар - Живия и истински Бог. Амин.
Проповед, произнесена от отец Николай Иванов в катедралния храм "Успение Богородично" на 10 юли (27 юни ст.ст.) 2005 г.
Може да си закупите книгата тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар