„И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа...“ (Рим. 5:1). Тези думи на апостол Павел от днешното апостолско четиво се отнасят до основите на човешкото съществуване. Отнасят се до това дали човек живее с вяра или без вяра - с вяра, която води до мир с Бога или с празна вяра, с всевъзможни суеверия и зловерия. А те не само не примиряват с Бога, но са по същество различни форми на богопротивене и богоборство и затова не се различават съществено от човешкото безумие на богоотрицанието - безумието на грубия и явен или прикрития и нюансиран атеизъм, безумието да се вярва в безличен бог или в космически разум. Все вярвания, които примиряват всевъзможните приумици на човешкото мислене, провокирано и подсилено от демоничните внушения. Но всяко човешко съзнание, което допуска, че е възможен истински човешки живот и реализация на неговите цели без съобразяване с Божествените истини на богооткровението и без вяра в Спасителя на човешкия род от бездната на измамата, неминуемо ще остава завинаги в плен на тази измама. А това е измамата, която отдели човека от Бога в Едем. Отдаването на тази измама породи както властта на външното зло, идващо от сатаната, така и властта на злото, привнесено в човешката природа при грехопадението, при отпадането от изначалното живо общение на човека с Бога. Ако подобно на апостол Павел считаме себе си за последователи на Богочовека и наш Спасител Иисус Христос, считаме се за Негови членове, трябва непоколебимо и безусловно да вярваме, че „... макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята... ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко... и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко...“ (1 Кор. 8:5-6). Друго разбиране и друго вярване говори за слепота на душата и за утвърждаването й в състояние на мъртвост и безжизненост.
И все пак има ли предел и докъде може да стигне нежеланието на човека да приеме истинската вяра и упорството да я отхвърля? Пределът за това е съчетаване с демонизма и придобиване на бесоподобие вместо богоподобието, заложено от Твореца в човешката природа като нейна цел. Защото по-крайно и злобно упорство в богоборството от това на сатаната и неговите безтелесни последователи няма. Те най-добре познават ужаса на състоянието да бъдеш враг на всемогъщия Бог. Но по силата на разядената си от злоба природа, която остава неизменяема поради упорство в злото и гордостта, те не са в състояние да се променят. Тъй като злото няма своя собствена природа, а се състои именно в богопротивенето и богоизолацията, то е отричане на доброто. Затова отдалечаването от Бога винаги означава отдалечаване от доброто и затъване в злото, независимо от това как то се проявява, как го възприемаме и дефинираме по човешки. Без общение с всеблагия Бог, с Неговия закон и Неговата воля, всичко принадлежи към сферата на малкото или голямо зло.
По силата на своята непомерна дори за висша духовна твар злоба и омраза особено към човека като любимо Божие творение бесовете правят всичко възможно да повлекат все повече човешки души към мъките на своята участ в бездната на страданията. В тази бездна - ада, ще пребивават и всички човеци, които вярват на бесовете, следват ги и изпълняват тяхната воля. Поради многовековното изключително масово отстъпление от спасителната вяра, което с времето става по-всеобхватно, само Бог знае дали сред мъките на ада ще има повече бесове или човеци, които са вярвали на техните измами и са изпълнявали тяхната воля. Бесовете погиват поради непроменимото, закоравяло упорство на богоборството си, на омразата си към Бога, към най-висшето Благо, въпреки че имат изключително знание и възможности по силата на природата им, която Творецът им е дал изначално като духовни същества, пребивавали близо до Него. А хората погиват, без да имат нито техните знания и възможности, нито тяхната фиксирана непроменимост в злото на богоборството и богоотрицанието. Погиват от зла воля, от нежелание да повярват и последват единствените спасителни за тях истини на боготкровението, които ще ги направят духовно зрящи и ще ги избавят от измамните вярвания и разбирания, които сами - но най-често по внушение на бесовете - си градят. А дълбоката мотивация за това е да не се лишат от земното си благополучие, от себелюбието и угаждането на себе си. Страхът от раздялата с всичко, добре познато от греховния им опит, което ги е радвало и утешавало, тоест с една дума страхът от раздялата със страстните желания на греховната им природа. Страхът да приемат и понесат неизбежния кръст на земното си изгнание, чрез което единствено могат благодатно да обновят своята природа, да бъдат оправдани с живата вяра и да имат мир с Бога (срв. Рим. 5:1).
И все пак, не звучи ли твърде парадоксално да повярваш, като самоуверено и гордо изцяло се довериш на това, което може да роди собственият ти ум като обяснение на всичко - на творението и битието. Или непредубедено, честно и безпристрастно, по съвест, да признаеш, че човешкият ум далеч не може изцяло или дори в достатъчна степен да проникне в причините и проявите на всемира и тайните на собственото ти битие. И така да се смириш и доближиш до истинската вяра в Бога, за правотата на която ще ти заговори цялата твоя дълбока същност, щом започнеш да живееш според нейните начала. Тя става оста, около която се наслагва всичко останало в живота и се превръща в център на желанията, нагласите и разположенията на душата, с Божия помощ и подкрепа става опора и утвърждение на волята в пътя на нейния стремеж към богоугождение и богообщение.
Вярата, която единствена може да оправдае човека и да го примири с Бога, е вярата в Богочовека, във въплътения Бог Слово - в Неговото изкупително дело и в пълнотата на Неговото спасително учение. Но тази вяра не е плод само на научаване, тя е съкровеното начало на вътрешното преобразяване на човека, когато стане съдържание на живота му - не само на видимите прояви, а преди всичко и най-вече на неговата вътрешна същност, на неговия дух. Когато съобразно вярата сърцето започне да променя своите вкусове и разположения, като загърбва греха и страстите и се бори с тях. Тогава постепенно в него идва Божият мир, примирението с Бога, вътрешно познаване и приемане на Неговите истини. Започва просветляването на човешкия ум с тайните на богопознанието, които остават завинаги недостъпни за себелюбивото и помрачено от страстите сърце.
Толкова много говорим и разсъждаваме за вярата не без основание. Нали тя трябва да стане център на човешкия живот, нали от нея зависи и вечният ни живот! Почти във всяка своя беседа и поучение, при извършването на почти всички чудеса Спасителят пряко или косвено напомня и говори за вярата. Сочи примери на истинска вяра, като вярата на кръвоточивата жена, на капернаумския стотник и много други. Но както тогава, преди две хиляди години, така и сега поради вътрешното богоотчуждение истинската вяра трудно навлиза в човешката душа и трудно се сраства с нея, въпреки че по богозададеност всяка човешка душа носи християнските начала. Особено голямо препятствие за вярата в днешно време се оказва комплицираната, а по-точно объркана и хаотична душевност на съвременния човек, преинформиран както с истини, така и с полуистини и лъжи. Той лесно пренася модела на мисленето и познанията си за видимия свят като свое отношение и към висшия, рационално непознаваем духовен свят, в който човек трябва да разчита единствено на духовното си проглеждане и израстване чрез благодатно придобиване на новия „ум Христов“. Приемането на истинската вяра не допуска критично и частично съгласие и съобразяване с нея, а пълно и безусловно, предано и ревностно, усърдно изпълнение. Всичко това означава себеотрицание - коригиране или пълен отказ от собствените възгледи и разбирания, цялостна пренагласа не само на външните, практическите дела, но най-вече на мислите, желанията и нагласите на душата. Всичко това звучи вероятно твърде познато и може би дори банално, но нека всеки искрено и честно да се вгледа дълбоко в себе си, за да разбере в коя част от този път към Господа се намира. Може би ще разбере, че знае за тези неща само теоретично, външно-информативно, докато собственият му разум го движи по старите пътища на непромененото човешко мислене. И ако е така, нека без отлагане да направи от правата вяра център и съдържание на мислите, желанията, думите и постъпките си, за да бъде оправдан с вяра и да има мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа (срв. Рим. 5:1). Амин!
Проповед, произнесена от отец Николай Иванов в катедралния храм "Успение Богородично" на 2 юли(19 юни ст.ст.) 2006 г.
Може да си закупите книгата тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар