Станислав Ваклинов
В древни години живееше един имотен човек, който се наричаше Филарет. Той беше надарен от Бога не само с голямо богатство, но и с отзивчиво сърце към болките на другите. Не бе се забравил Филарет в благополучието си, не се остави да бъде погълнат само от грижата за запазване на имуществото, което той винаги чувствуваше като щедър Божи дар. Той знаеше, че благодарността си към Бога най-живо може да изрази, като помни и изпълнява Неговия завет: „каквото сте сторили на едного от Моите малки братя, Мене сте го сторили“ — и затова залягаше да следва този завет. Не един и двама, които живееха в бедност, виждаха светъл ден, когато добротворната десница на Филарета се протягаше към тях. Никой бедняк не бе отпращан с празни ръце от неговия дом. И никога дворът му не оставаше празен. Филарет посрещаше с радост всеки, който прекрачваше прага му за помощ, даряваше го щедро и го отпращаше с доволно сърце. И това биваше не веднъж и дваж, а всеки ден — с години. Непрестанно Бог сипеше благословия над този богатски дом, непрестанно обдареният от земно благополучие Филарет черпеше с пълни ръце от това, което Бог му пращаше — и даваше на другите. В сърцата на хиляди бедняци цъфтеше безкрайна обич към него. Най-чистият кът в тези сърца се пазеше за Филарета, когото признателността на хилядите, които той подпомагаше, зовеше Милостиви.
Но пожела Бог да изпита силата на милосърдието на този човек и му прати изпитания. Милосърден беше Филарет в благополучието си, дали ще е такъв и тогава, когато го изгуби?
Обедня Филарет. И това стана изведнъж — неочаквано. Врагове от близка страна дойдоха, разграбиха богатството му и дадоха възможност на зли съседи да разграбят земята му. И остана Филарет само с един дом и една нива. От несметните си стада запази само двоица волове, крава и кон. Над облажавания от всички досега дом легна сянката на бедността.
Но не похули добрият човек Бога. Той дава — Той взема. Какво сме ние, хората, без Неговата помощ? Прашинки. Без Него косъм от главата ни не може да падне. В Неговата власт е богатството — в Неговата грижа е и съдбата на бедния. Едно да не забравяме — упованието си в Него. Имаме ли такова упование — имаме всичко.
Тъй чувствуваше Филарет и затова със спокойно сърце посрещна изпитанието, което му изпращаше Небето.
Не се полени никога той, когато беше богат. Не забравяше, че трудът е от Бога и поддържа човека в близост до Бога. И сега, когато се видя между сиромасите, запретна се сам да върши работата, която по-напред вършеха многобройните му слуги.
Веднъж, когато oреше нивата си, видя в съседната нива как се строполи на земята един от воловете на съседа му. Остави Филарет ралото, отиде при другия орач.
— Какво стана на добичето, братко?
Този вдигна към него разплакани очи.
— Умря. А не са мои воловете — зае ми ги друг човек. Сега как ще се отплащам? Ти ми знаеш сиромашията.
Погледна Филарет съседа си, погледна и воловете в своята нива. И изведнъж реши:
— Не скърби, братко. Ти ще можеш да върнеш пак два вола на стопанина им. Ела, вземи един от моите.
— Даваш ми твоя вол?... Ти даваше някога много — и на мене си помагал. Познавам милостивото ти сърце. Но сега... сега и ти не си по-богат от мене!
— Е, нямам предишното богатство, но ето, ти си по-онужден от мене. И Бог пак ми дава възможности да ти помогна: аз имам два вола и мога да дам единия, без да направя никакво задължение, а ти нямаш и трябва да замениш с друг умрелия.
Прие сиромахът дара на другия сиромах, впрегна дарения вол в ярема на мястото на умрелия и продължи да оре нивата си. А Филарет се върна в своя дом с един вол. Спокойно и с кротост посрещна той укорите на своите домашни, че върши грях пред семейството си, щом продължава да следва предишния път на добротворство и щедрост.
— Имаше и даваше. Но сега сам имаш нужда от помощ, а виж какво вършиш. Не мислиш ли, че утре може да изпаднем до просешка тояга! — говореше жена му.
— Не се гневи. Аз не правя нищо, което не е по силите ми. Господ продължава да е милостив към мене. Пак ми е оставил нещо, за да мога аз пак да дам на тези, които нямат нищо. То пак е Негово. Моето е — да помня, че от двете ризи, които имам, трябва една да дам на ближния си. Аз имах два вола. Дадох единия на човек, който не само че няма вол, но трябва да връща онзи, който умря на нивата. Какво ще кажеш: отде ще вземе, за да купи друг и го върне на стопанина му?
— А ти какво ще правиш с един вол само? Можеш ли да ореш? Ти се върна от нивата, като прекъсна работата. Или може би не ти се работи и бе добре дошъл този случай за тебе!
С усмивка прие Филарет и този упрек за леност.
— Вярно е, че не мога да ора с един вол, но с него мога да сторя още едно добро дело...
И наистина, не закъсня да му се представи този случай. Научи се, че същият човек, който беше получил единия вол, бе постигнат от ново нещастие: останал пак с един вол. Отиде Филарет при него и му заведе другия вол.
— Вземи, братко, и този! На мене не ми трябва.
Пак погледна с учуден поглед орачът, пак се помъчи да отблъсне милостивата ръка на Филарета.
— Но ти имаш само един вол и сега даваш и него. И оставаш съвсем без волове. Не, не мога да го приема!
— Но аз какво мога да сторя само с един вол? Той не ми трябва. А на тебе е нужен. Ще трябва да връщаш дълг.
Даде последния си вол Филарет. Но пак не се прекъсна добротворството му. Коня си даде на един войник, повикан да брани страната. За телето му се примоли друг сиромах от далечно селище който не знаеше за обедняването на добротвореца. Чул за него, и ето, пристигна да му иска помощ. Даде му го Филарет с радостно сърце и пак спокойно посрещна упреците на жена си.
— Не жалиш за семейството си и раздаваш всичко на чуждите хора. Не жалиш и животните дори: ето, отдели телето от майката и нарани и нейното сърце.
— Наистина, не направих добре, че отделих телето от кравата — помисли Филарет и стана да настигне бедняка.
— Човече, хей, човече! Почакай!
Помисли си бедният, че се е разколебал Филарет за добротворството си, и спря смутен.
— Грях е, братко, да се отделя телето от майка му. Чуй как жално мучи тя за него.
На бедняка стана много скръбно, но се върна и подаде повода на Филарета.
— Ето, вземи си телето.
— О, криво ме разбираш, братко! — обласка с кроткия си поглед Филарет бедняка. — Не те викам да ми върнеш телето, а да ти дам и майка му. Tе не са още за разделяне.
Изумен посрещна човекът новия дар, прие го и просълзен пое пътя си.
Не спря дотук Филарет. Все не бе останал без нищо. Имаше пчелни кошери. Черпеше мед от тях и раздаваше на сиромасите.
— И меда ли ни отнемаш? — тревожно питаше жена му, която бе започнала вече да мисли, че мъжът ѝ е засегнат нещо в ума си.
И взе тя, че изпразни от кошерите всичкия мед и го скри.
Когато след това Филарет срещна друг бедняк и го поведе към кошерите да го нагости, изненада се, като не намери нищо в тях. Смути се, че трябва да върне празен бедния, но мигом нещо науми и усмивката пак се показа на устните му.
— За храна нямам какво да ти дам, но ето, вземи да се облечеш.
И Филарет сне дрехата от гърба си.
Пак се промени животът на богоугодника. Минаха изпитанията, изпита Бог силата на истинското милосърдие на този Свой избраник — и поръси с нова щедрост благословение над неговия дом. Филарет пак стана имотен — и още по-усилено продължи благодеянията си. Името му се разнасяше наблизо и надалеч, устните на хиляди бедни и нещастници, обласкани от него, шепнеха молитви към Бога да дари Той с дълги дни милостивия богаташ.
Но старостта натегна върху плещите на добротвореца, който започна да долавя стъпките на смъртта. И той я очакваше със спокойствието на човек, който се е потрудил усърдно да изпълни своя дълг на земята.
И в един хубав ден, когато пред портите на Филаретовия дом се бяха насъбрали доста дошли за помощ хора, с блажена усмивка старецът склопи очи.
Овлажниха се не само очите на близките на Филарета. Заплакаха за него всички от околността, които чувствуваха, че е спряло да тупти сърцето на най-добрия човек, когото познаваха.
И се проточи върволица след покойника. И знатни, и бедни бяха дошли да видят за последен път това лице, от което благостната усмивка никога не слизаше. Което сияеше само в радост, защото през всичките си дни пазеше в своето сърце Източника на радостта — Бога.
Безмълвието, което цареше сред погребалното шествие, биде неочаквано нарушено от силен вик:
— Спри се, безсърдечни богаташо! Цял живот ти тънеше в богатство, но никога нищо не си дал на мене, бедния! Ти си ми длъжен! И няма да дам да те пуснат в гроба, докато не ми дадеш това, което дължиш на бедните. А аз съм най-бедният от всички!
Раздвижиха се хората. Озърнаха се и видяха смутителя. Беше един душевноболен бедняк, многократно подпомаган от Филарета.
Спуснаха се неколцина и се помъчиха да го отстранят. Но някой извиси глас:
— Оставете го! Говори демонът, който го е прихванал. Но той ще го отпусне.
Лудият продължаваше да вика. Проправи си път до ковчега на покойника, хвана се за него и изкрещя с всичка сила:
— Дай на мене от богатството си! Нали си милостив! Не, без милост беше ти — жесток човек!
Но в миг неистовият глас се пресече, лудият облещи очи, разтрепера се, наклони се напред и опря тялото си в ковчега на мъртвия. Процесията спря. Никой не се решаваше да го отстрани.
След малко този се изправи бавно — успокоен и кротък. Погледът му беше променен: допреди блуждаещи, сега очите му бяха избистрени и чисти. Вкопчените в ковчега ръце се отпуснаха и народът се задвижи пак. Този, който беше смутил тишината, благоговейно и смирено запристъпя след мъртвия — с овлажнени очи и молитвени слова на устните. Още една чиста молитва се възнесе нагоре. Освободена от злия дух, душата на лудия затрептя в сърдечна молитва за този, който цял живот се проявяваше и като негов благодетел.
Така, душата на Филарета, който прекара чуден живот на земята, когато се освободи от тялото и пое една от най-чистите и верни пътеки към Бога, извика чудо. Тези, пред които стана чудото, когато спущаха тялото на мъртвия в зиналия гроб, не виждаха черната пръст: в очите им грееше сиянието на небесните чертози. Не мисъл за смърт ги владееше, а чувството за вечността, която разкриваше дверите си, за да приеме в своето лоно и Филарет Милостивия.
Но пожела Бог да изпита силата на милосърдието на този човек и му прати изпитания. Милосърден беше Филарет в благополучието си, дали ще е такъв и тогава, когато го изгуби?
Обедня Филарет. И това стана изведнъж — неочаквано. Врагове от близка страна дойдоха, разграбиха богатството му и дадоха възможност на зли съседи да разграбят земята му. И остана Филарет само с един дом и една нива. От несметните си стада запази само двоица волове, крава и кон. Над облажавания от всички досега дом легна сянката на бедността.
Но не похули добрият човек Бога. Той дава — Той взема. Какво сме ние, хората, без Неговата помощ? Прашинки. Без Него косъм от главата ни не може да падне. В Неговата власт е богатството — в Неговата грижа е и съдбата на бедния. Едно да не забравяме — упованието си в Него. Имаме ли такова упование — имаме всичко.
Тъй чувствуваше Филарет и затова със спокойно сърце посрещна изпитанието, което му изпращаше Небето.
Не се полени никога той, когато беше богат. Не забравяше, че трудът е от Бога и поддържа човека в близост до Бога. И сега, когато се видя между сиромасите, запретна се сам да върши работата, която по-напред вършеха многобройните му слуги.
Веднъж, когато oреше нивата си, видя в съседната нива как се строполи на земята един от воловете на съседа му. Остави Филарет ралото, отиде при другия орач.
— Какво стана на добичето, братко?
Този вдигна към него разплакани очи.
— Умря. А не са мои воловете — зае ми ги друг човек. Сега как ще се отплащам? Ти ми знаеш сиромашията.
Погледна Филарет съседа си, погледна и воловете в своята нива. И изведнъж реши:
— Не скърби, братко. Ти ще можеш да върнеш пак два вола на стопанина им. Ела, вземи един от моите.
— Даваш ми твоя вол?... Ти даваше някога много — и на мене си помагал. Познавам милостивото ти сърце. Но сега... сега и ти не си по-богат от мене!
— Е, нямам предишното богатство, но ето, ти си по-онужден от мене. И Бог пак ми дава възможности да ти помогна: аз имам два вола и мога да дам единия, без да направя никакво задължение, а ти нямаш и трябва да замениш с друг умрелия.
Прие сиромахът дара на другия сиромах, впрегна дарения вол в ярема на мястото на умрелия и продължи да оре нивата си. А Филарет се върна в своя дом с един вол. Спокойно и с кротост посрещна той укорите на своите домашни, че върши грях пред семейството си, щом продължава да следва предишния път на добротворство и щедрост.
— Имаше и даваше. Но сега сам имаш нужда от помощ, а виж какво вършиш. Не мислиш ли, че утре може да изпаднем до просешка тояга! — говореше жена му.
— Не се гневи. Аз не правя нищо, което не е по силите ми. Господ продължава да е милостив към мене. Пак ми е оставил нещо, за да мога аз пак да дам на тези, които нямат нищо. То пак е Негово. Моето е — да помня, че от двете ризи, които имам, трябва една да дам на ближния си. Аз имах два вола. Дадох единия на човек, който не само че няма вол, но трябва да връща онзи, който умря на нивата. Какво ще кажеш: отде ще вземе, за да купи друг и го върне на стопанина му?
— А ти какво ще правиш с един вол само? Можеш ли да ореш? Ти се върна от нивата, като прекъсна работата. Или може би не ти се работи и бе добре дошъл този случай за тебе!
С усмивка прие Филарет и този упрек за леност.
— Вярно е, че не мога да ора с един вол, но с него мога да сторя още едно добро дело...
И наистина, не закъсня да му се представи този случай. Научи се, че същият човек, който беше получил единия вол, бе постигнат от ново нещастие: останал пак с един вол. Отиде Филарет при него и му заведе другия вол.
— Вземи, братко, и този! На мене не ми трябва.
Пак погледна с учуден поглед орачът, пак се помъчи да отблъсне милостивата ръка на Филарета.
— Но ти имаш само един вол и сега даваш и него. И оставаш съвсем без волове. Не, не мога да го приема!
— Но аз какво мога да сторя само с един вол? Той не ми трябва. А на тебе е нужен. Ще трябва да връщаш дълг.
Даде последния си вол Филарет. Но пак не се прекъсна добротворството му. Коня си даде на един войник, повикан да брани страната. За телето му се примоли друг сиромах от далечно селище който не знаеше за обедняването на добротвореца. Чул за него, и ето, пристигна да му иска помощ. Даде му го Филарет с радостно сърце и пак спокойно посрещна упреците на жена си.
— Не жалиш за семейството си и раздаваш всичко на чуждите хора. Не жалиш и животните дори: ето, отдели телето от майката и нарани и нейното сърце.
— Наистина, не направих добре, че отделих телето от кравата — помисли Филарет и стана да настигне бедняка.
— Човече, хей, човече! Почакай!
Помисли си бедният, че се е разколебал Филарет за добротворството си, и спря смутен.
— Грях е, братко, да се отделя телето от майка му. Чуй как жално мучи тя за него.
На бедняка стана много скръбно, но се върна и подаде повода на Филарета.
— Ето, вземи си телето.
— О, криво ме разбираш, братко! — обласка с кроткия си поглед Филарет бедняка. — Не те викам да ми върнеш телето, а да ти дам и майка му. Tе не са още за разделяне.
Изумен посрещна човекът новия дар, прие го и просълзен пое пътя си.
Не спря дотук Филарет. Все не бе останал без нищо. Имаше пчелни кошери. Черпеше мед от тях и раздаваше на сиромасите.
— И меда ли ни отнемаш? — тревожно питаше жена му, която бе започнала вече да мисли, че мъжът ѝ е засегнат нещо в ума си.
И взе тя, че изпразни от кошерите всичкия мед и го скри.
Когато след това Филарет срещна друг бедняк и го поведе към кошерите да го нагости, изненада се, като не намери нищо в тях. Смути се, че трябва да върне празен бедния, но мигом нещо науми и усмивката пак се показа на устните му.
— За храна нямам какво да ти дам, но ето, вземи да се облечеш.
И Филарет сне дрехата от гърба си.
Пак се промени животът на богоугодника. Минаха изпитанията, изпита Бог силата на истинското милосърдие на този Свой избраник — и поръси с нова щедрост благословение над неговия дом. Филарет пак стана имотен — и още по-усилено продължи благодеянията си. Името му се разнасяше наблизо и надалеч, устните на хиляди бедни и нещастници, обласкани от него, шепнеха молитви към Бога да дари Той с дълги дни милостивия богаташ.
Но старостта натегна върху плещите на добротвореца, който започна да долавя стъпките на смъртта. И той я очакваше със спокойствието на човек, който се е потрудил усърдно да изпълни своя дълг на земята.
И в един хубав ден, когато пред портите на Филаретовия дом се бяха насъбрали доста дошли за помощ хора, с блажена усмивка старецът склопи очи.
Овлажниха се не само очите на близките на Филарета. Заплакаха за него всички от околността, които чувствуваха, че е спряло да тупти сърцето на най-добрия човек, когото познаваха.
И се проточи върволица след покойника. И знатни, и бедни бяха дошли да видят за последен път това лице, от което благостната усмивка никога не слизаше. Което сияеше само в радост, защото през всичките си дни пазеше в своето сърце Източника на радостта — Бога.
Безмълвието, което цареше сред погребалното шествие, биде неочаквано нарушено от силен вик:
— Спри се, безсърдечни богаташо! Цял живот ти тънеше в богатство, но никога нищо не си дал на мене, бедния! Ти си ми длъжен! И няма да дам да те пуснат в гроба, докато не ми дадеш това, което дължиш на бедните. А аз съм най-бедният от всички!
Раздвижиха се хората. Озърнаха се и видяха смутителя. Беше един душевноболен бедняк, многократно подпомаган от Филарета.
Спуснаха се неколцина и се помъчиха да го отстранят. Но някой извиси глас:
— Оставете го! Говори демонът, който го е прихванал. Но той ще го отпусне.
Лудият продължаваше да вика. Проправи си път до ковчега на покойника, хвана се за него и изкрещя с всичка сила:
— Дай на мене от богатството си! Нали си милостив! Не, без милост беше ти — жесток човек!
Но в миг неистовият глас се пресече, лудият облещи очи, разтрепера се, наклони се напред и опря тялото си в ковчега на мъртвия. Процесията спря. Никой не се решаваше да го отстрани.
След малко този се изправи бавно — успокоен и кротък. Погледът му беше променен: допреди блуждаещи, сега очите му бяха избистрени и чисти. Вкопчените в ковчега ръце се отпуснаха и народът се задвижи пак. Този, който беше смутил тишината, благоговейно и смирено запристъпя след мъртвия — с овлажнени очи и молитвени слова на устните. Още една чиста молитва се възнесе нагоре. Освободена от злия дух, душата на лудия затрептя в сърдечна молитва за този, който цял живот се проявяваше и като негов благодетел.
Така, душата на Филарета, който прекара чуден живот на земята, когато се освободи от тялото и пое една от най-чистите и верни пътеки към Бога, извика чудо. Тези, пред които стана чудото, когато спущаха тялото на мъртвия в зиналия гроб, не виждаха черната пръст: в очите им грееше сиянието на небесните чертози. Не мисъл за смърт ги владееше, а чувството за вечността, която разкриваше дверите си, за да приеме в своето лоно и Филарет Милостивия.
Св. Филарет Милостиви — 1/14 декемврий
Няма коментари:
Публикуване на коментар