Много са светилниците на вярата и благочестието, на правомислието и поборничеството в православния изток - един от тях е и свети Кирил, архиепископ Александрийски. Животописните данни за този стълб на православието са много ограничени и доста относителни - особено до възвисяването му като първоиерарх на славната Александрийска църква. Стародавно мнение счита, че свети Кирил е роден в Александрия около 70-та година на четвъртото столетие; че е рожба на виден благороден, богат и благочестив род; че е внук по майка на известния архиепископ Теофил Александрийски - печален враг на свети Йоана Златоуст; че от ранно детство по произход, среда и склонност е наставен във вярата и насочен към църковно поприще; и че от юношеска възраст домашни наставници и църковни учители са го въвели успешно в мъдростта на Евангелието и в придобивките на човешкия разум. Все според същия извор, свети Кирил на млади години се отправя в пустинята -любимата школа на много знаменитости в Църквата и духовната майка на много поборници и светии в Христа. Пустинята обогатила душата му и калила волята му - към светските знания и духовна мъдрост, придобити в мира, той прибавил творчески мистична култура и аскетичен опит. Тук той се оприличил на щастлива и трудолюбива птичка, свила здраво гнездо за живот върху клон на мощен ливански кедър - той постъпил послушник в един Нитрийски манастир, игумен на който е бил преподобни Исидор Пелусиод: велико светило на вяра, добродетели, знания и подвизи в Православната църква. Под ръководството на този знаменит учител и чуден аскет, свети Кирил се вглъбил в истините на битието и калил дух и воля за висше и паметно служение на Бога, на ближния и на родината! По думите на Христа Иисуса: никой не запаля светило, за да го турне под крина, а светилникът се запаля, да свети на всички (Мат. 5:15). По Божий промисъл, таланти като свети Кирила рядко оставали докрай в пустинята, за да тлеят и угаснат в нея - тя ги приютявала, тя ги оформяла, тя ги умъдрявала, тя ги запалвала като мирови светилници и ги пращала в света: да бъдат кормчии
на църковния кораб, да светят всред мрака на греха, да бъдат фарове в житейското море, да привличат людете към пристанището на истината и спасението - и те се подчинвали на този глас Божий и глас народен, напускали огнището на уединенито, съзерцанието и покоя, връщали се в света и живота, за да се посветят "от всичкото си сърце, от всичката си душа, с всичката си сила, и с всичкия си разум" в служба на Бога и ближния (Лук.10:27)! Така се случило и със свети Кирила - и той се подчинил на това правило в живота на древната християнска Църква.
Високото положение на Александрийския архиепископ, сложните му служебни задължения и особеното състояние изобщо на Църквата, не били тяжести само за едни плещи, колкото и силни да са били - архиепископ Теофил имал нужда от способни и верни сътрудници. В числото на тези сътрудници трябвало да встъпи и свети Кирил, и да стане дясна ръка на вуйчо си в просвещение, устройство, ръководство и добротворство на обширната Египетска църква. Теофил ръкоположил даровития пустинник за дякон и му поверил проповедническата катедра на престолния си град - кога приблизително е станало това, историята мълчи. Подготвен всестранно - с отлично познаване на Свещеното писание, което знаел дори наизуст; с обширни знания по богословските отрасли; с прекрасно владеене на класическите писатели; с редовен и добродетелен живот - свети Кирил започнал една ревностна проповедническа дейност, която привлякла хиляди искрени слушатели и му създала име сред клира, и всеобщо уважение между християни и чужденци. Тази е предпоставката за неговото по-късно издигане до върха на църковното служение. Като млад духовник, той придружил вуйчо си Теофила в Цариград, през месец юни 403 година, когато бил свикан събор при селото Дъб, край Халкидон, против свети Йоана Златоуста. Знаят се отношенията между Златоуста и Теофила - този "способен, смел, хитър, нестеснителен, покварен, хищен и властолюбив" човек! Тези отношения не били без отражение върху свети Кирила - той държал ревностно страната на вуйчо си. По-късно, след смъртта на Теофила, тези чувства заглъхнали в свети Кирила под влиянието на преподобния Исидор Пелусиод - учител и съгражданин на Александрийския светител, и рядък ученик и почитател на свети Йоана Златоуста!
На 12 октомври 412 година, починал първойерархът на Александрия - безспорен заместник бил племенникът му Кирил: не по кръв и роднинство, а по дарби и заслуги - това било единодушното мнение и желание на корона, клир и народ; и то го възкачило достойно на Александрийския апостолски престол. Свети Кирил бил светител не само с вяра и благочестие, с дарби и знания -той бил и смел, и решителен "човек на борбата"; той бил първоклирик с неизтощима ревност, с изумителна енергия и с гранитна воля; той не отстъпил пред никого за нищо в защита авторитета на Църквата, истините на вярата и личното си достойнство; този характер и позиция е червена нишка през целия му живот - особено пък през 32 годишното му бурно светителствуване. В онова време първоиерарсите на централни градове и големи диоцези, па и всички почти епископи, имали широки граждански пълномощия от административен и съдебен характер - това често дразнело честолюбието на висшите светски администратори и създавало дразги между Църква и държава: имаме предвид отношенията на александнрийския префект Орест към св. Кирила. Новият архиепископ на Александрия, "след стъпването си на катедрата, употребил най-сурови мерки към разномислящите - затворил храмовете на новацияните, отнел им парите и съдовете, и ги изгонил от града, заедно с техния епископ Теопемт. Ползувайки се от правото, дадено от императора на Александрийския архиепископ да усмирява със свои мерки вълненията в Александрия, Кирил строго наказал евреите, виновни в убиване на християни - едни предал на смърт, други изгонил из града, разрушил синагогите им. разорил домовете им, а имотите им конфискувал в полза на хазната". Изобщо, по съзнание и нрав, той бил непримирим спрямо враговете на вярата и Църквата - както вътрешни, така и външни. Отдалечени твърде много от онези особени древни времена, ние може би ще изпаднем в смут пред такова едно поведение и деяние - едва ли не не ще си припомним думите на св. ап. Павла: "Те имат ревност за Бога, ала не по разум" (Римл. 10:2). Такова едно отношение към вътрешни фанатизирани вредители на вярата, и към външни хищни нападатели на Църквата е било не само естествено за онези дни, но дори и неизбежно - така че, за дейността и похватите на св. Кирила по-скоро подхождат думите на св. пророка Илия: "Пламнах от ревност за Господа, Бога Саваота, защото Израилевите синове оставиха Твоя завет..." (З.Царств. 19:10)!
Богословските познания, високото благочестие, писателският талант, полемическият дар, пастирската ревност, непреклонната воля и чудната енергия на св. Кирила се проявили с всичката си сила и блясък, слава и победа, най-вече в дългата му и славна борба с несториянството! Около средата на светителствуването му откъм Цариград почнали да изскачат искри за нов пожар в Църквата - преди още да изтлеят пепелищата на ариянството. Столичният архиепископ Несторий станал непростим проводник на нова рационалистическа христология -популярният израз на която е бил: света Дева Мария не е Богородица, не е и Христородица, а човекородица; догматичното ѝ пък определение е било: Иисус Христос не е Богочовек, а нещо като свръх човек, в когото божеството присъствувало благодатно, а не по естество! Искрите на пожара скоро пръхвръкнали и в Александрия - със слово и перо Несторий залял Изтока със своята ерес. Будният църковен страж Кирил енергично оградил диоцеза си от наводнението на това ново лукавство - за мира и единството пък в Църквата, той писал на Нестория: "Изправи своя начин на мислене; унищожи съблазънта; назови св. Дева- Богородица; иначе бъди уверен, че за вярата Христова готов съм да претърпя всичко, вериги, дори и смърт". Така се почнал един страшен духовен двубой между двама първенци на вярата - двубой със страшни сътресения и вековни последици!
Несторий бил способен богослов и красноречив проповедник, но крайно самонадеян човек и предизвикателно горд клирик. Св. Кирил пък бил знаменит догматик и голям полемик, силен характер и рядко честолюбив. Тези характерни особености в природите на двамата не били без отражение върху борбата те били нещо като масло за пожара. Споразумение и мир между двамата били немислими - въпреки миротворното посредничество от страна на техни приятели. Спорът от искра станал на пламък, и от личен се превърнал на догматичен. Борбата се разпалила и различията се усложнили - двубоят обхванел клира и народа, раздвижил върхове и низини, раздрусал Църква и империя. Печални участници в тази трагедия на лукавството на Нестория, безволието на императора, спекулативната поза на Рим, колебанието на някои източни епископи, а може би, някак и пресилената понякога позиция на свети Кирила. Работата стигнала до вселенски събор - Църквата и държавата били в много опасен смут и това било последна мярка за излекуване на раната. Известни са тъжните перипетии на съборните дни, деяния и решения около Ефес, Цариград, Халкидон, Тарс и Антиохия през лятото и есента на 431 година. Свети Кирил в една от речите си, произнесени в Ефес, характеризира дейността си на събора като "борба със свиреп и многоглав змей". Най-голямата тежест от борбата се стоварила върху плещите на Александрийския първосветител - и с право свети Кирил казал за себе си; "Аз извадих духовния меч и излизам против него. Аз се сражавам за Христа със звяр". Истината победила и правдата се наложила - православието отново възтържествувало и в Ефес: съборът сложил върху несториянството печата на анатемата, а Несторий бил заточен в пустинята на Аравия, където завършил дните си в трагично изкупление. На 31 октомри 431 година свети Кирил се завърнал в Александрия - клир и народ триумфално посрещнали и приели Първосветителя си изтощен в борбата, но увенчан с ореола на изповедник"! С тази ревност, дейност и победа, свети Кирил достойно се вредил в сонма на великите поборници за православието: свети Атанасий Велики и свети Василий Велики. Останалите години от живота си той прекарал в относителен мир, но все тъй ревнотно и плодоносно в проповедническа дейност, в богословско творчество, в църковно устройство и в пастирско попечителство над милионите си пасоми - през 444 година предал Богу дух "защитникът на правата и непорочна вяра", според определението на светите Отци от Халкидонския събор.
От беглото изложение върху живота и дейността на свети Кирила. мислим, че са нахвърляни основните контури за духовния образ на този мастит църковен деец - явно е, че имаме пред себе си даровит човек, солиден богослов, смел пастир и идеален монах! Богатата мисъл, красноречивото слово и плодовитото перо на свети Кирила засягат много страни на богословската материя - той написал 31 богословски труда; само онова, което се е запазило до нас образува 14 обемисти тома; писал е екзегетически, догматически, апологетически, полемически, проповеднически и нравоучителни съчинения. Неговото писателство започва от първите години на неговото клирическо служение - първата половина от това труженичество се простира до към появата на несторианството; през това време той е със слово и перо екзегет, омилет и наставник; втората половина започва от борбата с Нестория и се простира до смъртта му почти -през този период той е догматик, апологет и полемик; изобщо свети Кирил е класичен екзегет и знаменит догматик - едновременно с това и твърде виден проповедник. Първата част от творчеството му е плод на вглъбен дух и спокойно време - то носи печата на академичен труд; втората пък част е рожба на бурни години и засегната душа - борбата в Църквата диктува темите, вдъхновява духа, движи перото и направлява словото. Свети Кирил по живот и дейност, по творчество и заслуги е централна личност за своя век - животът на Църквата първата половина на петото столетие, па и останалото време от века, се съсредоточава около този знаменит първойрерарх.
По мироглед във вярата и метод в богословието, свети Кириле класичен александриец - за него първоизвори на вяр, познание и размисли са само Божественото откровение и светите Отци преди него; той подчертава с голяма рязкост ограничеността на човешкия разум и оскъдността на духовните ни средства в разкриване и изразяване на Бога, човека, света и живота - в техните същности и взаимоотношения. Той казва: "Разсъждението за най-висшата Същност и за Нейните тайни, действително се оказва дело опасно и за мнозина не безвредно". За него разумът не е вдъхновител, не е помощник, не е строител, а изкусител и пакостник. Поради това в областта на екзегетиката той е типичен алегорист - дори с някои крайности, а в материята на догмите - традиционен мистик. В много от тълкувателните си писания свети Кирил посвещава обикновено страница, две или три съдържание относно буквалния смисъл и историческо значение на дадена тема или текст - останалото е обширни алегорични размисли върху нравствения елемент и мистичната основа на предмета. Диалогът, като литературна форма и педагогичен прийом, има широко приложеие в неговите съчинения. Неговата херменевтика се вдъхновявала от следното му основно правило: "Отстрани безполезността на историята, смъкни кората на буквата, и вникни в самата сърцевина на растението т.с. щателно изследвай вътрешния плод на заповяданото и го употреби в храна". Изобщо богатото богословско творчество на свети Кирила се е родило и оформило в рамките на библейско-традиционния метод. Като най-видни негови съчинения се сочат: 1 - от екзегетиката: тълкуванията върху Песен на песните" и Евангелието от свети Лука; 2- от догматиката: съчинението за Светата Троица, известно под името "Съкровищница", и 5 книги против Нестория; 3- от апологетиката: творението "За светата християнска религия - против безбожния Юлиан" и книгата "против антропоморфитите" и 4- от проповедите: пасхалните послания и нравоучителните беседи.
Относно проповедите - в тесен смисъл, от свети Кирила не са достигнали до нас много проповеднически трудове. Известни са само неговите "пасхални послания"- това са "празнични слова за Пасхата, които съдържат: астрономически данни за датата на празника, догматически размисли за Великдена и нравствени наставления за празненството. По задължение от Никейския събор и по установена традиция. Александрийските първоиерарси разпращали такива послания пред всеки Великден - плод на това са и упоменатите "пасхални послания" прекрасни уроци по християнско благочестие и учителни размишления върху разни църковни и житейски прояви. Реченото за проповедите му някак бледнее пред другите отрасли на творчеството му - това е само формално, защото и за свети Кирила проповедта е рамка за багословската му мисъл и тръба за наставническото му слово. Освен това никой няма да повярва, че от вселенския учител са казани и писани само упоменатите проповеди. В полза на това мнение идват думите на древния писател Генадий Масилийски: "Свети Кирил съчинил много беседи; предписано било на епископите в цяла Гърция да ги наизустяват и произнасят в църква". Това историческо свидетелство и този богословски отзив са ясна и достатъчна характеристика за проповедническия дар и благовестническо творчество на свети Кирила. От формите на проповедта великият наставник е предпочитал словото и беседата - това е характерно и за проповедниците преди него. пък и педагогически съображения са диктували това, както го диктуват и в наше време. За метода на проповедта му излишно е да се говори - достатъчно е писаното около този въпрос по-горе. По техника, език, стил и художество, проповедите му са в кръга на образцовите. Авторът предпочита сложната реч - речникът му е пъстър по съдържание и много е близък до умствения уровен на слушателя или читателя. Видно е, че по дар, знания и ревност, авторът много е залягал за вътрешното достойнство и външна красота на проповедите си.
Люде, вещи в археологическите изследвания, пишат, че посещението и разучаването на древните християнски катакомби е дело много интересно и твърде опасно. Влизането и излизането в тези подземни, дълбоки и сложни мистично-тайнствени обиталища не може да стане не само без опитен водач, но и без специално кълбо от металическа връв, която се развива подир изследвачите, за да не се вдълбочат опасно и да се върнат сигурно - иначе заблудата и смъртта са неизбежни и трагични! Ние мислиме, че и животът за всички люде и през всички времена е една духовна, нравствена и материална катакомба - и тя е много интересна за изследване, но също и много опасна за разглеждане: и тук има нужда, и то много по-голяма, от водач и кълбо ... Божият промисъл не ни е лишил от водачи в катакомбата на битието - един от тях е и свети Кирил; не сме лишени и от кълбо за вход в катакомбата - това са съчиненията на мъдрия наставник: да ги потърсим, за да не окайваме дните си в житейската катакомба!
Из книгата"Духовни бисери"- Г. Ибришимов
Няма коментари:
Публикуване на коментар