Станислав Ваклинов
Сред гората се издигаше малка височина. Стръмни, почти отвесни скали я ограждаха, между които се провираше тясна камениста пътечка. По нея се излизаше горе, над скалите, чието теме бе обрасло с гъсти храсти и трева. Тук, между храстите, се гушеше колибка. Не би повярвал човек, че тук можеше да живее някой — тъй пустинно и невзрачно беше това място, изложено на слънчевия пек и на ветровете. Но пустошта, която владееше наоколо, спомагаше да се извисява в подвиг един дух, чието тяло се бе поселило в този пустинен кът, за да се чувствува по-близо до Бога. Един отшелник — Иоаникий — години наред подвъргваше на лишения и несгоди тялото си, за да упражнява зажаднялата си по Небето душа в богоугоден живот.
Щастлив се чувствуваше Иоаникий в своето отшелие. Той понасяше с радост и глада, който му беше неразделен спътник, и опасността за живота му, която го дебнеше на всяка крачка: мястото гъмжеше от змии. Скъп за Иоаникия беше другият живот — отвъдният, животът при Бога, за който усърдно подготвяше душата си. Не се плашеше от зверовете той. Имаше само един страх: страха от греха, от чиято съблазън ревниво се пазеше.
Откъснат от света, не бе неизвестен той за него. Случваше се често да идват в този затънтен кът, за да почерпят сили за живота от един живот, който се принасяше в жертва. Тръпнеше Иоаникий, когато виждаше да пъплят по тясната пътечка към колибата му човешки сенки, искаше му се да избяга, да се скрие от чуждите погледи. Идваха смирени люде, които благоговейно поемаха и целуваха десницата му и с жаден поглед го молеха да отдели частица от своето духовно богатство за тях, бедните. В смирените погледи на търсещите го Иоаникий съзираше пламъка на една страшна съблазън за себе си, която отбягваше. Смирението го бе довело тук, съзнанието за голямата му немощ — най-недостоен от всички се чувствуваше той, а ето, че идваха други — и знатни, и умни, които скланяха в благоговение чела пред неговата немощ. Колко усилия му струваха тези посещения! След тях — с дни и нощи, Иоаникий прекарваше с опряно до земята чело — в молитва да не допусне Бог семето на гордостта да пусне кълн в сърцето му. И Бог го пазеше: чисти бяха молитвите, които се възнасяха към Него.
В същата планина живееше и друг отшелник: Епифаний. Животът му беше също свет и чист. И него ревност по Бога и по вечния живот го бе довела до отшелническата пещера. Но случи се на стари години в сърцето на този примерен монах да свие гнездо змията на завистта. Завидя Епифаний на събрата си Иоаникия. Преди, когато идваха при него — да се поучат от живота му, посетители отдалеч, Епифаний не допусна да бъде овладян от чувство на тщеславие, но когато виждаше поклонници да търсят Иоаникия, вдаде се на завистта.
– Какво е според тебе монахът, брате Иоаникий? — питаше Епифаний.
– Да побеждаваш себе си; да страниш от това, към което тегли тялото ти...
— Ти живееш ли така?
— Бог вижда колко съм немощен, брате! Но Той не ще ме остави без подкрепата Си.
— Хубаво е да търсиш подкрепата на Бога, но още по-добре е да избягваш дявола.
— И в борбата с дявола пак е нужна Божията помощ...
— Тогава, изглежда, ти не търсиш тази помощ...
Иоаникий трепваше. Той съзираше лукави пламъчета да пробягват по очите на Епифания, разбираше какво искаше да каже той със своите изкусителни въпроси.
— Ти говориш за дяволската гордост, която може да се породи в мене?... Да ме пази Бог от нея — това е най-усърдната ми молитва!
— Дано не остане само молитва! — лукаво завършваше Епифаний и оставяше събрата си сломен.
Дълго след това Иоаникий не вдигаше челото си от земята: молитвата му се издигаше към Бога избистрена през сълзите на съкрушеното сърце.
Веднъж, когато Иоаникий довършваше сутрешната си молитва, в колибата му нахлу гъст дим. Монахът се вдигна от мястото си и излезе навън. Гореща вълна връхлетя върху му. Преди да успее да разтрие очите си, заслепени от дима, до него попъплаха пламъци — и го лизнаха езиците им. Пръщяха горящи храсти, пръщяха и сухите съчки, от които бе сплетена колибата на отшелника.
Не скъпеше живота си светият старец, но въпреки това, не искаше току-тъй да се лиши от него, струваше му се, че все още не се е подготвил за другия, отвъдния, живот. Затова, като прибра краищата на дрехата си, свърна натам, където мислеше, че огънят не се бе разразил напълно.
С голяма мъка той успя да се спаси от огнената стихия, свлече се надолу към гората, опря се на едно дърво и тежко въздъхна.
Обърна се и с голяма тъга обгледа горящия хълм. Изведнъж някаква мисъл го осени, пристъпи, та се отправи през гората в посоката, където се намираше пещерата на Епифания.
Не се съмняваше Иоаникий, че пожарът беше дело на неговия събрат, който, като упрекваше него, че се е поддал на властта на дявола, сам бе допуснал да бъде овладян от демонска сила.
Дълго вървя старецът. Когато наближи пещерата, видя Епифания седнал при входа ѝ да приготвя храна. Този, като чу стъпки на приближаващ се човек, трепна и дигна глава. Очите му погледнаха уплашено, стори му се, че Иоаникий пристъпва към него с насочен срещу му нож, скочи от мястото си и побягна.
– Не бягай, брате Епифаний. Моля те, спри и ме изслушай!
Овладя се бягащият, размисли, че Иоаникий е много по-немощен от него и че не ще може нищо да му стори, спря се и се обърна, като бе стиснал здраво с ръка своя нож .
Един озверен човек очакваше като враг своя брат.
Очакваше да бъде нападнат, но не биде, приближи се старецът грохнал от немощ, падна на колене и пресегна да поеме ръката, която стискаше ножа. Хвана я с двете си ръце и я целуна. Ножът с тъп тътен падна на земята.
— Прости ми, брате мой!
Този, от когото молеха прошка, потрепера. Не очакваше това, което стана. Обзе го шемет — едва се задържа на нозете си.
— Прости ми, братко! Не ще мръдна от тук, докато не ми дадеш прошката си.
Недоумението на Епифаний се превърна в ужас. Стори му се, че преживява предсмъртен кошмар. Ехтеше в ушите му глас, но той не го разбираше.
Трябваше да мине време, докато се опомни. Нещо го разтресе, в ушите му екна гръм като от ломяща се скала, после изведнъж утихна и кротък вопъл ги приласка:
— Позволи ми, брате Епифаний, и твоя дял вина да взема върху своите плещи и да отговарям за нея пред Бога. Аз ще моля усърдно Господа —заради тази тежест, която ти си понесъл, като извърши грях, да снеме и моя товар — товара на човека, който те съблазни да извършиш тоя грях!
Молба беше това, кротък зов на плачеща душа — но се впи в сърцето на злосторния монах като острие на нож. Не можеше да бъде по-люта болката от ножа, ако такъв държеше ръката на стареца, който едва се спаси от огнената смърт. Да бъдеш издебнат от враг и да посегне вража ръка върху живота ти, да се спасиш по чудо — и не да отмъстиш, при всичката възможност да сториш това — не, а нещо невъобразимо да сториш: да молиш прошка за туй, че ти си станал причина да съблазниш убиеца, и да целуваш ръката, която се е вдигнала срещу тебе — как да се приеме това? И как да се нарече то? То е тъй невероятно — страшно е то! Величествено – и страшно по величието си!...
Това не бяха мисли на Епифания. Това бяха огнени стрели, които се впиваха в сърцето му и го докосваха със смъртна болка. Тялото се оказа немощно да я удържи, нозете се подкосиха и изуменият отшелник се свлече на земята в неудържимо ридание...
А ръцете на Иоаникия продължаваха да обласкават съкрушената десница, която в умопомрачението си се бе вплела в престъпната мрежа на сатаната. Безкръвни старчески устни се докосваха до нея в свят шепот:
— Прости ми, брате Епифаний!...
Преподобни Иоаникий Велики — 17/4 ноември
Няма коментари:
Публикуване на коментар