Станислав Ваклинов
Два погледа се срещнаха — и сблъскаха се пламъчетата им. И от единия, и от другия бликаше радост, но не бе един и същ изворът им. Лъчите на злорадството се помъчиха да пронижат сиянието на жертвената любов, но не сполучиха. Те се пречупиха със злобна закана встрани, но тази закана заглъхна в молитвения шепот на едно сърце, което, засегнато от земната жестокост, изпитваше небесна радост и за което мечът на смъртта разкриваше белите врати на небето.
— Така ще трябва да погине всеки, който дръзва да проповядва нова вяра — вярата в един Бунтовник!
Тази закана бликаше в гърдите на Савла и очите му даваха израз на решението — да бъде един от най-ревностните ѝ приложници. А камъните неспирно се сипеха върху архидякона Стефана, сърдечния и мъдър изповедник на Христовата вяра, чиито устни, наред с молитвата към Бога да приеме духа му, изричаха:
— Господи, не зачитай тоя им грях!
Савел и Стефан. Случаят бе срещнал двама млади хора, за да им разкрие два свята: единия — в който животът се поставя в услуга на смъртта, и другия — в който със смъртта начева животът.
Лицето на Стефана беше като лице на ангел. То запази сиянието си и тогава, когато духът излитна от тялото и извиси над палачите смирена молба към Бога да покрие с прошка техния грях.
Лицето на Савла искреше от злорадство. То руменееше от сдържан гняв към всички от средата на младия архидякон, чието множество от ден на ден се разрастваше.
— Така ще трябва да погине всеки от тях!...
Тази решителна убеденост отведе младия юдеин пред първосвещеника на Йерусалим, за да измоли от него разпореждане до синагогите в Дамаск, в който град групата на Христовите последователи беше взела големи размери, — да му бъде дадено съдействие в борбата срещу християните. Мъки и сеч се готвеха за тях.
Савел считаше, че не трябва да се губи ни минута в борбата срещу новата вяра. Тя беше още в зародиша си и трябваше да бъде унищожена преди още корените ѝ да проникнат дълбоко в душите на хората.
И той потегли за Дамаск с увлечение и увереност в своята сила.
Ето, долавят се очертанията на града — той скоро ще бъде в него и ще пристъпи към работа веднага! Савел гори от нетърпение час по-скоро да даде изблик на своята ненавист към учението на Разпнатия, той предчувствува удоволствието, което ще преживее от унижението и страданията на Неговите последователи. Искри хвърчат изпод нозете на коня, мълнии излитат от сърцето на ездача. Но... изведнъж сякаш мълния извън него го прониза, конят се възправи на задните си крака, изпръхтя — и повали ездача си на земята. Необикновено силна светлина го обля и го овладя шемет.
— Защо Ме гониш, Савле?
От земята ли избликна този глас, и се откърти от облаците? Властен и могъщ беше той — и вцепени всички придружници на гонителя. Ужас легна върху пътя за Дамаск. Ехтеше глас — но чий беше той? Никой не се виждаше. А светло, неизразимо светло беше.
– Защо Ме гониш?
Савел напрегна сили и се повдигна. Очите му бяха широко разтворени, напрегнати страшно, в жажда да доловят очертанията на Този, Който питаше. Но – ужас: те не виждаха вече нищо. Пред тях беше застанала непрогледна, страхотна тъма. По цялото тяло на младия човек се разля вълна, чието въздействие не можеше да се определи. Той усещаше да се впива като игла във всяка частица на тялото му самият ужас, нещо повече — самата смърт.
— Кой си Ти?...
Едва изрекоха попуканите устни този въпрос. Все пак те не бяха съвсем схванати. Но колкото с голяма мъка се раздвижиха устните, толкова ясно слухът на поваления край пътя долови:
— Аз съм Този, Когото ти гониш — Иисус!
Иглите на ужаса се впиха още по-дълбоко в тялото на Савла. То се раздвижи в конвулсии да отпъди страхотното чувство, което изпитваше — но изведнъж се отпусна омаломощено. И безчувствено то се просна на пътя. Като труп.
Като как бе отведен в Дамаск, не разбра, когато дойде на себе си, сякаш бе изгубил възможността да чувствува и мисли. Не можеше да си даде сметка какво бе станало с него. Наоколо бе тъма — не виждаше нищо, Сякаш че очите му стояха открити. Някаква стена им препречваше светлината. Но не изпитваше като че ли мъка от това — някакво безразличие го бе овладяло. Не чувствуваше ни глад, ни жажда. Животът му продължаваше — но живееше ли?
Три дни и три нощи минаха тъй. В самота — без да чувствува самотата. Беше изоставен от другите — но не ги и търсеше. Докато на третия ден усети да се слага върху челото му една топла ръка. Савел неволно трепна и се помъчи да напрегне очи и види кой го бе потърсил. Но пак не пробягнаха пламъчета по мъртвите очи.
— Савле, брате мой!
Отдръпна се завесата на безразличието. Този кротък призив припомни на Савла другия глас, който преди няколко дни също го зовеше по име. Онзи беше властен и повелителен, този — тих, изпълнен със съчувствие. Но тъй си приличаха!
— Пак Ти ли ме викаш?... Иисусе!...
Лъч пробягна по восъчното лице на Савла. Някакво озарение трепна над него и струйна върху му проблески на живот. Неволно произнесли това име, безкръвните устни
на младия човек порозовяха и едва усмивка разцъфна по тях.
— Той, същият, Иисус те вика!
— Но не си ли ти? Не Неговия глас ли чувам?
— Не! Сега Той праща един недостоен Свой служител, за да те отведе при Него. Той ме прати да върна зрението ти с Неговата сила — да видиш пак Божията светлина. Ти разбра какво значи да бъдеш в мрак. Но по-черен беше мракът, в който живееше ти, преди да ослепееш. Сега ти ще виждаш — ще виждаш два свята!
Свлякоха се тежки завеси от очите на Савла и слънцето плисна лъчите си в тях. В същия миг отворените, досега безжизнени очи се закриха — и силно ги притисна ръката на прогледналия слепец. До болка.
— Не, не искам още да виждам навън! Това беше вопъл, отронен от радост и сладка болка — молитвен вопъл. Това беше първата молитва на Савла, в чиито гърди затуптяваше ново сърце и нов живот избликваше.
— Не искам да виждам друга светлина, освен Твоята! Остани при мене за повече време, лъчезарни Учителю! Колко сладост вкусва сега погледът ми! Тъй ли Те виждат и другите — тези, които аз бях тръгнал да гоня, да пращам на съд и смърт? Тъй ли Те виждаше Стефан, Твоят архидякон, тогава, когато се молеше за онези, които го убиваха? О, какво беше лицето му! Защо едва сега ми се разкри неговата прелест? Ангелско беше то — лице на ангел! Нали такива лица имат Твоите ангели — нали такива са те, Твоите ангели, Иисусе!... Иисусе!... Направи да занемее езикът ми за други слова занапред само Твоето име да може да мълви! Иисусе, сладки Учителю!... Ето, аз подавам ръцете си: води ме!
И Савел свлече ръце от очите си и ги протегна. Клепачите се повдигнаха и разкриха зениците. Сега те гледаха с друг поглед. Не светлина ги обливаше — те плуваха в озарение.
— Брате мой, Савле!
— Да, брате мой, брате мой в Иисуса, в Господа, в единия, в истинския Бог!...
И ръцете на Савла обгърнаха Анания, този, чрез когото Бог прати отново светлина за очите му. И младият човек притисна с братска сърдечност до гърдите си смирения Христов ученик, когото за пръв път сега срещаше и който сам Бог му бе изпратил, за да го поведе чрез Него по Своя път.
— Брате мой!...
В същия ден Савел прие кръщение в името на Този, Който го беше повикал. Сърцето на върлия гонител на Христа и на Църквата се опразни от гнева и омразата, за да се изпълни всецяло с вярата в Бога и любовта към всички Негови чада, които с такава сърдечност наричаше братя.
И тръгна между езичниците Павел, новият християнин, като най-вдъхновен апостол Христов — да свлича завесата на неверието и греxa от очите на сърцата им и да разкрива пред тях слънцето на истината,
тъй както от неговите очи се свлече тази завеса. Ослепял за греxa и прогледнал за вечността, той откройваше с рядко вдъхновение дверите на тази вечност за сърцата, които копнееха за нея.
Св. Апостол Павел — 29 юний/ 13 юлий
Няма коментари:
Публикуване на коментар