Станислав Ваклинов
Прислужницата отвори тежката порта и застана на входа тъй, че да не може този, който беше похлопал, да прекрачи прага.
— Кого търсиш?
— Госпожата. Искам да ѝ говоря нещо.
— Няма я.
Нежеланият посетител беше един монах, стар, облечен във вехто, избеляло от слънцето и изтъркано от носене расо. Той прие грубостта на прислужницата с добродушна усмивка и кротко настоя:
— Провери, може би се лъжеш, че госпожата не е вкъщи. И ѝ кажи, че ѝ нося нещо много скъпо за нея. Тя не ще съжалява, че ме е приела. И няма да те упрекне.
Ласкавата молба на стареца посмекчи гнева на прислужницата. Тя се поколеба за миг, докато реши дали да изпълни тази молба, или да го изпрати назад, но когато го погледна пак — веднага свърна да съобщи на господарката си.
— Исках да го върна — един такъв стар и нечист ми се видя, но той настоява да го пусна при тебе. Каза, че ти носи нещо много ценно. А бедняк изглежда да е.
— Често пъти у такива попада някаква ценност. Те скитат по брегa на морето, събират раковини. Може би да е намерил някоя бисерна мида и ми я носи... Нека дойде. Когато монахът влезе в богато наредения дом и Таисия, стопанката на дома, го видя- нещо трепна в нея. Не беше непознат за нея гостът. И друг път, при други обстоятелства, тя бе имала случай да го среща. Изпита някакво тягостно чувство — и тя направи усилие да възпре спомена, който напираше да изплува в паметта ѝ. Не искаше да си спомни миналото.
Тя покани мълчаливо стареца да седне и го остави сам. Отиде в друга стая да се разсee.
— Не трябваше да го приемаме... Ако знаех, че е той ...
Прислужницата погледна виновно господарката си, без да разбира причината за нейното смущение.
— И аз тъй мислех, но...
Когато Таисия се върна при госта, завари го насълзен. Приближи се и седна до него.
— Но какво ти е, защо плачеш, отче Иоане?
Попита, а сама едва задържа вълнението си. Тежка въздишка се изтръгна из гърдите ѝ.
— Плача за тебе, дъще. Гледам те и не мога да те позная: ти ли си предишната Таисия? Пратиха ме събратята — да те помоля да оставиш този живот. Сега ти едва ме прие — от снизхождение. А преди — помниш ли?—сама търсеше иноците. Преди, когато търсеше пътечки към Бога...
— За да ми спомниш това ли дойде при мене? Това ли е ценното нещо, което ми носиш? ... — И младата жена не можа да задържи и своите сълзи. Обгърна с щепи лицето си и се разрида. В сълзите, които обилно започнаха да се изливат от очите ѝ тя сякаш огледа своето минало ... Видя своя образ преди години — в слънчевите дни на своето детство, когато растеше под сянката на майчината обич. Видя едно малко дете, коленичило пред образа на Спасителя, чиито очи шепнат молитва. Спомни си тя как в онези мигове сещаше да излита нейното малко сърце от гърдите ѝ и понесено върху крилете на ангели, да се издига до престола на Този, Комуто майка ѝ я учеше да се моли. И виждаше тогава тя да се простира една ръка над нея, с обагрена от кръв и продупчена от гвоздеи длан, и да я благославя. То бяха дни на щастие. И после — видя се възрастнала, овладяна от същата любов и преданост към Небесния Закрилник. Останала сирота, тя раздаваше богатството, което имаше от своите родители, на бедните. Прав е Иоан — тя сама търсеше иноците, посветили своя живот в отшелническо служение на Бога, подпомагаше и тях... Търсеше пътечки към Бога ... Но изведнъж, овладяна от друга сила, тя пое по друг път. Когато почти раздаде имота си на бедните, едно изкушение се изправи пред нея: изкушението на бедността. Липсваше ѝ воля да понесе стоически тази бедност. И пропадна ... Не се вдаде в ръцете на бедността, но ноктите на порока се вкопчиха в душата ѝ.
Таисия се разрида неудържимо. Като че ли в този момент тя разбра, че пътят, по който запази и умножи богатството си, беше пътят на порока. Пак съзря своя чист образ от детинството — видя пак ръката на Този, Комуто възнасяше някога сърдечни моления, да се простира над нея — но тогавашното чувство на лекота и щастие сега не изпита. Сега раната върху ръката на Спасителя ѝ се видя много по-голяма, страшна, причинена от самата нея. Преди между тези, които Го обичаха, сега се видя застанала между Неговите палачи. Да, тази дупка върху ръката Му тя бе причинила. Не гвоздей я е пробил, а друго — нещо, което не може да се види, но е страшно, страшно до смърт: нейният порок ...
— Това ли е ценното нещо, което ми донесе, отче Иоане! — простена пак в смъртна болка Таисия. — Аз бях забравила и ми се струваше, че съм спокойна, а сега ти дойде, за да разкъртиш една рана, която не ще зарастне вече никога и винаги ще ме мъчи... Това ли ми донесе ти: спомена, който отпъди облекчаващата забрава?...
Ръката на монаха се протегна и изля ласката си върху главата на ридаещата жена.
— Ти забрави ли?...
— Бях забравила, но сега ти премахна тази забрава завинаги ... И ми донесе най-страшното ...
— Не това те питам, чедо! Ти забрави ли милостта Божия? Забрави ли, че Бог прощава и обласкава тези, които се каят?
— Но за такива като мене, които са отстъпили от Бога и са потъпкали името Му, има ли прощение? Не, отче, моят грях не може да се прости!
— О, колко далече си отишла от вярата, която преди вдъхновяваше живота ти, дъще моя! Забравила си ти за Божието милосърдие! Забравила си ти прошката, която даде Божественият Спасител на разбойника от кръста!...
— Знам, че Господ прощава. Знам това. Но трябва човек да има време да изкупи греховете си. А мъката, която сега преживявам, е такава, че, струва ми се, няма да доживея, за да изкупя своето прегрешение!
— Бог винаги прощава на искрено каещите се, дъще! Той и на тебе ще прости! Всички ангели на небето ще се възрадват, когато твоето чисто разкаяние достигне до Неговото подножие.
Таисия погледна монаха: някакво чудно озарение грейна в очите ѝ. Тя се повдигна, сякаш насън, от мястото си, направи малка крачка напред и простря ръце към монаха:
— Ето моите ръце, отче Иоане: води ме където искаш, заведи ме в най-тихия кът, дай ми най-удобното място за покаяние. Аз искам да се върна при Бога ... Но ще ме приеме ли Той?...
И стана Таисия, та последва монаха. Не помисли кому да остави имота си. Придобит по път недостоен за нея, тя не го чувствуваше вече като свой.
Поведе Иоан Таисия където Господ напъти. Избра най-пустинното място — и спряха. Наведе се, събра на купчина малко пясък, приготви от него възглавница.
— Легни тук и си почини! - като от друг свят долови Таисия гласа на монаха. И се подчини на този глас.
Прекръсти я Иоан и се отдалечи. Дълго прекара в молитва — да прости Бог грexa на каещата се. А когато и той заспа — видя в съня си мястото, където беше легнала Таисия, озарено в чудно сияние, което достигаше до небето. Трепна монахът и се събуди. Приближи се до Таисия и видя, че тялото ѝ беше бездиханно.
Иоан сведе глава и се прекръсти. По устните му протрептяха словата на тиха молитва:
— Господи, Ти приемаш и мигновеното покаяние на грешника, стига то да е изтръгнато от сърцето. И прощаваш. Прости и на тази, която бе заблудена от Твоя път, но го пое пак, поведена от чистата ръка на разкаянието!
Блажена Таисия — 10/23 май
Няма коментари:
Публикуване на коментар