Станислав Ваклинов
Когато Серапион наближи един голям, пясъчен заслон, реши тук да спре и нощува. Денят не беше още превалил, но старият монах се чувствуваше много изморен от пътуването. Няколко дни наред той бродеше непрекъснато по пясъците на пустинята, нозете му бяха изранени и пристъпяха с усилия. Александрия не беше далеч и можеше да се достигне, преди да се спусне нощта, но затова бяха нужни сили и бодрост, каквито Серапион нямаше.
Но без значение беше за него дали тази вечер, или утре ще стигне в града. Все едно беше за Серапиона дали ще нощува под покрив, или под открито небе. Неговият дом беше навсякъде. И имуществото му бе винаги с него. То беше такова, каквото бе имуществото на птичката Божия, която живее с увереността, че Бог рони и за нея трошици и не ще я остави. Като птичка беше монахът Серапион. И по-беден от нея дори. Защото птичката има поне свой дом, а той нямаше. Притежаваше само едно покривало — да прикрива наготата на тялото му, и една малка книжка, която беше винаги с него. Не я изпущаше от ръцете си, когато бе буден, а когато спеше, облягаше на нея главата си — да не му я отнеме някой.
Съкровище беше малкото Евангелие за Серапиона, тъй както за птичката съкровище е песента, с която Бог я е дарил. Отнемете на птичката песента — ще живее ли? Така бe и със Серапиона: целият смисъл на неговия живот беше притворен в страниците на тази малка книга за живота. И от нея, само от нея черпеше сили за живот. Той имаше само една дреха, но не се боеше от студ: тази книга го топлеше. Никога не виждаше монета в себе си — но не познаваше страха от глад: тя го хранеше. Стигнеше ли в някое селище Серапион, ще събере около себе си неколцина, ще разкрие страница от Евангелието, ще прочете нещо от него — с мек, кротък глас и също с кротост ще почне да говори за Бога и Божието царство. Преливаше умиление в сърцата на хората неговото слово, смекчаваше ги и разкриваше вратите им — да се излее скритата им любов. Насищаше душите на людете той — а тe не оставяха гладно тялото му. Тъй живееше този монах. Всяка утрин се събуждаше той с хвала към Бога, всяка вечер склапяше очи за сън с благодарност, че не го е лишил Бог от Своя промисъл.
И сега, като спря Серапион на мястото, където беше решил да прекара нощта, той разтвори Евангелието и потъна в неговите слова. И започна да се свлича от плещите му бремето на умората, бодрост преля в жилите му. Вярваше монахът: Бог ще му прати спокоен сън. И ще му даде нови сили на утринта — и леко ще продължи пътя си.
Сянка пробягна по разтворената книга.
Монахът вдигна глава: двама души стояха пред него. Искаше да види в тях добри хора — но не приятелски го гледаха те. И преди да yспеe да ги поздрави и да поведе разговор с тях, те се хвърлиха върху него и единият улови ръцете му. Евангелието отхвръкна настрана. Другият се приготви да претърсва стареца. Но трябваше да се откаже от старанията си, защото покривалото на Серапиона се смъкна и този остана гол.
Нямаше нищо.
Стъписаха се изведнъж злодейците: напразни бяха очакванията им.
— Нищо ли нямаш?
— Което виждате в мене, това имам.
И Серапион се наведе да вземе Евангелието си от земята. Но го превари друга ръка, която грабна книжката. Миг след това я хвърли с проклятие.
— Книга! А мислех, че е кесията! Казвай, къде са парите ти?
— Нямам пари. Всичкото ми е — тази дреха и Евангелието.
— Ще останеш и без тях! — и единият презрително блъсна Серапиона, който се наклони и падна. Но като видя, че грабителски ръце се протегнаха пак към книжката, сбра сили, повдигна се и се завтече след двамината, които бяха поели път с малката плячка.
— Евангелието ми ... Дайте ми книгата!
— Не щеш ли и дрехата? Тя е по-ценна! — И пак го блъсна грубата ръка.
— Само книжката ми дайте! Тя е животът ми !...
Спряха се и в почуда го изгледаха: по очите на стареца се показваха сълзи.
— Не ме оставяйте без нея, като брат ви моля! Дайте ми я!...
— Дай му я, за какво ни е! Стига ни едната дрипа!
Полетя пак Евангелието и с глух звук се заби в пясъка.
Притича Серапион, пое книжката с тръпни ръце и я притисна до сърцето си. То биеше силно. Стоя така минута-две, после свърна, та седна на предишното си място. Разтвори пак страниците и се зачете в тях...
На утрото Серапион потегли пак. Накъде? Не можеше да реши. Къде може да отиде без дреха? И тръгна монахът ей тъй, напосока — с надежда да срещне някого, който би му дал някаква дреха. Няколко пъти замръква и осъмва в пустинята със същата надежда, докато най-после се намери един, който му даде друг плащ — по-вехт от предишния, окъсан.
Но това не тревожеше никак Серапиона. Нали голотата му е скрита — това е важното. Нали пак ще може да се движи между хората.
След няколкодневно скитане и гладуване в пустинята навлезе Серапион в улиците на Александрия. Нозете едва пристъпяха. Tялото му беше съвсем изтощено. Но Бог бе решил, преди да предложи храна за тялото му, да насити пак душата му. А душата се насища не когато приема, а когато дава...
Преминаха покрай монаха двама души. Единият беше воден като престъпник.
— Какво е направил?
Не получи отговор.
Попита пак. И разбра, че имал беднякът малък дълг, който не успял да изплати, и сега го отвеждат в затвора.
— За толкоз малък дълг?
— Малък... но като не мога да го платя|
— Но нима никой не може ти помогна?
— Ако можеш, помогни ти, но не ни забавяй! — отмести го грубо стражата.
Замисли се Серапион. Да помогне — но как? Няма нищо. Сам той е гладен може би повече от другия. Поогледа се — освен скъсаната дреха, която никой и даром не би взел, и Евангелието — друго нямаше. Но сърцето му биеше неспокойно и той знаеше, че не би се успокоило, докато не излее към ближния обичта, която напираше в него.
Изведнъж монахът реши нещо и забърза из улицата. Спира тук и там, преговаря с някои срещнати, докато влезе в една врата и излезе от нея... без Евангелието си. Той стискаше в ръце получената сума за него и тичешком се отправи към затвора.
Намери задържания длъжник.
— Вземи, братко! — и пъхна в ръката му монетата, с която можеше да изплати дълга си.
Без да дочака благодарността на затворника, Серапион пое назад. И тръгна из улиците на големия град сега съвсем без нищо. В ръцете му не беше и малкото Евангелие, за което преди спокойно би жертвувал живота си, защото не можеше да живее без него.
Но ето сега — то му липсваше. И чудно: по-силно чувствуваше монахът да бликат в него струите на живота — и по-спокойно от всеки друг път биеше сърцето му. Неземна радост и доволство го изпълваше — и той се чувствуваше понесен върху крилете на това слово, което бликаше от светите страници на малката книжка всякога, когато жадният му поглед се плъзгаше по тях. Сега Серапион не можеше да чете Словото Божие, но това слово бликаше като възторжена песен от всяко кътче на душата му — и бе извикало пълното си въздействие.
Едва сега този чуден Божи човек можа напълно да разбере тайната на Божията заповед за любов към ближния: да жертвуваш в името на тази любов и онова, което е най- скъпо за живота ти — и да го жертвуваш, без да размишляш какво ще остане за тебе, след като се лишиш от него...
Преподобни Серапион Синдонит — 14/27 май
Няма коментари:
Публикуване на коментар