"Който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, по-добре е да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина."
Матея; 18:6
"Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие."
Марко; 10:14 Лука; 18:16
"Не
е възможно да не дойдат съблазни, ала горко ономува, чрез когото
дохождат. За него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и
го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия малките."
Лука; 17: 1-2
Един
ден като се разхождал с учениците си край Рилския манастир Иисус им
посочил един окъсан монах– може би на седемдесет, а може би и на повече
години, който бил коленичил на една окъпана от светлина поляна и се
забавлявал с нещо.
– Ето един благочестив монах, – казал Петър и се
усмихнал, защото откритието на такава рядкост го изненадало. – Дошъл да
се моли на спокойствие сред гората.
– Не, той не се моли, – отговорил Иисус, макар наистина да е благочестив.
– Тогава сигурно събира някакви целебни билки, за да лекува хората? – предположил Йосиф.
–
И това не върши, – засмял се Синът Божий, – той е толкова боязлив, така
е наплашен от хората, че макар да чувствува състрадание към тях,
никога, никога не би се осмелил да им предложи помощта си.
–Тогава,
Учителю, той навярно е поет? – Запитал великомъдрият брат Господен
Йоан. – Той сигурно съзерцава вечната неръкотворна книга– природата, и в
душата си с химни славослови Създателя ѝ.
– О, скъпи мой, Йоане,
нима смяташ, че този, който се радва и възхищава от природата непременно
трябва да бъде поет и да я възхвалява? Та самата радост е вече
възхвала. Защо трябва да бъде изразявана, ако не от суетност и стремеж
един човек да се покаже пред хората и Бога по-добър от другите?
– Аз
вярвам, че разбрах какво върши този монах, извикал неверникът Тома и
прекъснал Учителя. – Той не е нито билкар, нито поет, нито за молитва
към Бога е подвил коленете си. Този калугер е стар грешник и
сребролюбец. Зарил е тука парите си и сега им се радва.
Иисус го погледнал строго:
–
Тома, ако не беше мой ученик, добил чрез мене Дух Светий, ти щеше да
бъдеш най-големия грешник! Защото мислите ти са винаги отрицателни и
черни.
Сетне се обърнал към заобикалящите го и им рекъл:
– Когато
ви говорех за блаженствата и ви уверих, че Царството Божие е за нищите
духом, имах предвид всички, които са като този монах. За жалост, те са
толкова малко, че аз се плаша да не би Царството Божие да остане без
поданици!... Елате да видите, какво прави моят верен син.
Ефрем
Босий съвсем не подозираше, че е наблюдаван от Иисуса и неговите ученици
и че е удостоен с такава хубава похвала от самия Бог. Ако би знаел
това, той би потънал в земята от срам и от болка би заплакал: "Защо се
присмиваш, Господи Иисусе на мене, глупака? Къде ще се намери за мене
местенце в Рая небесен, когато мене ме е страх да вляза в манастирската
магерница, защото мога да направя някоя пакост, или глупост да кажа, или
да се съблазня и поискам по-тлъсто късче от гостбата! Остави ме ти
мене, Иисусе, според великата си милост! И ако не съм те разгневил
съвсем много, кажи на дяволите да не ме мушат с вилите си съвсем
безсърдечно, когато отида в пъкала!..."
Тъй би казал Ефрем, ако
знаеше, че Иисус е тъй близко до него. И не би направил такова смирено
признание за своето нищожество с хитро скриваното намерение да се хареса
на Бога, както постъпват всички почти хора, а с дълбокото убеждение, че
наистина не струва една аспра като човек, като син Божий, като висше
творение- изобщо като нещо. Ефрем знаеше, че не е с всичкия си ум – това
му го повтаряха десетки пъти на ден, откакто се бе запомнил, та го беше
научил по-добре от името си – но не подозираше, че тази му привидна
ненормалност може да има някаква цена пред Бога, че може да се превърне
на златно зърно, сложено в дясното блюдо на Свети Петровата везна. Той
не можеше да проумее, какво ще рече "юродив во Христе" и съвсем не
знаеше, че не другиго, а него – босия малоумник – е имал предвид
Учителят на Правдата, като е казал: "блажени нищии духом". Въобще Ефрем
не знаеше и не разбираше Светото Слово в неговата нравствена същина,
тълкувана от толкова мъдрейши избраници- светци, а го възприемаше, като
неразгадаем дар Божий, както животните възприемат небесните дарове:
слънцето и нощния мрак, дъжда и сушата, зимния студ и жегата на лятото.
От всички Христови морални закони Ефрем беше научил най-важното: Какво
не трябва да прави добрият християнин. Никога не беше си задавал другия
въпрос – какво трябва да прави, и затова не правеше нищо. Тъкмо там
монасите виждаха неговото малоумие. Не, че беше ленив! Напротив!
Работеше непрестанно, но вършеше само това, което му казваха и то с
някаква механична безучастност, с някакво безразличие на ума – само с
напрягане на мускулите, както волът оре, или конят тегли колата.
Сега
Ефрем не беше накаран да върши нищо, затова седеше на слънчевата поляна
и се забавляваше по свойски с една калинка и една мравка. Калинката се
люшкаше на края на едно злакче и навярно блажено дремеше, а мравката
мъкнеше някакво зрънце – непознато за Ефрема семенце – и по всичко
личеше, че бърза.
Ефрем каза на калинката:
– Ех, ех! Каква си
нагиздена с тези червени крила! А знаеш ли, че колкото по се гиздиш,
толкова по- далеч отиваш от рая! От такава богата премяна ти само
страдаш, защото ставаш горделива, като цар Соломона и си продаваш на
дявола душата... И другите Божии гадинки съблазняваш... Може и тази
мравка да съблазниш. Да я накараш да възроптае към Бога, че ѝ е дал
толкова прости дрехи... Ако ти си добро бръмбарче, трябва да избягаш в
дън гората – да не ставаш за съблазън и изкушение.
И понеже калинката не му отговори, той продължи да говори на себе си:
–
Ще я види мравката и ще се заплесне. Зърното тъй може и да остане
незанесено. И началницата на мравките ще я гълчи. Тогава, за да се спаси
от глъчката мравката може да излъже, че не е намерила зърно. Ето един
грях– ражда друг. И всичко иде от съблазънта.
Тази беше основната
фолософска норма от която Ефрем се ръководеше. За нея най-много го
подиграваха, но той не се сърдеше, защото беше убеден в абсолютната ѝ
правота. И според нея се отнасяше към всичко. Ходеше бос, като
разсъждаваше, че ако свикне с обуща, ще поиска да язди кон, а ако му
дадат кон– ще иска да се движи само с тренчето от манастира до
Кочериново. Малкото добруване само създава лакомия и жажда за повече и
повече блага. А, за да ги имаш трябва да ги вземеш от другите.
Никога
Ефрем не обличаше нови дрехи. Когато му направеха нещо ново, той го
покриваше с кръпки: да не съблазнява и себе си, и другите. –"Тези хубави
нови дрехи, – мислеше той, – може да ме накарат да се възгордея, или да
ме изкушат да искам владишки одежди. И ще почна да лъжа; може и да
открадна; а може и да убия! Да направя, както би направила мравката, ако
би се съблазнила от пъстрите криле на калинката! Не! Да ме пази Господ!
Аз и тъй съм си достатъчно грешен!
Така разсъждаваше Ефрем, защото
не беше чул думите на Иисуса, па и да беше ги чул, не би ги повярвал: би
помислил, че милосърдният Спасител нарочно го утешава; иска да му
подслади старините с една вяра, която няма никакво основание да вярва.
По
него време Ефрем беше на оседемсет и пет години, беше видял смъртта на
много стари и млади монаси и бе си извадил едно заключение: че
най-достойните, най-малко живеят. Според своя начин на мислене той беше
напълно прав, защото казваше: "на Бога му трябват светли праведници и
той си ги прибира. Грешните оставя да живеят дълго, та да се мъчат
повече на този свят и да привикнат към това, което ги чака на Оня."
Парите
плашеха Ефрема повече от всичко. Действително го плашеха! Дори при вида
им изтръпваше, изблещваше очи и започваше бързо да се кръсти. Той
нямаше съзнанието, че парите са толкова добри, колкото и лоши, и не
искаше да прогони страста сребролюбие с кръстния знак, а да получи едно
впечатление, което го довеждаше до ужас. Веднъж на изповед той каза на
игумена: " Отче, помоли Бога да ме пази от парите!" – "Защо, сине?"–
"Как защо?"– удиви се Ефрем. – Ами, че те са най-грешното нещо! Нали Юда
продаде Спасителя за пари!
Това впечатление от евангелското слово,
плашеше монаха от парите. А страхът му даваше на всички монаси, па и на
всички хора, които биха знаели за него, да го смятат за неизцеримо луд.
Но
понеже никой смъртен човек не знае какво е всъщност лудостта, дали е
липса на съзнание, или висше съзнание, редно е да приемем Ефрема такъв,
какъвто си беше, а не какъвто би трябвало да бъде, или какъвто би ни се
искало да бъде.
Затова не бива да ни изненадва обстоятелството, че
Ефрем внезапно остави калинката и мравката, изправи се и вдигна
заканително двете си ръце, като Моисей, когато проклинал служителите на
Златния телец и запищя с тънкия си старчески глас.
– Господ да ви
благослови, магарета лоши! Зло да не ви стигне, дето се закачате със
стария човек. Да ви прибере Раят небесен до Самого Бога Иисуса Спасителя
подир сто години!
Три– четири млади момчета– семинаристи във
ваканция– изкочиха на поляната и се завъртяха на хоро около него. Младо
здраве искреше от лицата им, като от слънцето, от поляната, от
планината. Ефрем се усмихна с неизразителната си усмивка и заклати
глава:
– Магарета лоши! Засрамете се! Владици и патриарси ще ставате!
Семинаристите
още по-живо залудуваха и заскачаха. Един дори предложи да се поборят с
Ефрема. И сигурно биха го направили, но на поляната се яви един възстар
монах и с поглед укроти всички. На семинаристите се скара, а на Ефрема
махна с ръка:
– Върви с мене! Дошъл е нов от града по една работа. Ще
те пита нещо! Отговаряй му право и истинно, защото той е такъв човек,
че всичко знае!
– Ами защо ще пита мене никаквеца?
– За дякон Арсения.
– Ами нали дякон Арсений се представи Богу още на Юрданов-ден!
–
Върви и не ми досаждай с празни приказки. Каквото те пита човекът от
града, отговаряй му и не се опитвай да лъжеш, защото той знае всичко.
Човекът
от града нищо не знаеше, но имаше толкова надут и самодоволен вид, че
можеше да забърка дори нормален човек. Да постигне това с Ефрема беше
още по-лесно.
Щом влязоха в канцеларията човекът от града с присвити очи изгледа Ефрема и изръмжа:
– Ти ли си бил при умрелия монах Арсений?
– Бях, – отговори Ефрем и задвижи погледа си от човека към монаха, който го повика от поляната.
– Ти ли го облича, като умря?
–
Аз, аз! От петдесет години все аз обличам умрелите братя. Мене са ме
карали всички игумени, защото другите братя се плашат от умрелите... Пък
аз се не плаша... Какво има за плашене? Били са хора като нас и ние ще
бъдем мъртъвци, като тях. Писано е в Евангелието... От игла до конец е
писано...
– Не дрънкай! – сопна се човекът от града. – Отговаряй,
каквото те питам и не хитрувай. Кажи като взе парите на умрелия какво ги
направи?
Ефрем така облещи очите си, че щяха да изкочат от орбитите. Нозете му затреперяха, ръката му едва можа да направи кръстния знак.
– Пари ли? Какви пари? Кой е имал пари?
Човекът от града сви клепките си тъй, че очите му заприличаха на котешки:
–
Не хитрувай! Казах ти не хитрувай! Ти си бил сам в килията на умрелия и
си му взел парите- четиридесет и седем хиляди лева! Къде си ги дянал
след това, а?
Ефрем не отговори. Неговият некадърен ум не можеше да
разбере изведнъж нито какво го питаха, нито в какво го обвиняваха. После
изведнъж го облада прояснение: този надут човек му казваше, че е
откраднал парите на умрелия Арсений.
Че Арсений имаше пари, това
знаеха всички в манастира. И когато след смъртта му намериха, че е
оставил според завещанието- четиридесет и седем хиляди лева в брой, а
самите пари не се намериха, домакинът на манастира писа писмо на
полицията в града и от там изпратиха човека, който сега обвиняваше в
кражба Ефрема Босия. – Не другиго, а Ефрема, юродивия во Христе, нищия
духом, който би хванал и пуснал в пазвата си рилска усойница, вместо да
прибере едно едничко грошче.
Ефрем разбра това, и почти щеше да
падне. Зави му се свят. Само една мисъл пробяга през главата му: – Ето
това е за греховете ми! Той не знаеше, какви грехове има, но беше му
втълпено, че човек бива мъчен само за грехове, и сега беше измъчван!
Явно е! Няма място за тълкуване!
Видимата слабост и забърканост на
Ефрема все пак бе изтълкувана. Изтълкува я човекът от града, така, както
му се искаше. Той се усмихна злобно, подмигна на домакина и продължи
към малоумния старец:
– Значи се разбрахме с тебе, приятелю? Кажи
сега къде си скрил парите? Ти си бил сам с умиращия, обрал си го и сам
си скрил парите...
Вратата на канцеларията беше отворена и отвън
долетяха гласовете на семинаристите. Ефрем се ослуша и внезапно се сети:
вечерта, когато обличаше покойния Арсений не беше сам в килията. Тогава
– по коледа – в манастира пак имаше семинаристи. И един от тях, един от
тези, които тази сутрин го закачаха на поляната, беше влязал в килията
на смъртника. Тогава той ще е...
Ефрем полу отвори устата си да
разкаже за това на човека от града, но изведнъж се сети за евангелските
слова: децата са радостта на света! Семинаристът беше дете. Той–
старият– беше длъжен да брани детето.
Без да може човекът от града да
съобрази какво става, Ефрем се изви и като вихрушка изхвърча навън.
Докато го проследят, той изчезна някъде извън манастира и остави
домакина и полицая с убеждението, че наистина са заловили крадеца, но
поради непредпазливост са го изпуснали да избяга.
По пътеки, познати
само на него, Ефрем слезе до реката, където между две високи сини скали
се таеше малък вир. Погледа спокойната зелена вода и бавно разсъблече
дрипите си. После започна старателно да се къпе. По едно време се
усмихна и си каза гласно: "От петдесет години все аз съм къпал мъртвите
монаси." И няколко пъти повтори тези думи, като че ли те му доставяха
особена наслада.
Дълго, дълго се ми той, докато слънцето превали зад
един от планинските ридове, а сетне облече дрипите си и се върна в
манастира. Без да каже някому дума, той се изкачи на втория кат и влезе
при игумена.
– Отче, благослови.
– Какво си направил днеска Ефреме? – строго го запита игуменът. – Каза домакинът, че си избягал от разпит. Защо си избягал?
Ефрем не му отговори, а коленичи и с тържествен, но спокоен и твърд глас промълви:
– Отче игумене, дойдох да ти изповядам, че аз не съм откраднал парите на дякон Арсений.
И нищо друго. Стана, поклони се на забъркания духовник, върна се в килията си, легна на твърдото легло и умря.
На
другия ден монасите и човекът от града, който подрънкваше чифт
белезници го намериха вкочанен с ръце, скръстени на гърдите. Всъщност,
работата със смъртта на Ефрема Босий стои по-другояче.
Като се върнал
в килията си и легнал на одъра, той не се заел да се моли Богу да го
утеши за обидата, която му нанесли, като го подозирали в кражба. Той не
разбирал, че това е обида, защото не бил откраднал парите. А не се молел
изобщо, както не се молят децата, цветята и животните, което съвсем не
значи, че не познават Божието величие и милост и че не са любимци на
Всевишния. Ефрем поначало знаел, че е грешен, но не можел да проумее,
кои са му греховете, че Бог толкова продължава дните му. Разбира се, той
не се запънал да дири сметка от Бога, а с пълно покорство възприел, че
Господ си знае работата.
Затова, като се изтегнал на леглото си той
не повикал небесните сили за закрилници, свидетели и поръчители, а чисто
и просто прехвърлил през ума си случките от сутринта: "Казаха ми, че
съм откраднал парите– не съм; значи това не е. Като къпех умрелия в
килията влезе момчето, а аз отидох вън за нещо си– нищо не съм видял, та
да кажа, или да излъжа– значи и това не може да е. Другаде трябва да е
грехът ми, щом Господ ме държи и изпитва."
Дълго време мислил къде е
този смъртен грях, но нищо не измислил, докато не видял пред себе си
образа на умрелия Арсений. Тогава извикал:
– Ето ми греха! Аз
трябваше да взема парите ти, скверний сребролюбецо! Ти ги събираше аспра
по аспра, за съблазън и изкушение! Лукавият се е гушил у тебе, та те е
карал да трепериш над златото и среброто. Карал те е да правиш това, за
да съблазняваш. И ти успя! Съблазни едно дете! Но забрави ли, че е
писано: тежко и горко на този, който съблазни някое дете?! Затова съм
грешен аз: трябваше да взема грешните ти жълтици и да ги закопая в дън
земя!
По този начин Ефрем Босий за първи път се замислил, не какво
не бива да прави, а какво трябва да направи добрият християнин: не да
избягва съблазънта и изкушението, а да ги унищожава.
Щом помислил
това, Ефрем чул, че някой лекичко почуква по стъклото на прозореца. Бил
Иисус. Той се усмихнал на нищия духом и му казал:
– Хайде, Ефреме! Учениците ми отминаха към Рибното езеро. Ще трябва да ги догоним.
25 октомврий 1945 г.
Този разказ е написан за монах Ефрем „Босия”, който е роден през 1886 г. в село Върбица, Шуменска околия. Бил на около 30 години, когато постъпил като послушник в Рилския манастир. Скоро след това го постригали в расофор и му дали името Ефрем. Това име му останало и при пострижението в мантия (малка схима) на 24 март 1924 година. Тук може да прочетете неговото жизнеописание. | ||
ръкопис на Змей Горянин- източник
Няма коментари:
Публикуване на коментар