ТОЙ Е ЖИВ

 От все сърце Те търся, не ми давай да се отклоня от Твоите заповеди.
Пс. 118:10
Сърцето ми повтаря Твоите думи: „Търсете лицето Ми“. И аз ще търся лицето Ти, Господи.
Пс. 26:8

Беше срещу Рождество. Ние, децата, бяхме насядали около огнището и с нетърпение очаквахме завръщането на дяда, та да ни прочете нещо от своите книги, както правеше често вечер срещу всяка Коледа.
Колко хубаво четеше дядо! Още помня неговия топъл, мек глас, с който ни разказваше за чудното раждане на Божия Син, станало много отдавна, в далечна страна. И как сладко заспивахме след увлекателния разказ.
Ето че пътната врата се хлопна: дядо си идваше. Ние се разтичахме насреща му, поехме нещата, с които се беше натоварил, и с общ глас нетърпеливо го подканихме.
– Хайде, дядо, кога ще ни прочетеш от книжките си?
Дядо се усмихна с доброта, изкачи се в стаята си и след малко се върна. Не търсеше никак — книжката, от която мислеше да ни прочете, той си бе приготвил още през деня.
Усмихнат той седна на малкото триножно столче до огнището, разтвори бавно книжката и след като ни предупреди, че ако искаме да разберем прочетеното, трябва да слушаме внимателно, с мек глас започна...
***
Тази нощ беше по-хубава от всички други. Цялата земя се беше смълчала, сякаш унесена от приспивния блясък на ярките звезди, които трепкат като живи детски очички върху чистия свод на небето. Във въздуха лъхаше аромат, като че небето сипеше над земята множество благоуханни цветя.
Овчарите, които пасяха стадата си в околността на Витлеем, от няколко дни очакваха обягването на овцете. Всяка година това време се очакваше от тях с нескрита радост. Особено от децата им. Те очакваха с нетърпение обягването на първата овца, защото агнето ѝ биваше обричано на едно от тях. Тази година беше редът на малкия Наим, син на най-младия от овчарите. Той щеше да получи първото агне.
С каква радост очакваше Наим първото агънце! Два вечера чакаше напразно, но сега вече нещо му нашепваше, че непременно ще се сдобие с подарък.
Да, тази вечер бездруго Наим ще милва хубавото агънце! Това весело небе, този чуден лъх на въздуха му обаждаха, че ще се случи нещо много радостно. А имаше ли нещо по-желано за детето от това, което очакваше?
Тъй си мислеше Наим. И сигурен беше, че не се лъже.
— Наим, Наим, тичай! Пъструшка се обягни! — звънна изведнъж в ушите му.
Детето трепна щастливо, скочи на крака и се затича към посоката, отдето чу да го викат.
Пъструшка бе най-хубавата овца. Можеше ли да не ликува малкият Наим, че неговият дял е от най-хубавата овца в стадото?
Ето, детето вече милва мъничкото агънце, което с любов притискаше в прегръдките си. Не можеше да му се нагледа. Застанала до него, Пъструшка го гледаше с милите си очи и кротко блееше, сякаш го молеше да не ѝотнема рожбата.
Наим галеше и кротката овчица, целуваше я по мекото чело, целуваше и още топлото агънце и не му се искаше да го отдели от прегръдките си.
Царящата в полето тишина се бе вече нарушила от честите блеения на овцете, пред много от които вече подскачаха мънички пъргави агънца. Овчарите доволни сновяха между тях и с умиление наблюдаваха как стадото им се увеличаваше. Заедно с тях се радваше и природата: звездните очи още по-живо трептяха, въздухът още по-сладко ухаеше.
Увлечени от навестилата ги радост, никой не можа в момента да схване промяната, която бе станала. Звуците на хлопатарите и блеенията на овцете се бяха слели в една хармонична мелодия, сякаш неземна музика бликна из засмяната природа.
В миг необикновена светлина заслепи очите на овчарите, които изумени се вковаха на местата си. Силна уплаха плъзна в сърцата им. Никой не можеше да си даде сметка за случилото се. Но ето че се понесе кротък глас, който с ласка съживи спрелите да бият сърца:
– Не бойте се! Ето, благовестя ви голяма радост...
Едва сега овчарите можаха да се опомнят. Едва сега очите им можаха да видят, че ослепителната светлина идваше от сиянието, което се излъчваше от величествената осанка на един неизказано красив ангел, на чието чело блестеше ярка златна звезда. Хиляди малки ангелчета, които го окръжаваха, пееха чудна песен. Ангелът гледаше с усмивка изплашените люде и ги благославяше.
– Радвайте се! — прозвуча пак сладкият му глас. —  Радвайте се, защото в тази света нощ, във Витлеем се ражда вам и на всички хора Спасител!
Думите на ангела затихнаха сред сладкото хорово пение на малките ангелчета.
Постепенно светлото видение се изгуби от погледите, но в ушите не преставаха да звучат думите на небесната песен:
– Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!...
Малкият Наим, който се беше приковал на мястото си, когато стана чудото, все още гледаше като зашеметен. Чудна светлина блестеше в широко разтворените му очи, блажена усмивка цъфтеше върху полуразкритите му устни.
Той все още не можеше да снеме своите очи от пред себе си, където преди малко стоеше светлият ангел, и видя как една голяма, много голяма звезда изплува върху небето. И стана навсякъде светло като ден.
Детето стоеше още, без да помръдне, къпейки погледа си в златните лъчи на новата звезда. Не спираха да трептят в ушите му ангелските думи: „Радвайте се, защото се роди Спасител!...
Някаква невидима ръка поведе Наим през полето. Без да се осъзнае, той беше напуснал стадото и летеше към градеца. Детето не вървеше, а множество ангелчета го носеха върху крилцата си.
Наим се спря накрая на градеца, пред шатрата, където в лошо време овчарите приютяваха овцете си. Още от прага погледът му се спря върху едни ясли, върху които лежеше повито малко дете, около чието чело блестеше светъл ореол. Приведена над него стоеше хубава жена — майка му, до нея пък беловлас старец не можеше да откъсне очи от детското личице.
Наим нерешително пристъпи. Младенецът, който лежеше в яслите, извика в сърцето му страх и благоговеен трепет... Зачарован се отзова Наим пред Него, присви бавно коленете си и протегна напред малките си ръчици, които още държаха рожбата на Пъструшка. Детето съвсем беше забравило да остави пъстрото агънце при майка му.
Дълго стоя коленичил Наим. Той се унасяше в някакъв друг свят, с нищо несравним с този, в който живееше. Детето със светлия ореол привлече с някаква магнитна сила сърцето на Наим. И реши Наим в себе си да не се отделя от това Дете, да бъде винаги с Него!
Минаваха дни.
Чудно приятелство се завърза между него и малкия Иисус. Наим ходеше всеки ден при Него, носеше Му подаръци, играеше с Него. Всеки нов ден носеше ново засилване на връзката между двамата приятели.
Един ден, както всякога, Наим отиваше да посети приятелчето си. Като минаваше през улицата, чу да долитат откъм някои къщи детски писъци. Чуваше се и плач на жени. Наим се уплаши: какво ли се е случило?
След малко видя да излизат от една къща войници с голи мечове. Войниците нахълтаха в друга къща. Лошо предчувствие сви сърцето на Наим: дали ще завари Иисуса  вкъщи?
Писъците, които чу, не бяха ли писъци на деца, които войниците с извадени мечове убиваха? Нима и Иисус е убит?
– Не! — разтреперан си мислеше Наим, — Него не могат да убият! Иисус не може да умре, защото не е като другите деца. Той е Божие дете и Бог Го закриля!
Обаче когато прекрачи прага на малката къщица, където живееха Иисусовите родители, нов ужас скова сърцето на Наим: къщата беше празна, жива душа нямаше в нея.
– Къде ли е Иисус? — ужасено се разплака детето. Кой го е откраднал?... Дали и Него са убили?...
Пред очите му притъмня. Стори му се, че му отнеха най-скъпото, което имаше на тоя свят.
Наим изтича на улицата. Без да мисли много, той се затече насреща им и с висок, несвой глас, в който се четеше дълбока горест, извика:
– Защо Го убихте?... Защо ми Го взехте?... Как ще живея сега без Него? По-добре убийте и мене!...
И сълзите като порой струеха из очите на детето.
Никой не обърна внимание на писъците му. Един от войниците го блъсна с ръка, да не запречва пътя им. Наим се строполи встрани. Той се забрави.
Но... ето че пак светна пред очите му. В ушите му затрептяха сребърни звънчета, мека ръка помилва разраненото му от болка сърце и той ясно чу, когато един кротък глас му заговори:
– Не плачи, Наим. Твоето Приятелче е живо! Него злите хора не могат да убият, защото Бог Го пази. И Той Го изпрати в Египет — между чужденци да отрасне, защото своите Го не искат при себе си. А Той трябва да живее заради греховете им, заради греховете на тези, които искат да Го убият. Стани, Наим, и ако наистина не можеш да живееш без Него, тръгни да Го търсиш. И -  ще Го намериш!
Сякаш от страшен сън се пробуди Наим, когато се повдигна от ъгъла, където го бе пратила тежката ръка на войника. Като се полюшваше, той едва пристъпи напред няколко крачки — и постепенно се опомняше. Тогава той видя как една висока бяла сянка бавно тръгна отпреде му.
След тази сянка тръгна и Наим. Тръгна да търси изчезналия си Приятел, Когото злите хора не успяха да убият...
И вървеше Наим много години от град на град, от село на село. Нозете му се разкървавяха от каменистия път,, тялото му се изтощаваше от непрекъснатото ходене и често гладуване, но той неспирно пътуваше и търсеше. Не го спираха подигравките на хората, че напразно търси човек, от когото не можеше да определи какво би поискал.
Наим наистина не търсеше Иисуса, за да получи нещо от Него. Но през малкото време, прекарано в близост до Това Божествено Дете, беше почувствувал в каква лекота се къпеше сърцето му и какво блаженство изпълваше душата му. Ето и сега Наим непрекъснато пътуваше, често гладуваше, не си доспиваше, но пак не се умори в своето търсене. Някаква сила го окриляше, пазеше, водеше. Той чувствуваше, че и Бог му помага.
Ден след ден, година след година изтичаха. Наим все пътуваше. В път бе израснал вече в строен мъж. Той все още не беше намерил Иисуса, макар че много често налучкваше дирите Му. На някои места той чуваше от хората за това, че в града им спрял странен човек, придружен от няколко млади хора, който човек събирал народа и го поучавал. Казваха му още, че този необикновен човек има сила да изцерява слепи, хроми, обхванати от бесове, дори да възкресява мъртви!
Наим знаеше, че този Човек е неговият приятел, когото търсеше да намери, и затова с трепет молеше хората да му разказват за него и с радост ги изслушваше. Знаеше Наим кого търсеше и беше уверен, че ще Го намери. Той търсеше своя Приятел Иисуса — с жар, с каквато се търси само Бог. Наим търсеше Бога!
По едно време, когато той беше на няколкостотин мили от Йерусалим, долетя до слуха му вест, че Иисус бил хванат, съден като престъпник, осъдили Го и Го разпнали на кръст. На кръста Той умрял и бил погребан.
Наим не искаше да повярва: какво зло беше сторил Иисус, та заслужи това? Та нали Наим затуй именно Го търсеше, защото бе почувствувал колко далеч беше злото от Иисуса, който беше самата доброта! А нима доброто може да умре? Та Иисус е Бог — Бог умира ли?
Не, Иисус е жив и Наим ще Го намери!
И Наим с удвоена енергия тръгваше от селище на селище да търси Този, от Когото все по-малко разстояние го делеше, и беше сигурен, че ще Го намери.
Но пак се смути Наим. Вече по-рядко започна да чува за Иисуса. Много хора запитваше за Него — всички казваха, че престанали вече да Го срещат, а някои даже бяха вече съвсем Го забравили.
Дали наистина не беше умрял Иисус?...
Не, не — не вярва Наим! Иисус още живее, още се движи между хората, не ги е забравил, макар че те вече почти Го не помнят. Не е вярно, че не са Го виждали — те Го срещат на всяка своя крачка, но не могат да Го познаят, защото никога не са Го търсили, не са искали да се доближат до Него и да узнаят Кой е. Но Наим, макар и да носи спомен за Него отпреди повече от тридесет години и този спомен да е свързан с образа на едно двегодишно дете — беше уверен, че ако Го срещне сега, ще Го познае. И ще Го познае по неземната благост, която Неговите хубави очи излъчват:
– Никой друг не може да има такива очи!
Ще Го познае по светлината, що извира от лъчезарния ореол, кръжащ около златистите му къдри:
– Никой друг не може да излъчва такава светлина!
Ще Го познае, когато види проявяването на онази сила,
която тайнствено привлича човешките сърца и чрез която светът се изпълва с невиждани чудеса — никой друг не може да върши чудеса! Никой друг няма такава сила, защото тази сила е божествена и защото само Той е Бог от Бога!
Ще Го познае Наим — знае той това. Ще Го намери рано или  
късно — ще Го намери и ще Го познае! Затова Го и търси от град на град, от село на село — навсякъде, където човеци живеят.
Ходи Наим и хлопа по хорските врати. Пита и търси. Търси Човека Бог!...
***
Дядо пак полека затвори книгата, посегна, та ме погали с ръка по главата, вдигна очи и загледан в светлината на огнището, където беше вече започнал да гори бъдникът, — с още по-мек и топъл глас започна да мълви:
– Това, което прочетох сега е легенда. Със символ е наситена тя. Наим, момчето, което тръгна да търси своето най-близко Приятелче е символ на човека, който познал със сърцето си Христа, когато е почувствувал Неговата липса в живота, е тръгнал да Го търси там, където хорската жестокост Го е пропъдила. Наим е символ на онзи човек, който, когато е бил огрян от всепроясняващата светлина на Божията звезда, зачарован е сложил пред нозете на родилия се Младенец своята детска невинност (нали агнето е най-невинното същество!), обикнал е с цялото си сърце Божествената осанка на Този Младенец и след като е почувствувал колко празен и безсмислен става животът на човека, когато в него се прекъсне връзката му с Божеството, тръгва да го търси вдъхновяван от себеотрицание и любов, готов, когато Го намери, смирено да пристъпи към Него и със света вяра да положи пред нозете Му и всичката чистота на своето сърце — цялата своя обич. Този човек не се смущава от обстоятелството, че светът живее в пустота и изгубен в нея не иска да му помогне да намери търсения Учител, Когото впрочем житейската пустош не може да познае. Той неуклонно следва своя верен пътеводител — зажаднялото за святост сърце, — предан му е, защото знае, че то не ще го излъже, че то единствено ще му помогне в неспирния негов стремеж към богоискателството. Знае, че ако и светът да се е отрекъл от Христа, Христос не се е отрекъл от него и продължава да се движи между хората, непрестанно дарявайки ги със Своите божествени дарове на любов и учейки ги да се обичат един други.
Христос живее и ще живее вечно. Него, Вечно Живия, търси любящото сърце, окриляно от вярата, че ще преживее деня, когато ще спре своя ПЪТ пред Божествения МУ образ и ще се претопи в Неговата святост. И този ден ще бъде ден на ново Рождество, вътрешно, духовно рождество, възвестено от новата Звезда над Витлеем, извикала реалната среща между Небето и земята, които ще се приближат и ще се целунат сред чаровните песни на ангелския хор, изпълнил с небесно ликувание цялата вселена:
– Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!...

художник: Васил Горанов