ДЕТСКО СЪРЦЕ- Станислав Ваклинов

Всички вие едно сте в Христа.
Гал. 3:28
Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
Мат. 5:8
Истина ви казвам: ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.
Мат. 18:3
—    Дядо, да не забравиш утре да ме събудиш! Нали рано ще тръгнем?
—    Как ще забравя? Та нима заради себе си ще ходя в града, на панаира? Дотрябвали ми са веселби и глъчка на стари години! Само заради тебе ще отидем. И ще тръгнем много рано, защото градът не е много близко, а пък бавно се пътува с волска кола.
—    Колко ли хубаво ще бъде там! Ами люлки има ли, дядо?
—    Има, синко, и люлки, и въртележки. И различни животни, от далечни страни докарани.
Здравко наостри уши.
– Какви други неща има?
– Много. Най-различни.
– А сладкиши?
– И сладкиши, и свирки, и балончета.
– И балончета? Какви ли ще са тези балончета?
Беше Великден. Дядото на Здравко беше обещал на внучето си да го заведе на втория ден в града, на панаира. Детето не можеше да си намери място от радост. То предвкусваше удоволствието, което щеше да изпита, когато се озове на панаира. Искаше да си го представи и дълго разпитваше дядо си за всичко каквото има там.
Дълго Здравко се въртя в леглото. Не можеше да заспи от нетърпение. Искаше му се да се превали неусетно нощта и да настъпи следващият ден, който, струваше му се, че ще бъде най-щастлив в живота му.
Много преди зазоряване старецът потупа завивките на внучето си:
– Хайде, ставай! Ще тръгваме. Да вземем път, докато не ни е огряло слънцето.
Здравко не чака повторна покана. Скочи веднага и след малко вече беше заел място в колата.
Дотърча и Недко, детето на ратая. Пое поводите на воловете и колата заскърца по пътя.
– Дий! — нетърпеливо подканяше Здравко добичетата и леко ги бодваше с остена.
Преди още слънцето да покаже златното си лице, виделина озари цялата шир. Здравковият поглед се зарея насам-натам. Радост извираше от очите му. Подсвиркваше си весело и пак бодваше воловете.
– Дииий! ...
– Недко! — подвикна Здравко към ратайчето, което не изпущаше поводите и щъпукаше пред добичетата, — ела да си приказваме.
– Не го викай! — намеси се дядо Здравко. — Недко не може да се отдели от воловете. Зает е сега с работа.
Здравко замълча сконфузено. Пак зашари поглед наоколо — да се разсее.
– Дядо, ако бяхме тръгнали пеш, нямаше ли да стигнем по-бързо?
– Може би, но на връщане мисля да вземем някакъв товар, та затова тръгнахме с колата. Пък освен това пешком ти ще се умориш.
– Ще се уморя ли? Ами Недко не ще ли се умори? Той не е по-голям от мене!
Старецът не очакваше така да му отговори малкият. Погледна го с учудване и смънка нещо неразбрано.
Здравко подхвана песенчица и се разсея. Забрави за Недко.
Ето, появи се и градът. Слънцето бе вече доста изплувало нагоре и пръскаше топлик.
На панаира се бе стекъл множество народ. Шум и весел глъч. Здравко се движеше с дядо си и гледаше с широко разтворени очи. Всичко го привличаше, всичко му се струваше чудно хубаво.
– Това ли е въртележката?
– Това е. Искаш ли да се повъртиш?
Дали иска? Та нали цяла нощ в съня на детето все въртележката се въртеше? Сърцето на Здравко тупа, тупа...
И на въртележката, и на люлка се качи Здравко, и чудните животни видя. Когато излизаше от менажерията, той, без да иска, сравни големия слон с дядовите си воловци, които сега му се струваха малки и незначителни. А покрай тях спомни си и за ратайчето.
– Защо не взехме и Недко, дядо? Колко щеше да се радва и той!
– Защо ли? Че нали трябва някой да стои при колата и воловете! — отговори старецът. Но след кратко замисляне добави: — След малко ще отидем при колата и аз ще остана там, а ти се върни пак тук с Недко — да види и той.
Спряха се пред една сергия и дядо Здравко купи кавалче на внучето си. Хубаво, нашарено. Малкият го пое с трепетни ръце и го загледа щастлив. Колко е хубаво!
– Хайде, сега да се върнем при колата.
Детето понечи да тръгне, но изведнъж се спря и погледна с бистър поглед дядо си:
– Да вземем едно кавалче и за Недко! — помоли той.
Сякаш нещо бодна стареца. Той спря, върна се мълчаливо към сергията, взе и друго кавалче, плати го и го подаде на Здравко.
– На, дай го на Недко. И той е дете — нека да се радва като тебе.
И тръгнаха.
До късно след обяд Здравко и Недко се движеха из панаира, спираха се тук и там, разглеждаха. Ненаситени се върнаха при стареца.
Дядо Здравко впрегна воловете. Недко зае мястото си пред тях, но старецът взе поводите от ръцете му и благо каза:
– Сега аз ще водя. Ти се качи в колата да се возиш.
Здравко се зарадва много, като видя до себе си в колата своето другарче. И двете деца държаха в ръце пъстрите си кавалчета и не можеха да им се нагледат.
– Ех, че хубав Великден! — каза Здравко и погледна Недко със светещи очи.
– Хубав, много хубав! А това е най-хубавото! — показа кавалчето си Недко.
После ослюнчи устните си, допря го до тях и поиска да посвири.
Здравко не снемаше очи от ратайското дете. Беше много радостен и двойно по-голяма чувствуваше радостта си, като виждаше доволството на своето другарче. Никога друг път Великден не бе му се струвал толкова хубав.
Дядо му крачеше бавно пред воловете, замислен. Мислеше за двете деца в колата — за Здравко и за Недко. Колко мила му се видя постъпката на малкия негов внук! Чудно детско сърце! — мислеше си той и сега най-ясно разбираше защо децата бяха заслужили най-голямата обич на Този, чието възкресение днес всички хора празнуваха.

Художник- Цанко Лавренов