Отец П а и с и й, както казахме е един от онези наши велики народни деятели в недавното наше тъжно минало, животът и делата на които са били такова могуществено, тъй да речем, оръдие на народното наше свестяване и възраждане, начало и твърда основа на сегашното наше свестено състояние и бъдеще разумно развитие, висок пример за как трябва да се слугува на народното дело и силно насърчване на свят подвиг. Ние нямаме още много и положителни свидетелства за началото на нашето народно свестяване и пробуждане от дълбокият сън на невежеството, но може с достоверност да се предполага, че таквоз едно начало е било положено във втората половина на миналото столетие, и че първият начинател на тоя пресвят за нас подвиг е бил приснопаметният Отец Паисий. Така да казваме дава ни право написаната от него история «О царех и святих болгарских и о всех деяния болгарских», в която светиня му се обръща към българите с такива сладки и свети речи за свестяване. Прочее да се запознаеме с животът на този велик български труженик и борец против невежеството и тогавашното фенерско своеволие и безбожие било би за нас едно от най-интересните и благотворни неща. От неговия живот ние фактически бихме се запознали с тогавашното време и с условията на тогавашния наш обществен и домашен живот. За съжаление Отец Паисий не е оставил описание на живота си, а нам не са познати за неговия живот и за времето, в което е живял той, други сведения освен ония, които можеме да извлечем от неговата история. Истина, Отец Паисий в предговора на историята си дава ни драгоценни сведения, от които ние виждаме до какво заглъхване е достигнало тогава народното чувство и народното самосъзнание и какви благородни усилия е употреблявал сам Отец Паисий, за да хвърли в сърцата на еднородните си искрици на народно чувство и съзнание. Но паметник за народното житие-битие, за народния домашен живот, за теглилата и надеждите на народа в неговото страшно размирно време, за своите собствени теглила и усилия за народното добро, както и за мъчнотиите и пречките, които срещал в тия си благородни усилия — такъв паметник Отец Паисий не ни е оставил, поне не ни е известно още, ако е оставил. Искрата обаче, хвърлена от Отца Паисия, не угасна, а напротив, малко по-малко тя запали свещения огън на народното чувство и самосъзнание в сърцата на много избрани българи, които станаха негови ученици и последователи. Ние вече споменахме накратко какво благодетелно влияние е имала Отца Паисиевата история на съвременниците и последователите му, какви свети чувства са се възбуждали от неговите думи в техните сърца, а от изложението на Дринова за Отца Паисия всеки е можал да види, че достойният и вечно незабравимият Отец Паисий е имал много ученици и последователи, които, кой много, кой малко, са действували за народното свестяване. Един от най-зиаменитите по живота и народополезните си трудове негов ученик и последовател, а също и съвременник е бил, без противоречие, Стойко Владиславов, когото отпосле, като стана владика (епископ), нарекоха С о ф р о н и й, и който е оставил драгоценни паметници както за нашата нова история, така и за нашата млада книжнина. Преосвещеният Софроний наш е обезсмъртил своето име не само със своите отечески старания, които негово преосвещенство е полагал при живота си за полза на милия си народ, но още и с драгоценни списания, които е той оставил нам. Едно от неговите умствени произведения е познатото на всинца ни Толкование или неговите черковни проповеди, които той, далеч от отечеството си (в Букурещ) е списвал за милите си еднородни, така щото, ако да не могат те от него да чуят някое полезно поучение, поне да прочетат писанията му и да се ползуват от тях. Тези поучения, няма съмнение, че в своето време са били едни от най-благодетелните неща за нашия народ, защото в това време, когато народът е бил подтиснат отвсякъде и лишен от правото си да слуша словото Божие на своя език, тези поучения са били като благотворна роса за убития почти народен дух. Обаче не само за онова време са имали те голямо значение; това значение тяхно не се е изгубило и за днешното време. И днес поученията на преосвещенаго Софрония се четат по черквите и посяват в сърцата на слушателите семена на благочестие, наставляват ги на добър път. Може би ще мине още много време, ще минат години, а поученията на преосвещенаго Софрония ще принасят на народа оная полза, която така от душа и сърце е желал на народа си сам преосв. Софроний. Друго негово познато нам умствено произведение е описанието на животът му, направено от него самаго. Това описание има голяма цена за нас както във филологическо, така особено и в историческо отношение. От него, както и от поученията му, ние ще видим каква е била народната ни реч по онези тъмни и тъжовни времена, защото преосв. Софроний се е родил, отраснал и учил се е в отечеството си България, следователно не е можал да заеме някои несвойствени на езика ни изгиби и изражения, а е писал така, както се е говорило тогава, може само с това изменение, каквото могло да произведе влиянието на черковнословенските книги. Но онова, за което животописанието на преосв. Софрония има най-голяма важност, това е за нашата нова история. Преосв. Софроний е живял, както ще видиме, в най-тъмните за нас времена, когато теглилата и невежеството у нас са достигнали до върха си. А с това време ние можеме се запозна от животописанието на преосв. Софрония. Според тази двойнствена за нас важност на животописанието преосв. Софрония ние намираме за добре да обнародваме този животопис нацяло, тъй както си е написан от преосв. Софрония и както се е увардил до нашето време. На това се решаваме ние толкоз повече, че досега у нас нацяло не се е обнародвал той, освен в «Дунавския лебед» и по тази причина този драгоценен паметник е неизвестен или твърде малко известен на народът ни. Преди обаче да почнем буквалното му обнародване, ние считаме за потребно по-първо в кратки и общи черти да запознаеме читателите си с времето, в което е живял преосв. Софроний и е извършил своите велики и светли подвизи за в народна полза. Това ще даде възможност на читателите поне по-добре да разбират много политически особености в тогавашното време, в което е живял преосв. Софроний, и които особености, при сегашният по-правилен политически ред, би ни се показали чудни и непонятни; а, от друга страна, характерът на преосв. Софрония, неговата любов към народа би ни се представили още по-ясно и в по-голямото си величие. Стойко Владиславов- С о ф р о н и й се е родил в Котел на 1739 година, а починал е в Букурещ или на 1815 г., или на 1816 г., кога именно, не се знае точно; толкова само е добре известно нам, че до 1814 г. още е живеел. Прочее целият живот на преосв. Софрония се пада в най-люто и размирно за Европейска Турция време. Тъкмо по него време държавният строй на Османската империя се намираше в едно, тъй да речем, преходящо и ненормално положение, следователно удряше и на разслабване. Една от главните причини на това е било туй, че по това време именно достигнаха до най-силно упадване и забравяне гражданските добродетели на османците, с които добродетели тия подирните се отличаваха тъй много по-отпреди, в разстояние на няколко столетия, а сега, наместо тези добродетели не владееше друго освен всякакъв род лошевини и своеволия, които не можаха да не разклатят цялото здание на държавата и да не принесат на нея толкова пагуби. Тогава със стотини чети делибашийски, дахийски, кърджалийски и пр. върлуваха безнаказано по целия Балкански полуостров, пленяха, горяха и опустошаваха всичко по своя неограничен произвол; всеобщата анархия господствуваше тогава, последствие на което навсъде по Европейска Турция населението се умали наполвина, занаятията на жителите заглъхнаха съвършено, търговията беше невъзможна, а от това и самата държава дойде в доста отслабнато състояние... Но как правителството е допуснало такъв един ред на работите, който не е можал да не бъде така гибелен за самата държава? Тогавашните правителства и държавни мъже заедно с тогавашните султани не са могли да не виждат всичкото зло за държавата от един такъв ред на работите, не са могли да не познават пагубните сетнини, кои би докарал на държавата такъв един ред. Те са съзнавали това напълно и са употребявали усилия, за да се изкорени злото. Но техните благородни усилия не са могли да имат желания успех по онова време. Военната организация, благодарение на която османците покориха Балканският полуостров, остана в пълната си сила и след като се утвърди тук тяхното владичество, така щото победителят и победеният строго се различаваха един от друг: първият трябваше да бъде самопроизволен господар, а последният — безпрекословен слуга. Таквази организация обаче не можеше да бъде полезна за една държава, на която беше съдено да има един траен живот. За такъв един живот искаше се изменение на държавния строй, искаше се и покорителите, и покорените да бъдат равни пред закона, да бъдат еднакво любими от престола, еднакво привързани към страната. Между това дълговременният навик на своеволие и господство и религиозният фанатизъм на османците никак не позволяваше да стане необходимото и благодетелно изменение па отношенията между победените и победителите. Освен туй управлението в Османската държава ако и да беше, както е и сега, монархическо, но нямаше тая добра нареда, по която отделните областни управители да бъдат строго подчинени на една господарева воля и ответствени пред закона за своите действия, ами всеки в своята област беше неограничен властелин: имаше само известни някои обязаности към правителството, а във всичките си други действия относително към своите областни подчинени беше върховен съдия и повелител. Така щото по онова време, за което ни е речта (в миналото столетие), в Турската империя монархизмът съществуваше само на слово, за форма, а всъщност владееше феодализъм. Това феодално управление достигна до съвършено безначалие в Европейска Турция във втората половина на миналото столетие, когато вече за турската държава почна да се чувствува настоятелна нужда за преобразования, особено във военния държавен строй. Знае се, че първоначалното военно устройство у османците, както въобще и в Европа, не беше такова, каквото е сега. Тогавашните многочислени пълчища нямаха еднакъв ред, еднаква и строга дисциплина, не се управляваха от една воля, ами от волята на главатарите си и в битките редяха се и се биеха кой както може. Още в Азия (на 1326 г. при Оркана) османците се опитаха да направят редовна войска и тогава почти е положено начало на еничерското тяло, което при покоряването на Балканският полуостров, а особено при превземането на Цариград показа такива големи услуги на държавата, но което отпосле, а особено в миналото столетие беше така вредително за същата тая държава. Обаче като се утвърдиха в Европа, за османците не можаха да се спазят вече прежните благородни юначки доблести. Упоени от блистателни победи, а още повече от религиозен фанатизъм, който не им даваше възможност да гледат инак на победените, освен като на осъдени на мъки и смърт; при това и надарени с големи права и волности (спахалък) турците, а най-повече еничерите даваха воля на произвола си, без да се съображават с намеренията, желанията и волята на султаните и правителствата им. Но веднъж допуснат личният произвол в една държава, веднъж снижен законът и правдата пред личната сила, злоупотребленията се размножават, явява се безредицата, а пък тая последната води след себе си отслабването на държавата. Таквози нещо се вършеше и в турската държава, особено в Европейска Турция в миналото столетие. Еничерският произвол биде причина да се появят кърджалиите, делиите и др., кои са се скитали по България и са горели, убивали и грабели. Разбира се, че при такъв един ред на работите никое правителство не можеше да счита себе си силно и съществуването си осигурено. Между това в Европа ставаха големи преобразования и усъвършенствувания. След дълъг сън през Средните векове европейските народи се заловиха за здрава и положителна наука и подир един-два века достигнаха до едно голямо съвършенство както в гражданско, тъй и особено във военно отношение. Османската държава, щом вече се утвърди в Европа, трябваше да има скопчени интересите си с другите европейски държави, трябваше да дохожда в стълкновение с тези държави по повод на своите интереси и в случай надобности да ги запазва неущърбени. Но това можеше да стане само ако тая държава, подобно на другата Европа, тръгнеше по пътя на разумните преобразования и нравствени усъвършенствувания. В миналото столетие, особено във втората му половина, когато някои от европейските държави почнаха да правят покушения, опасни за целостта на Османската държава (Русия на североизток и Франца на юг, в Египет), най-много се почувствува за тая държава нужда за преобразования, особено и по това още, че своеволието и анархията в самата тая държава бяха вече нестърпими и тласкаха към съсипване. Тогавашните султани и държавни мъже напълно съзнаваха тази необходимост за преобразование и правеха благородни усилия за това, но това именно не се допадаше на разните кълчища — еничерски, кърджалийски и проч., — които бяха възпитани в неограничен самопроизвол, с който се ползуваха толкоз години; не се допадаше това и на мнозина други от османския народ, които по невежеството и грубия си фанатизъм считаха всяко благоразумно нововведение и преобразование за отстъпничество от тяхната света вяра. Поради това разните пълчища обявиха се не само непокорни на благите намерения и желания на султаните, ами и явни врагове на държавата, против която вдигаха оръжието си и ѝ нанасяха такива люти рани. Много благонамерени султани и държавни мъже станаха жертва на този самопроизволен и груб фанатизъм. Искаше се силна воля и още по-силна ръка, за да може да обуздае тоя произвол и да положи край на пагубната за държавата анархия. За добра чест на турската държава покойният баща на нине царствующият султан, славният султан Махмуд беше надарен именно с такива качества, каквито се искаха, за да се изтреби анархията, да се унищожат вопиющите и гибелни безчинства и онеправдания и да се тури ред и спокойствие в държавата, да се възвиси законът и правдата пред произвола и грубата сила. Това стана най-после: благодарение на твърдата воля, решимост и благоразумие на султан Махмуда: еничери, кърджалии, делии и др. малко по-малко бидоха изтребени и унищожени; но дору това не беше станало, дору еничери, кърджалии и др. бяха в пълната си сила, няма съмнение, че тогава за всичките мирни жители, а особено за покорените трябвало е да бъде много усилно. И наистина отделните управители заедно със своите ордии, като нямаха понятие за какъв да е граждански живот и ред, като не мислеха и доброто на самата държава, като не знаеха що е гражданска, нито военна добродетел и чест, разбойнически се отнасяха към беззащитните жители, биеха, колеха, грабеха, според произвола си: в това се състоеше тяхното удоволствие, тяхната слава и юначеска доблест. Ако от такъв един произвол си теглеше цялата държава, няма съмнение, че най-тежките теглила са се падали на нашият мирен и трудолюбив народ. Едно, като покорени, а друго, като немюсюлмани българите са се гледали от фанатическата и невежествена сган за врагове на исляма и царството, против които си е и позволявала всевъзможни онеправдания и мъки, толкоз повече, че тези мъки и онеправдания се струваха безнаказано, защото правителството, както казахме, не беше в сила, за да защити от таквоз безпримерно онеправдание най-добрите си поданици. За зла наша чест при тези своеволия и безредици, опасни и пагубни за цялата държава, а особено за нашия народ, присъедини се за този злочест народ още един бич, много по-страшен и по-пагубен от гореказаните своеволия и грубо фанатическо невежество на еничери, кърджалии и др. Този страшен бич е бил фенерската злоба против българите, която злоба именно в миналото столетие беше достигнала до най-големите си размери. Знае се, че от стари времена още между двата народа — гърци и българи — не е могло да се укрепи някое искрено приятелство по тази именно причина, че единият е искал да завладява и тъпче, а другият се е мъчил безусловно да отблъсква таквизито честолюбиви и несправедливи домогвания. С покорението на Балканският полуостров от османците, а особено с превземането на Цариград от славния султан Мохамеда II, гръчкият цариградски клир, който и в най-злочестите минути на еднородните си не можеше да се откаже от честолюбивите си домогвания, възползува се от благоволението, което този славен завоевател показа въобще към вероизповеданието на своите нови поданици, и всичките правдини, които Мохамед II даде на християнското духовенство за благосъстоянието въобще на всичките християни в държавата гръчкият клир ги обърна в оръдие за снижаването и опропастяването на българският народ. Оттогава още почна този клир с лъжи, хитрости, клевети и интриги да разпространява своята духовна власт, а заедно с нея и гръчкият език по отечеството ни, да глоби с всевъзможни неправди народът ни, така щото в миналото столетие в цяла Тракия, Македония и даже България върлуваха гръчките владици и в българските черкви господствуваше гръцкият език, а горкият българин не смееше или се срамуваше да се нарече българин. Само в Охрида беше се запазила що-годе духовната българска независимост, но в средата на миналото столетие гръцките коварства изтребиха и този остатък на черковната ни независимост. След този подвиг гръцкото духовенство вече можеше свободно да свирепствува по отечеството ни, толкоз повече че времената бяха тогава такива, щото, както казахме, който надвие, той взема; закон, правосъдие, ограничение на личния произвол нямаше; освен това реченото духовенство прикриваше злодеянията си под булото на светата вяра, а народът ни от невежество и голяма простотия търпеше и търпеше всички тези съсипателни за него злодеяния, търпеше ги за правда Божия. Как безобразно и безбожно ни е мъчило, съсипвало и унижавало гръцкото духовенство, известно е вече на цял свят.
И така, ето какво е било положението на нашия народ през миналото столетие. Едни са го убивали телесно, а други духовно. Първите обаче са правили това зло на народа ни безсъзнателно, без всяка обмислена цел или, както казват задна мисъл, а само по една жадност към злодейства, от една дълбока грубост и зверщина; но последните (гръцкото духовенство т. е.) със строго обмислена цел трупаха злочестини на главата ни. И тая цел беше — съвършеното загниване на народа ни. За постигване на тая цел гръцките «божи служители» забравяха и съвест, и чест, и вяра, и Бога. И какво, можаха ли да си постигнат пагубната цел? Техните злонамерени усилия направиха само това, че народът ни претегли много, че той достигна до такова злополучно състояние, щото беше изгубил вече всяко народно чувство и съзнание, така щото съвършеното му загниване като че беше вече настанало. Но Бог в своята предвечна мъдрост и благост решил другояче. Той е спазил в българските сърца искрата на народността им и е дал на този народ скромни, но могуществени деятели, които разпалиха тая искра така, щото всичките усилия и домогвания на фанариотите останаха суетни, както въобще остава суетно всяко беззаконно дело. И няма съмнение, че правосъдието Божие ще им възвърне излиха /жестоко/ за потъпканата правда и те горчиво ще се разплащат за злодеянията си... Бог оставя, но не забравя.
И така, миналото столетие е било най-лошо време за българския народ от всяка една страна. А в това именно време е живеел и действувал наш приснопаметний Софроний. Той прочее е бил очевидец на всичките злочестини, които ни са стрували нашите лични врагове и враговете на самата държава, той е видял с очите си как е бил смазван и зле онеправдан народът ни; повече от полвин век той е гледал и непрестанно слушал охканията и болките на своя мил народ и е всичко описал — за памет и назидание наше.
Но преосв. Софроний не е бил само прост зрител на нашите теглила и не ни е предал описанието им като просто и хладно историческо изложение. Той сам е бил страдалец, а в същото време и деятел неутомим, за да облекчи що-годе страданията на милите си еднородни. Още повече: той като достоен сътрудник на Отца Паисия обърнал е своята деятелност именно към оная страна, от която най-сигурно и най-законно би се почнало истинското свестяване на българския народ и неговото всецяло запазване. Тая страна е умственото народно развитие. Списанията, които е оставил той на народа ни, дават пълно право да го почитаме за един от най-първите начинатели и основатели на книжнината ни след толкоз годишното нейно съвършено заглъхване. Като четем списанията на преосв. Софрония, особено неговото животописание, от което така ясно се вижда неговата голяма любов към народа и неговият честен характер, и като си прекарваме през ума онези усилни за народа ни времена, в които е живял преосв. Софроний, ние не можем да не кажем, че преосв. Софроний е бил така също велик мъж, какъвто е бил за нас и Отец Паисий, един от онези мъже, които нарядко се раждат на света и които като че от Бога са назначени да дадат тържество на правдата, да съживяват народи и да им показват път към тяхното трайно и честито живеене. Че това не е преувеличаване, вижда се от животописът на преосв. Софрония.
Преосв. Софроний, както видяхме, родил се е в едно от най-размирните и тежки времена, и именно на 1739 г. И още от детинство съдено му било да начене страдалческото си живеене. На тригодишната негова възраст умряла майка му и татко му след време се оженил за друга, която не обичала Стойка, ами го все отритвала, както се изражава в животописа си сам преосв. Софроний. За добра негова чест обаче татко му го е обичал и го е дал на у ч е н и е. Тогава не е имало българско учение, а който е ищел да се научи нещичко на книга, трябвало е да учи гръцки. Така правил и преосв. Софроний. Две години е ходил той на учение (от 9— 11-а година) и както се и сам изповядва, прилежавал е много, защото в продължение на това време той изучил гръцкия часослов и псалтир. Не се знае догде можеше да достигне тая гръцка наука на Стойка, но на 1750 г. татко му умрял в Цариград от чумата и сирачето Стойко било осиновено от стрика си, който го е дал на занаят. След години обаче този му стрика умрял и той в Цариград, и Стойко отишъл там да му прибира имота и капитала. Това отиване е било предопределено за Стойка, защото може да се каже, че това отиване в Цариград е решило бъдещата съдба на преосв. Софрония. В Цариград той едвам можал благополучно да се отрве от ръцете на някакви си лошеви турци, които под предлог, че тескерето му не е добро, затворили го в едно подозрително място. Както и да е, но като прибрал каквото стриково си е намерил, той се върнал в Котел, дето го чакали беди. Стрика му имал да дава, а дору е бил Стойко в Цариград, другите му роднини усвоили и прибрали повечето от онова, що е имал стрика му в Котел, тъй щото Стойко, като осиновен от стрика му и следователно задължен да му плаща дългът, трябвало е да го плаща с каквото е можал. Но онова, що е донесъл той от Цариград, и онова, що не са прибрали и усвоили роднините стрикови му в Котел, не стигало, за да се заплати дълга, по причина на което Стойка с железни вериги на шия хвърлили в тъмница, отдето го освободили тогава само, когато роднините му са се смилили за него и с онова, което обсебили от стрика му, поразплатили малко дългът му. Това приключение обаче хвърлило Стойка в голяма сиромашия, защото колкото събран капиталчец е имал, разнесъл го е. Между това наскоро преди туй се е и оженил и жена му, за зла негова чест, била малко гордичка, та никак не рачала да се помири с настаналата сиромашия. «Колико укорения търпях от жену мою, почто беше мало горделива!»- казва в своя животопис преосв. Софроний, като описва тогавашната си сиромашия. В такива стеснителни обстоятелства Стойко се е решил да напусне Котел и да иде по селата, за да се прехранва със занаята си. Но на Стойка не било съдено да си прекарва мирничката дните в някое затънтено място; провидението му е назначило друго поприще. Трябвало е той да стъпи в попрището на обществената деятелност и да бъде изложен на всичките безпокойства и теглила, които въобще всякогаж са неотлъчими спътници на тая деятелност, а толкоз повече у нас и още по онова време. Първенците в Котел, като не искали да се лишат от един малко-много учен за онова време свой съгражданин, не пуснали Стойка да отиде по селата, ами го придумали да стане поп. Те дали на Шумненския тогавашен владика 70 гроша, за да го опопи. Владиката се съгласил и Стойко се е вече приготвил: приготвил си е дрехи и изповядал се по обичая. Но гръцкото користолюбие не можело да се не изкаже и над скромния Стойка. Когато вече останало един ден,, дору да запопят Стойка, владишкият дякон дохожда при него и като му връща 70-тях гроша, казва му, да се не готви за попство, защото друг някой си дал на владиката 150 гроша, и тогози последният щял да запопи владиката. Сиромах Стойко се слисал и не знаял що да стори, толкоз повече, че да се връща незапопен — срамота, а пък пари нямал, за да склони владиката да го запопи. Но котленските първенци занесли на владиката още 30 гроша и с много молби едвам го склонили да запопи Стойка. И това е станало на 1 септември 1762 г. Ще рече, че Стойко се е запопил на възраст 23-годишна. От тая минута се почева обществената деятелност на Стойка; но затова пак от тая минута се начеват и по-тежките теглила за него. До този период на живота си той като частен човек теглел е само за своите частни работи и погрешки, но отсега нататък той трябвало е да тегли като човек обществен — и от самото общество, на което е слугувал, и за погрешките на това общество. И наистина още от начало на опопването му започват се подобен род теглила. Защото той знаел да чете що-годе, а другите попове, що били с него в Котел, не знаели и толкова, възненавидели го и много пъти го наковлаждали на владиката, който го е аргосвал не веднъж и не дваж: «И така неспокойно няколко години проминувах живение мое», оплаква се преосв. Софроний. Но това е било само началото или, тъй да речем, цветето на неговите страдания в общественото поприще негово. Колкото по-нататък, толкова повече са ставали теглилата му. На 1768 г., когато имаше война между Турция и Русия, и когато навсъде из отечеството ни е имало войска, повечето състояща от башибозуци, Котел такожде е бил пълен с войска, от която преосв. Софроний много си е теглил. Като поп той трябвало е да ходи в черква, за да служи, но много пъти са го срещвали по улиците някои от войскарите и по причина на грубото си невежество и жестокосърдие, както и фанатизъм, биели са го и често са му разпуквали главата. Освен това войниците тогава са се разполагали по къщята. Стойко, едно, като поп, а друго, като такъв, който е знаел да пише, трябвало е да дава на войскарите записки или тескеренца кой в коя къща да се разположи. Много пъти обаче конакът не се е допадал на своеволния и горд войскарин, който, разгневен, се връщал при поп Стойка да го бие, защо го прати на такава къща, която не била според щенията му. «Много ме биеха, казва сиромах поп Стойко, много пъти теглеха насреща ми пищов, за да ме убият; веднъж един с копие хвърли на мене, ала не сполучи да ме удари, друг път един ме хвати за браду и мало -остана да я от търгне.» Но войната се свърши, мирът се сключи на 1776 г. преосв. Софроний отишъл в Св. Гора, отдето, като се върнал, заловил се да учи децата на четмо и писмо. Мирен бил той в това време, но — както казва сам той — дяволът, който е въобще завистник на всяко добро нещо, подбудил владиката да направи поп Стойка иконом и да го прати по селата,за да глоби селяните и да събира богатство за владиката. Поп Стойко, вече иконом, изпълнил желанието на владиката и ходил по селата, за да глоби сиромасите селяни. Но благородната българска душа скоро се свестила и видяла всичката пропаст между желанието на владиката и сиромашията на селяните. «Покварих аз благоговейно живение мое, изповядва се поп иконом Стойко, наченах да ходя по угождение на владика по греческий обичай да глобим человеците; станах судия, ала повече за пари. Ала Бог святий воздаде ми праведно по делом.» Какво му е била воздадено от Бога по делом? Преосв. Софроний всичките си последующи теглила приписва на това злополучно назначаване да ходи по селата да събира от селяните владичнина. А тези страдания не са забавили да го налетят. Скоро подир като се върнал той от събирване владичнина, османпазарджийските аги са се скарали помежду си за това, кой да бъде аянин в Котел. Това скарване се е свършило с убиването на едного от агите, а пък за туй убиване трябвало е да теглят невинните котленци. Тогавашният силистренски паша хвърлил за туй убийство джереме на котленци 5000 гроша и затворил, поп иконома Стойка заедно с други двама първенци в тъмница — с туй намерение, че ако би до 3 деня котленци не заплатят джеремето, да убие затворниците. За малко поп Стойко щял да стане изкупителна жертва за съгражданите си, защото на определеното време котленци не могли да съберат исканите 5000 гроша, а тази невъзможност се е приписвала на поп Стойковите внушения. Както и да е, но затворниците са се отървали, като са били бити веднъж и дваж. След това освобождаване обаче преосв. Софроний няколко години наред е бил подложен на други теглила — нравствени, — които са били по-люти за него, отколкото физическите. Той се е разболял и като не му помогнали никакви лекарства, той като не е можал да бъде чужд от суеверие, позволил на някоя си баба да му врачува. Но за това врачуване духовникът му запретил да служи и да се пречищава 6 години. Е — в тези 6 години — е той изпитвал люти нравствени мъки. Хората го гледали накриво, а другите попове на всяка стъпка го хулели, укорявали, не му показвали никаква чест, ами още когато му давали нещо дял от черква, казвали му презрително: «Ето, като някой сляп те храниме!» Всичко това много наскърбявало поп Стойка. «Толико послужих аз на селски работи, колико крати излязох аз на везирския диван заради селска помощ; двадесет години учих децата им книжное учение и на всяка неделя, и на всеки празник сказувах им поучение, толико добро им направих и телесно, и душевно, они най-после не ме погледуваха! А священици, мои ученици, укоряваха ме всяки ден.» Това оплакване на преосв. Софрония, което, вижда се, че излиза от неправедно оскърбена душа, служи ни за доказателство, че обществените деятели не трябва да чакат одобрение и съчувствие от своите съвременници. След такива душевни тъги и наскърбения преосв. Софроний се отдалечил в Анхиалската епархия, дето тамошният владика го приел добре и му дал енория от 12 села. Но скоро и тук бедата го намерила. В селото Шехлар живял в то време някой си султан, който залибил дъщерята на селския чорбаджия. За да отърват момата, по-скоро я оженили с един млад българин, а венчал ги е поп иконом Стойко. Като се научва султанът за това, заканил се непременно да убие поп Стойка, и веднъж, като го среща на пътя, когато последният отивал от едно село в друго, пристъпил към изпълнение на намерението си. Като го снел от коня, той го ударил два пъти по гърба с тепенджекът на пушката си и извадил пищов да го убие; но поп Стойко в тази опасна минута не се изгубил, ами сърчено уловил пищовъа на султана. Разгневеният турчин извикал на човекът си да наметне на поп Стойковата шия юларя от коня му (от поп Стойкова кон) и да го обеси на ближното дърво. Повелението се изпълнило и турчинът се качил на дървото и потеглил да беси сиромаха поп Стойка, но този последният тъй яката държал въжето, щото всичките усилия на турчина останали напразни. Господарят, като видял това, потеглил пушката да убие светиня му, но този му се примолил и така в нея минута не го убил, ами го подкарал с въжето на шия, за да го обеси в селото. По пътя обаче турчинът накарал поп Стойка да се закълне, че ще накара момичето да напусне мъжа си и да иде при него (т. е. при турчина) и тогава вече го пуснал. Намъчен и тук и наплашен, поп Стойко напуснал тези места и отишъл в Арбанаси, дето са се преселили и децата му. Тук няколко време той седял в един манастир, без всяко особено занятие. В същото това време в същия този манастир умрял Врачанският владика и — за чудо голямо — предложено било на иконом поп Стойка да заеме мястото му. По какви съображения се е ръководил тогавашният Търновски митрополит, като е предлагал на българин да стане владика: дали е мислел той в поп Стойка да има такъв един подчинен, който безпрекословно да изпълнява неговите заповеди, не се знае. Както и да е, но поп Стойко бил поканен и склоняван да стане владика. Забележителни са думите на гърка протодякон, с които е той склонявал поп Стойка да приеме да стане владика. «Слушай, отче, казал той, когато този последният не скланял на предложението, ние слугуваме по 20 години, та не можем да се удостоим да приемем архиерейство, а други пари дават, а тебе те канят без пари и ти не щеш!» След много мислене той склонил и на 1794 г. бил посветен в архиерейство под име Софроний. Трябвало би в такъв един сан преосв. Софроний да е видял спокойствие; но това не се е случило. Ако и да е трябвало преосв. Софроний да събира от народа пари, за да изплати онова, което митрополитът е искал от него, а това е било голямо количество, но българите, без да гледат на това, навсякъде го приемали с голяма радост, защото той служел в черква и казвал поучения по нашему болгарскому язику — нещо, което друг път не са чували от владика бедните българи. Обаче нито владиката, нито народът не могли дълго време да се наслаждават и да се радват един на други. По онова време именно безначалието и своеволието на разни отделни аги или паши достигваше до върха си и преосв. Софроний е бил принуден да бяга от село на село и да се скрие, а понякогаж той се е скривал и в турски къщя, даже в харемите, както се е случило, когато в Плевен дошъл някой си Юсуф паша с 6000 души и запищяло малко и голямо, християни и турци (1798). След година 1800 преосв. Софроний не можал вече да изтърпи и се оттеглил във Видин с намерението скоро пак да се върне при паството си. Но тогавашният видински властител, Пазвантооглу, който е така знаменит със своята непокорност на царската воля, по някакви си свои съображения задържал го 3 години, в разстояние на които преосв. Софроний много си теглил от гордостта и грубостта на някого си йеромонаха. След три години обаче той успял да отиде в Букурещ, дето тогавашният унгаро-влахийски митрополит Доситей приел го е много добре, а като взел след време позволение от своя първоначален митрополит (т. е. Търновския), преосв. Софроний останал в Букурещ до самата си смърт.
В Букурещ било е добре на преосв. Софрония, но тая добрина и това спокойствие не удовлетворявали неговата душа, която е тъжала за отечеството си, тъжала е за народа, за паството, което е било поручено нему. И неговата скръб е била толкоз по-дълбока, че той е оставил това паство в такова едно усилно време. «Имам обаче едну скорб, казва той в края на животописа си, и бою ся от Бога да ме суди Бог, като узех оное паство на рамена своя и оставих го.» И ето, за да поутеши що-годе душевната си скръб и тъжение, преосв. Софроний се е заловил за полезен труд — до списва книги на отечествения си език, за да може и от това далечно място да бъде полезен на своето паство и на целия свой народ.
И така, ето какъв е бил преосв. Софроний. От повърхностното това изложение на живота му, което нарочно направихме тук, ние виждаме в този наш народен деятел честна и благородна душа, твърд характер, голяма, искрена любов към народа и добра и твърда воля — да услужи на този народ, да му принесе, доколкото му е било възможно, надлежна полза. И тези душевни качества са толкоз по-драгоценни, толкоз по-величествени, колкото времената, в които е живял преосв. Софроний са били тежки и усилни. А както видяхме, времената са били много усилни тогава. Между това в тези толкова усилни времена преосв. Софроний не е нито помислял да дири някои незаконни средства, при помощта на които да осигурява за себе си добър живот; напротив, той сам е страдал заедно със страждущото свое паство, като в същото време се трудил ако не делом, поне словом да облекчава страданията на това паство. Времената са били усилни и както видяхме, много пъти грозна смърт е стояла над главата на преосв. Софрония, но той нито е помислял да се откаже от своята деятелност, с която са били съединени толкози мъчнотии и страдания. Чак когато му е доусилнало твърде много, той се е отдалечил в Букурещ, но ние вече видяхме как много се е съкрушавал за това и какви полезни трудове е предприемал, за да бъде полезен и от това далечно място на еднородните си. В такива усилни времена и при толкоз безпокойства и теглила, които трябвало да претърпява сам, преосв. Софроний можал е още освен черковните поучения да обучава и малките свои еднородчета, в което място му се е представяло случай и възможност, на четмо и писмо. Оскърбяван и онеправдан от многома, преосв. Софроний е отплащал с добри дела; притиснат от сиромашия и голяма нужда (особено когато е бил владика, трябвало е да плаща и дълг, и данък на митрополита си), той не си е позволявал никакви насилствени средства, за да глоби и без това осиромашелия народ, ами е търпял сиромашия и нужда заедно с паството си. Веднъж само си е позволил той да глоби народа, и то не по своя воля, а по волята на владиката (когато, както казахме, направили го иконом и го пратили по селата да събира владичнина), но колко много се кае той за тая си постъпка и как чистосърдечно приписва всичките си последующи страдания на тази своя, макар и неволна, грешка спрямо народа! Това е черта на истинно благородна душа, черта на една най-голяма искрена любов към народа. И какво голямо смирение у преосв. Софрония! Никъде в животописанието си той не говори за себе си с хвалба, не превъзнася своите деяния, не иска почет за тези свои деяния, които са принесли такава голяма полза на народа ни. «И за мене не достойнаго Бога да молят, невежество неправити и трудившаго ся прощение сподобити.» Ето думите, с които преосв. Софроний си свършва своето животописание. При такова едно голямо смирение преосв. Софроний се е отличавал и с голяма сърдечна доброта. Многома и много са го обижавали и онеправдавали, по причина на други той сам е теглил много, но всичките свои страдания, както душевни, така и телесни, той не приписва никому освен на своите погрешки и грехове. Величието на характера и въобще на всичките душевни качества на преосв. Софрония ще ни се покажат във всичката си пълнота, особено като си прекараме през ум при какви усилни времена и обстоятелства е растял и се е възпитавал преосв. Софроний. По онова време в Котел, както и навсъде почти по другите страни на отечеството ни, не е имало нито първоначални, нито колко-годе уреденички български училища. Твърде нарядко се е намервяло по онава време място в Българско, дето е имало някои миряни или духовни лица _ българи да учат децата на прочит и писмо само от черковните книги. А там, дето се е предавало «по-голямо» учение на българските «прости» младенци; там се е учило гръцки , на гръцките черковни книги (часослов, псалтир и проч.), а покрай тях и някои митически приказки и гръцкото старо време и по някои мистическо схоластически историйки, изработени от суеверното и невежествено гръцко духовенство от Фенер и отвсъде по «елински» мир. При такива обстоятелства преосв. Софроний не е имал възможност да придобие учение и образование по-голямо нито в Котел, нито другаде в отечеството си, макар да е горяла душата му за учение от малка още. Между това ние виждаме от неговите списания и преводи,че той е знаял доста добре и гръцкия, и старобългарския език — какъвто е бил този последният в тогавашните черковни книги, печатани в Русия и по някои места в Австрия и във Венеция. Няма съмнение, че за да придобие подобно познание, трябвало е да полага сам големи усилия, да прилежава много и много, да чете и прочита разни книги и на двата казани езика. Това ни служи за доказателство на още една благородна душевна черта у преосв. Софрония и именно, че той е бил горещ любител на науката. Времето обаче и обстоятелствата не са му дали възможност да придобие потребната наука и при всичко това преосв. Софрония пак е направил толкози полезни за народа ни работи, които обезсмъртяват неговото име, които внушават на нас високо уважение към него и му дават право да заеме в българската история едно от най-първите места в реда на първите ни деятели при народното ни възраждане.
Времената, в които е живял преосв. Софроний, били са много лошеви, сам той лично много е страдал, и при всичко това още нямал е никакви леснини — поне такива, каквито имаме ние сега — за да придобие и се обогати с наука. На всяка една стъпка в своята деятелност той е срещвал големи мъчнотии и спънки. Но ето че и при такива твърде неблагоприятни условия той е принесъл голяма полза на народа си. Дето е минувал, той е проповядвал словото Божие на еднородните си, дето е сполучвал възможност, той е обучавал малките дечица на четмо по бащиния им език и с това е отварял на народа път към траен народен живот и доброчестина. И семето, което е посейвал преосв. Софроний така усърдно и с такава любов, принесло е надлежните и спасителните плодове. Княз Стефан (по-право Стойко) Богориди, д-р Петър Берон, за които щем по-долу да споменем няколко думи, особено върху техните безсмъртни заслуги на българският народ; учител прнснопаметний Райно Попов и ч, който почти около половина столетие е учителствувал в разни места по отечеството ни и особено в пловдивските страни, дето е отхранил и изучил много ученици за добри граждани и достойни търговци, както вндиме навсъде от тях по отечеството ни; при тия още и други много наши родолюбци, които са принесли, както споменатите, такава голяма полза на народа ни и които са били такива горещи деятели при възраждането на българския народ — всички тия, както се научаваме, били са непосредствени и посредствени ученици и отхраненици на преосв. Софрония. Положително знаем още, че княз Ст. Богориди родее се твърде отблизо със Софрония.
Освен това преосв. Софроний, макар при такива неблагоприятни обстоятелства, той пак е нам оставил такива драгоценни паметници за новата ни история, както и за езика ни, които са принесли в своето време, принасят и засега и занапред ще да принасят на народа надлежна полза.
Но какво е въодушевлявало преосв. Софрония на такива подвизи? Какво е било причина, дето той, при толкозито усилни времена, при толкозито големи теглила и безпокойства, пак не се е отказал от народа си, не се е отказал от трудната си задача — да бъде полезен на този свой народ, ами е търпял всичко и все е гледал, колкото му е било възможно, да принесе полза на еднородните си? Причина на всичко това е бил неговият честен и благороден характер и неговата искрена непритвориа любов към народа. Този характер и тая любов са правели това, дето преосв. Софроний не е отивал вън от отечеството си и оттам с думи само да проглушава светът, че той най-много и най-искрено обича народа си и без да се съображава, без да разбира даже интересите на народа си, да вика, че той ратува за тези интереси, ами си е оставал среди народа, мъчил се е с мъките на този народ, радвал се е с неговите радости и принасял му е полза. Истина, нямало е тук вик, шум, крясък, нямало е големи и безсмислени предприятия, нямало е надежда за голяма слава и желание за безсмъртно име, ами е имало деятелност скромничка и според силите, но за то — действително полезна, деятелност такава, каквато именно е била необходима за доброчестината на народа.
Нам е драго да говорим за преосв. Софрония, в когото имаме един от тези народни деятели, които са се отличавали с такива богати и хубави нравствени качества и душевни способности. Характерът и въобще душевните способности и нравствени качества на преосв. Софрония правят ни едно много хубаво, утешително и насърчително впечатление и ни възбуждат желанието да се мъчим да си обясним условията, при които са се развили и укрепнали всички тези достоподражаеми качества. Известно е, че пробуждането, развитието и обогатяването на душевните и умствени наши способности много зависи и от самото място, дето се раждаме и порастваме. На тая истина можеме се увери най-добре, ако земнем да изучим основателно някои животописи, от вещо перо писани, животописи на такива личности, които са се отличили и прославили с великите си трудове за обществена полза. Мястото, в което се ражда човек и пораства има на човека двойно влияние: едното влияние произхожда от физическите или природни условия на мястото, а другото — от нравствената и умствена сфера на жителите на това място. Под това двойно влияние человечееките умствени способности и нравствени качества току-речи, че получават окончателното си образуване и укрепване. Кога е така, и за по-основателно разбиране и обяснение душевните и нравствени качества на преосв. Софроний, не ще е излишно да кажем няколко думи и за мястостото, дето се е родил и пораснал той и да разгледаме това място именно от двете необходими гледища, според както изисква естеството на работата, т. е. не ще е излишно поне повърхностно да разгледаме Котел, месторождението на преосв. Софрония, в отношение физическо -географско и нравствено.
...Ето накъсо нашият повърхностен, но достатъчен разглед на мястото, дето се е родил и порасъл наш приснопаметний Софроний. Ние направихме тоя разглед върху Котел, първо, за да познаеме по-добре Софрония, както по-горе рекохме; второ, за да запознаеме читателите по-обстоятелно както със самия Котел, така и с околните нему други села и места, които доста често се срещат в Софрониевата автобиография; и трето, за да дадем при тоя случай по-голям повод за описание местата по отечеството ни на ония наши просветени еднородни, които винаги се намерват и живеят вътре в отечеството ни, та имат винаги по-голяма възможност да изучват и описват местата, дето живеят. Преди всичко за един народ най-потребно е да се запознае малко-много с миналото (историята) и с настоящето си, защото, който народ не знае що-годе своята история, своето отечество и въобще себе си, той колко инак да е напреднал, не може прокопса, той нищо не може извърши здраво и трайно и неговото бъдеще дотогава ще бъде съмнително или ще се намерва под въпрос, докогато не се сдобие с достатъчни познания за своето минало и настояще. Така и ние, българите, само тогава ще почнем своите народни и общи работи да извършваме с редовен и истин успех и тогава ще можем да заячим, както трябва, основата за своето трайно и честито бъдеще, когато си изучим историята, отечеството и себе си. Без туй ние винаги ще куцаме — и работите ни с нас заедно. Затуй ние обръщаме сериозното внимание на всичките си просветени еднородни и най-паче на ония, които не живеят вън от отечеството, да гледат да изучват и описват, които страни могат от милото ни отечество, да ги описват, в което отношение по могат. Такивато описания, ако са правени от хора добросъвестни и вещи, имат завинаги драгоценна важност не само за нас, но и за цял въобще учен свят. Много е желателно прочее, щото и от нашите еднородни по-вещите учени да се заловят вече за подобни работи, с които ще направят на отечеството си вечни и много похвални услуги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар