РЪКАТА- Станислав Ваклинов

 Меч ще прониже душата ти!
Лук. 2:35
Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.
Йоан. 15:13
Тази вечер вдовицата се прибра съвсем сломена вкъщи. От известно време започна да чувствува, че силите ѝ едва издържаха на работата във фабриката, но тя не искаше да премине на по-лек труд заради заплатата. Нуждите ѝ се увеличаваха с всеки нов ден, синът ѝ растеше и грижите за него изискваха повече средства. Тя се стараеше всячески да отговаря на тези изисквания, мъчеше се да изработи колкото се може повече пари, като бе забравила себе си и здравето си с едничка мисъл — да отгледа сина си и да го види настанен добре в живота.
Момчето обаче ѝ нанасяше огорчения. Изоставаше в уроците, предаваше се на леност и на лекомислени игри. Улицата го повече привличаше от майчиния дом и от училището. Като се връщаше днес от работа, вдовицата срещна учителката на сина си. Още щом я видя запътена към нея с намерение да я спре, сърцето на бедната жена се сви: сигурно пак ще ѝ покори сина!
И не се излъга. Много пъти досега учителката ѝ напомняше, че ако не се вземат здрави мерки, синът ѝ не ще може да продължава дълго учението си. А тази вечер, след като ѝ съобщи безчислени негови провинения, каза, че той предстои да бъде изключен в най-близко време — заради слабия си успех и нетърпимото свое поведение в училище и вън.
— Виждам, трудиш се за него, мъчихме се и ние, учителите, да му въздействуваме да оцени труда ти и да се осъзнае, но той се оказа невъзприемчив към доброто.
Вдовицата не можа да каже ни дума. Тя едва намери сила да подаде ръката си за сбогуване и съвсем угнетена, се запъти към дома си. Беше късно, отдавна се бе стъмнило, но не завари сина си вкъщи. Пък и не очакваше да го завари. Момчето скиташе до късно с другари, прибираше се само за храна и за сън и на другия ден се запътваше за училище — като гост. А често и там не отиваше. Какво не употреби тя да засегне чувството и съзнанието му — напразно! Нито сълзите ѝ го трогваха, нито майчинските съвети, нито заплахите, нито наказанията. Да, понякога го наказваше — когато беше по-малък, но сега той почти я бе надминал по ръст и такава мярка бе невъзможно повече да се прилага спрямо него.
Вдовицата се сви в един кът на бедната си квартира. Искаше да не мисли повече за сина си, да го остави да живее както си знае, пък каквото ще да става. Искаше ѝ се изобщо за нищо да не мисли, но не можеше да си наложи това. Мислите я отвлякоха назад в спомените — в деня, когато загуби мъжа си, оставил я с пеленаче на ръце — неопитна и безпомощна да се справя с живота. Когато се върна от погребението и се озова сама в къщи, стори ѝ се, че е попаднала сама в гробница. Животът ѝ се представи тогава по-тежък и от смъртта. Единствено видът на малкия ѝ син в люлчицата поддържаше ударите на сърцето ѝ и не позволяваше на жаждата за живот да пресъхне в нея. Колко надежди възгаряха в душата ѝ, когато спираше — по цели часове — поглед върху спящото дете, какви представи за бъдещето си рисуваше тя! И забравяше за нерадостната си съдба, за трудния си живот, за мъките, с които често се приобщаваше — надеждата за бъдещето я окриляше. Може да се каже, че тогава тя беше сравнително щастлива, защото предвкусваше очакваните радости!
Но сега — разбиха се всички надежди, всички възможности да преживее радост бяха изгубени. Късно се прибра синът. Майчиният гняв раздвижи кръвта в жилите ѝ — и тя застана отпреде му с непроявявана досега решителност да му наложи своята воля и да го свърне от пътя на злото.
Синът не беше виждал друг път такава острота да се излъчва от очите на майка му. Стори му се, че тя пристъпва към него с намерение да го удари, и той се спря, готов да се брани.
— Слушай! Ти трябва да разбереш най-после, че отиваш към гибел! Аз съм ти дала живот и имам право да искам да не се самопогубваш в живота! Или ще се отдадеш на труд и ще залегнеш върху уроците си, или... не се връщай повече в тази къща!
И вдовицата вдигна ръка да му посочи вратата. Предполагащ удар, синът помисли, че майчината ръка се вдига за това, и той — по-бърз и по-ловък от нея —сам вдигна ръка и тежко я стовари върху гърдите ѝ. Слабата жена политна и се строполи на пода.
Не проплака дори...
След малко събра сили и бавно стана...
Протекоха пак дните като преди. По-право — с тази промяна, че майката вече си наложи да не изисква от сина си това, към което той нямаше склонност, и остави — Бог да насочва по-нататъшните му стъпки.
Синът бе отстранен от училище и улицата го прибра по-дружелюбно. Мина по едно време някакъв цирк. През всичкото време на престоя му изключеният ученик се въртеше около него, докато подвижният и строен младеж се хареса на пътуващите артисти и те, когато си заминаха, го взеха със себе си.
Майката се примири. Може би пък в тази област да се прояви синът ѝ. Ех, и това да е попрището му — щом като ще е добро за него...
Минаха години. Животът на самотната жена протичаше все в труд. С примирение тя понасяше участта си, като сега живееше само в очакване на вест от своя син, който наистина сполучливо бе налучкал своя път. Нерядко се обаждаше той на майка си, хвалеше се от работата и от живота си — и майката беше доволна, като узнаваше това.
Плещите ѝ се прегърбиха, заснежиха се косите ѝ, бръчки по лицето ѝ се показаха — старица бе станала вече. Но в душата ѝ се бе настанило донякъде спокойствие. Успокоена беше жената, защото знаеше, че макар и далеч от нея, синът ѝ живееше добре.
Едно писмо обаче я хвърли отново в тревога. Непознат човек ѝ пишеше, по диктовка на сина ѝ, че този при падане си бил навехнал дясната ръка и сега е в болницата на лечение. Ударил се е сериозно, но опасност няма и той ще оздравее, пък макар и повече време да се лекува. Майчиният инстинкт предугади не така благоприятна развръзка. И се вдигна майката — запъти се към града, в чиято болница бе настанен синът ѝ.
Видя го — и се зарадва: какъв хубав мъж бе станал! Той лежеше в леглото и само по превързаната му ръка личеше, че е болен. С много сълзи накваси майката тази своя среща със сина си и може да се каже, че по-скоро радостта от свиждането ги беше извикала, отколкото това, че той се намира на болнично легло.
Застанала до леглото, майката не снемаше очи от сина си левент. И той я гледаше ласкаво, с обич. Сега беше друг човек, улегнал и сериозен — не непокорният и ленив младеж, какъвто се проявяваше като малък. Усмихваше ѝ се и тази усмивка говореше за доброто му самочувствие. И майката дори забрави за болката му.
Но... пак изненада. При едно от лекарските посещения се намери, че състоянието на ръката е застрашаващо. Бързо развиващ се абцес, което налагало да се отреже ръката!
Тук вече майката изпадна в ужас. Тя не можеше да си представи своя син осакатен, без дясна ръка. Мъка заседна в сърцето и на сина: отрязването на ръката му поставяше край на кариерата му. Но се помъчи да се покаже твърд и спокоен.
Майчините сълзи досегнаха дълбоко в сърцето му една струна, която сега особено чувствително отзвуча. Той гледаше тази съсухрена старица, обляна в сълзи, която в най-цветущите си дни се бе отрекла от собствен живот заради рожбата си — заради него, който в момент на безумно лекомислие и суровост можа да вдигне ръка върху ѝ и да я удари. При този спомен и неговите очи се напълниха със сълзи. Погледът му се загуби в мрежата им и пред него застана цялото минало на несметни горчивини, що той всекичасно поднасяше на тази, която му бе дала живот. В обилните му сълзи отровата на този спомен можа да се избистри и да се превърне тя в най-чисто чувство, което започна постепенно да го успокоява.
Когато пресъхна влагата по очите му, болният ги насочи пак към майка си, която не спираше да хлипа неутешимо до леглото му.
– Майко, — прошепна синът с такава ласка, че майката трепна от умиление. Нежността му още повече засили риданието ѝ. — Майко, не плачи!... Това ми го праща Бог... като наказание... Ще ми отрежат дясната ръка — тази, с която някога те ударих!... Ръка, която се вдига върху майката, изсъхва!
Старата се разтресе в неудържимо ридание. Тя обгърна поривисто превързаната ръка и започна да я обсипва с целувки и ласки.
– Милата... скъпата ръчица... Не ме е удряла тя — не, тя ме е само милвала, милвала!... Господи, вземи и двете мои ръце, но запази неговата ръка — скъпата, нежната ръчица!...
Синът напрегна сили да възпре струята, която избликна от сърцето му и понечи да се изяви като плачевен стон. Той захапа устни, стисна ги до кръв — но не издържа и сам се разтресе в ридание.

художник-Никола Маринов