Залягайте да бъдете страннолюбиви.
Рим. 12:13
Всеки да отделя, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава.
2 Кор. 9:7
Който прави добро на сиромах, дава на заем Господу, и Той ще му отплати за неговото благодеяние.
Прит. 19:17
На няколко километра от Красново, там, отдето започват склоновете на Балкана, открай време има странноприемница. Първият ѝ стопанин беше предприемчив човек, открит и сърдечен. Но свърши се земният му път и след него странноприемницата започна да се отдава на наематели.
Никой обаче от наемателите не се задържаше повече от няколко години. Опропастяваше се.
Последният наемател беше от далечен край. Мина случайно оттук, узна, че странноприемницата се дава под наем, нае я и остана.
Скъперник и зъл беше. Жена му също беше негова прилика. А това, че рядко спираха пътници в странноприемницата, още повече ги озлобяваше.
Една вечер закъснял пътник приближи странноприемницата.
— Добър вечер! — поздрави.
Кръчмарят тъкмо се канеше да затваря. Без да погледне пътника, издума:
– Закъснял си много! Затварям вече.
– Е, значи имал съм късмет, че съм сварил отворено. А за закъснението — пътят е причина. Умори ме той, не е малък. Пък и краката почнаха май да не ме слушат.
Пътникът говореше усмихнат, сне от рамо торбичката си и седна до една маса.
– А за хапване намира ли се нещо?
– Няма. Сред нощ не се яде! — грубо отвърна кръчмарят.
Гостът схвана, че заради бедната му външност е тъй нелюбезен с него, и каза:
– Но аз ще заплатя добре!
И извади една златна монета. Постави я на масата и я посочи на кръчмаря:
– Ето!
Кръчмарят ококори очи. Блясъкът на парите промени настроението му и той се разшета да носи вечеря. Дойде и жена. му и пътникът стана предмет на внимание.
След като се нахрани, посочиха му стая за нощуване — най-хубавата. Пренощува и на сутринта се накани да продължи пътя си.
Мъжът и жената го изпратиха до портите. Даде им още една златна монета и се обърна към тях:
– Искате ли, добри хора, да направим едно споразумение?
Спогледаха се съпрузите: какво ли ще иска този чудак човек?
– Кажи, може да се съгласим.
– Ето що. Знам, че край странноприемницата ви минават различни хора: и бедни, и богати. Искам да ви помоля — да не връщате никого, който подири храна и подслон при вас, бил той беден или заможен. Ако се съгласите да не вземате от никой беден нищо за нахранването и за подслоняването му, аз ще ви заплатя двойно за всеки едного...
Мъжът и жената се пак спогледаха. Погледнаха и дрехите на пътника, които не отговаряха на неговата щедрост. Не се решаваха да му дадат отговор. Мислеха.
– Виждам, че се съмнявате нещо, — каза пътникът. Смущава ви моята бедна външност. Но за да сте сигурни, че ще удържа думата си, ето ви залог!
И пътникът бръкна в торбичката си, отдето извади малко ковчеже. Подаде го на кръчмаря. Той го пое и остана изненадан от тежестта му.
— Аз знам, че вие сте честни хора, и без опасение ви поверявам това съкровище като залог. След пет години, по същото това време, ще мина и ще уредя сметките си с вас; тогава ще си взема залога. Съгласни сте, нали!
– Както кажеш! - продума сякаш несъзнателно кръчмарят, все още объркан от изненадата.
– Няма да съжалявате, бъдете сигурни! Само си дръжте бележка какво ви задлъжнявам. Сбогом, добри хора!
– Добър път! Довиждане!
Дълго гледаха след отдалечаващия се странник съпрузите кръчмари. И мислеха за него — какъв ли беше? „Добри хора“ ги нарече той при сбогуването. Добри хора! А досега те знаеха, че всички ги смятаха за зли, много зли.
Протекоха дните и нощите след това. Всякога, когато се задаваше по пътя бедно облечен пътник и кръчмарите го съзираха, те си спомняха за странния пътник и за споразумението с него.
И стана нещо чудно за всички, които минаваха по-често от тук и познаваха кръчмарите. Мъжът и жената се промениха съвършено, станаха любезни с всички, а особено внимателни и приветливи бяха към бедните пътници. Те се стараеха да им угаждат, хранеха ги обилно, приютяваха ги сърдечно и когато ги изпращаха — отказваха да приемат заплащане.
Разчу се навред. Оживи се странноприемницата и отново, след толкова много години, тя пак загъмжа от пътници, които отсядаха с особено доволство в нея и се сбогуваха с пожелание скоро пак да дойдат.
Изминаха месеци, година, две, пет.
В една късна вечер прекрачи прага на странноприемницата един прегърбен човек, с торбичка на рамо. Мъжът и жената се втурнаха да го посрещнат.
– Заповядай, старче! Отдалеко ли идваш?
Настаниха го на една маса, донесоха му ядене.
— Яж, старче, и благославяй. Дал Господ всичко у нас.
Хапна пътникът и поиска да си плати вечерята.
Кръчмарят отклони ръката му.
– Няма нужда, старче. Не мисли за плащане. Тук сиромасите не плащат!
Старецът го погледна усмихнато.
– Познаваш ли ме?
– Искам да те позная, но не мога. Като че съм те виждал някога.
Дойде и кръчмарката. И тя се загледа в усмихнатите очи на стареца.
А той зина широко и каза весело:
– Май, че ме забравихте, добри хора?
– Старче! - извикаха в един глас съпрузите. Та това си ти — странникът отпреди пет години! Колко си се променил!
– Както виждате, удържах думата си: дойдох да
уредим сметката. Уверих се сам, че и вие си удържате думата. Сега ще се разплатим.
– Остави сега това, старче! Нека да се порадваме заедно. Не беше ти тук — но ни стана близък. Защото... и ние се променихме. И ние сега не можем да те познаем!
– Така ли? Че защо?
– Ти ни направи други, старче. Господ те прати тогава да ни посочиш пътя към доволството и радостта, не ти нам дължиш, а ние сме ти длъжни. Благодарни сме ти много, много сме ти благодарни, старче.
И двамата съпрузи говореха едновременно и стискаха ръцете на пътника. По очите им дори заблестяха сълзи.
– Ти ни подтикна към добротворство. В това ние съзираме Божия награда и сме благодарни за нея. А ти... ти нищо не ни дължиш. Тебе те изпрати Господ да ни зарадваш... да ни упътиш към радостта.
Старецът гледаше с радостни очи кръчмарите.
– Аз знаех това, — продума той бавно. — Знаех, че така ще бъде. Чувах за вас, че сте скъперници и зли, но бях сигурен, че не е така. Добри хора сте вие!
– О, старче, да знаеш пък как ни подействува това
твое „добри хора“ преди пет години! Винаги си спомняхме за тебе, когато виждахме беден човек. Спомняхме си за твоето условие и за твоето „добри хора . Колко хубаво е да бъде човек добър!
– А сметката ще ми дадете ли? – попита весело пътникът.
– Донеси ковчежето, — каза кръчмарят на жена си, — а сметката... няма никаква сметка ! Тя отдавна не се води. А и водената преди — унищожихме. Но договорът ни с тебе продължава, старче: ето, идват нови сиромаси! Прощавай, че ще те оставя за малко, трябва да ги посрещна.
Кръчмарят се затича пъргаво към вратата да посреща новите свои гости. А старецът, останал сам, следеше с премрежени от радостни сълзи очи двамата гостоприемни съпрузи — и тяхното трогателно усърдие да проявяват добротворство. Той вдигна ръка и се прекръсти:
— Слава на Тебе, Господи — Ти, Който изпълваш сърцата на хората с любов и от зли ги претворяваш в добри! Благословено да бъде името Ти!
 |
| с. Красново |
Няма коментари:
Публикуване на коментар