Богат човек се има за мъдрец, обаче умен сиромах ще го изобличи.
Прит. 28:11
Както е излязъл гол из майчината си утроба, такъв си той отива, какъвто е дошъл.
Екл. 5:14
Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко ще се върне в пръстта.
Екл. 3:20
Тъй казва Господ: да се не хвали мъдър с мъдростта си, да се не хвали силен със силата си, да се не хвали богат с богатството си.
Иер. 9:23
Петър беше син на богаташ. Всичко имаше в бащиния му дом. Често той водеше вкъщи свои другари съученици — не за друго, а за да им се похвали с някои от редките ценности, които се намираха там.
– Виждаш ли тази ваза? От чисто злато е. С него човек може да те купи целия, заедно с още триста души като тебе.
Съученикът, към когото Петър отправяше тези думи, внимателно разглеждаше вазата.
– Личи, че е много стара. Антика. Рядка музейна ценност трябва да е.
– Прост си, не разбираш! — подиграваше се Петър. — Не гледай, че е стара. Не в туй е ценността ѝ. А че е
9о
от чисто злато. Виж колко тежи... А тази тук — от слонова кост е. Как мислиш: колко ли струва?
Другарят му не отговаряше, загледан в многото старинни украси.
– Хаха! — смееше се Петър. — Намерил съм тебе да питам! Какво разбираш ти от цена! Виждал ли си поне лев в ръката си?
Обидно ставаше на госта му, но той понасяше мълчаливо.
– Ами тази огърлица? Не те ли ослепява блясъкът ѝ? Най-скъпите камъни са нанизани на нея!... Какво си видял ти? Бисерите — тях няма да ти показвам. Стига ти за днес толкова. Току-виж, че си се побъркал. Друг път и по-скъпи неща ще видиш.
Такъв беше Петър. Почти всеки ден в гимназията се явяваше с нещо ново. И първата му работа беше — да се похвали на другарите си.
Надменно вадеше от джоба си нов часовник.
– О, Петре, честито! Каква марка е?
– Такава, каквато ти не си и сънувал. В България не внасят от тях — много са скъпи. А, как ти се струва: златен ли е, или имитация?
– Не разбирам.
– А пък аз разбирам. Осемнадесет каратчета злато!...
Петър трябваше да прекъсне хвалбите си, защото учителят влизаше в час. А ако се случеше да бъде вдигнат на урок — тук вече той повече от всички мълчеше. Но това никак не се отразяваше на настроението му.
— Защо ми е да знам разни там някакви ненужни неща? Какво ще ми послужат? Знаели ли са ги тези работи дядо ми и баща ми, като са натрупали толкова богатство? То ми стига за цял живот и нищо да не правя. Идвам на училище ей-тъй, да минава времето. От учението нищо и не чакам. Бащиният имот — той да е жив!
И Петър посочваше с насмешка към учителя по естествена история:
– Виж го, де! Като има знания, че главата му се е подула от тях, каква полза? Има ли нещо в джоба? По изтъркания лакът на палтото му ще познаеш!
Бащата на Петър имаше и земя — ниви, градини. Често Петър яхваше своя жребец и обхождаше, за разходка, бащиния си имот.
Минаваше той край запотените и почернели от слънцето работници, гледаше ги надменно и дори на поздравите им не отвръщаше.
– Добър ден!
— Добър я! Такъв трябва да е за вас, защото иначе — и гладни бихте стояли! — вместо поздрав отправяше Петър подигравка към работниците.
И пришпорваше коня — отминаваше с вирната глава, гордо.
Веднъж Петър мина край гробищата. Видя гробаря, застанал до един новоразкопан гроб, да разглежда внимателно един череп. Обладан от постоянното свое чувство на самодоволство, че не е принуден да върши унизителна работа като мнозина други, между които и окъсаният гробар, той му подхвърли:
– Какво си загледал черепа? Да не би да търсиш златните му зъби?
Старият гробар вдигна глава и погледна богатския син.
– Не, — каза той бавно, — гледам го и искам да узная едно: чия е била тази глава някога — на богаташ или на бедняк?
– И?
– И... нищо. Ядосвам се, че не мога да отговоря на въпроса си. От нищо по черепа не личи какъв е бил притежателят му... За съжаление, черепите и на бедните, и на богатите с нищо не се различават помежду си.
– Глупави въпроси си задаваш, старче! — каза презрително Петър и отмина. Не му се щеше да изморява ума си да разбере какво искаше да му каже старият беден гробар.
Няма коментари:
Публикуване на коментар