архимандрит Серафим
Бе ранна лятна утрина. На изток
веч почваше зората да гори.
Далечни хълмове, горички близки
събуждаха се в първите зари.
Очи след сън отваряше земята.
Отдъхнала, във мир осъмна тя.
Със кротка ласка милваше зората
пробудените храсти и цветя.
По хоризонта взе да възсиява
пожарът на изгряващия ден.
Из своя нощен отдих пръв изплава
далечен връх, от слънце озарен.
Навред, додето стигаха очите,
редуваха се ниски планини.
Там долу в гънките им под скалите
почиваха самотни долини.
В тях бродеха все още сенки тъмни.
Но горе в гълъбовий небосклон
ден пламваше. И ето че осъмна
с привет към утрото и Елеон.
По тясната пътека сред дървята
с коси разпуснати на воля, бос –
надолу слизаше из стръмнината
към Йерусалим Иисус Христос.
Денят красив изгряваше в очите Му,
загледани с тъга към сънний дол.
Във блясъка на утрото косите Му
сияеха кат златен ореол.
Йерусалим насреща още спеше...
О, тоя град със каменни гърди,
в които безсърдечие туптеше
вместо сърце! Той колко зло роди!
Пророците избиваше със камъни,
че буря бяха смелите уста,
кои бичуваха със речи пламенни
на лицемерците набожността.
Свещен град, но уви!.. Без нищо свято!
Из улици и стъгди на поток
течеше грях навред... За звънко злато
продаваха се тук и чест, и Бог!
Сред тая смрад напразни благовония
кадяха се в свещения Сион!
Напразно тънещите в беззакония
със жар вестяха Божия закон!..
Пророчества свети града не трогваха.
О, сляп бе сякаш Йерусалим!
Свещени сбъдновения не смогваха
съня му да смутят невъзмутим...
В светата нощ на новата епоха
над Витлеем изгряла бе звезда!
За нея влъхви отдалеч дойдоха.
Но кой я в Йерусалим видя?
Градът бе в сън потънал до забрава.
И в сън очи затворил, не узна,
че Слънцето на правдата изгрява
над неизкупената му злина...
И ето на, Той вече многократно
тук идваше със блага вест в уста.
Но тоя град бездушен във отплата
със злъч обсипа кроткия Христа...
Над зданията в утрината ясна
сега трептяха първите лъчи.
Христос с усмивка тъжна и прекрасна
спря над града с разплакани очи.
Защо бе Той сред Свойте еднородни?
Защо сърцето им бе камък твърд?
Та Той за тях положил би живота Си!
За тях отишъл би дори на смърт!
Нали за тях Той там сред планината
във мрака нощен водеше борби
със техния мъчител - сатаната,
за да изкупи техните съдби?!
И тая нощ бе Той прекарал в битва
страхотна със вразите на света,
и споменът за дивната молитва
по светлия Му образ затрептя!
- О, Татко Мой, да знаят любовта Ми,
обикнали те биха ощ сега!
Но тънат те в греховните измами
и в плена на безименна тъга!
Иисус се спря. С гальовен взор обгърна
в заспалий град заспалите души...
О, как желал би всички да прегърне
и всички във скръбта да утеши!
Той бе дошъл да ги издигне горе –
високо над злините и калта,
да им разкрие вечните простори,
де грей блаженството на светостта...
Защо те предпочитаха порока?
Каква наслада търсеха в това,
което прави мисълта жестока,
сърцето - грубо, пълен с мрак духа?...
Той идваше живот да им предложи.
Защо те с недоверие и злост
похулваха словата в Него Божии
и мразеха Го кат неканен Гост?
Христос замислен тръгна пак...Във храма
Той трябваше по дълг свещен и днес
на тънещите във тъма голяма,
да проповядва Божията вест.
В града малцина бяха тез, които
след Него бяха тръгнали с любов.
Равините воюваха прикрито
със неприятния Учител нов.
Туй бяха книжници и фарисеи
с набожност горда и със зли сърца.
Във мрака сред неуките евреи
те мислеха, че светят кат слънца.
Почитаха Твореца само с устни,
ала в душите им бе тъмна нощ.
И греховете си да скрият гнусни
те кичеха се с ревност и разкош.
И мразеха от дън душа Иисуса.
Той затъмнил бе техний ореол,
властта им в хорските души раздруса
и във сърцата вдигна Си престол!
Нечута заповед бе внел в закона –
да се обича грешният народ!
И на злодейци даваше заслона
под шатрата на Своята любов!
Кога Мойсей така е в древност учил?
Как тъй променя старото Христос?
Де Божията воля бе изучил,
довчера тоя дърводелец прост?
Кой власт Му даде древните порядки
да критикува с толкоз острота?
И с обещания и със надежди сладки
да прелъстява нищите в света?
Той дръзна тях, водачите, да хули
по стъгдите, сред шумния пазар!
И някои дори Го бяха чули
да казва, че бил Божий Син и Цар!
Народът сляп Го слушаше с внимание;
а Той бе богохулник според тях!
Потъпкваше свещените предания
и учеше, че туй не било грях!
За зла беда мнозина вече тичат
след Него и оставят тях сами.
След всичко туй те как да Го обичат?
Душите им до смърт Той изтоми!
Те бяха почнали да Го злословят
и примки тънички да Му кроят.
Надеждата им бе, че ще уловят
духа Му в тия примки някой път...
Над Йерусалим бе утрин ясна.
С лъчите си кат пръсти от ефир
взе да почуква слънцето безгласно
в прозорците на спящите във мир.
Дърветата си къпеха листата
във свежестта на първите лъчи.
И всеки дом, осъмнал във позлата,
след сън дълбок отваряше очи.
Започнаха иззад прозорци вече
да се показват рошави глави.
Поток от люде из града потече
и улиците спящи оживи.
Пред кръчмица една на хълма горе
тълпа се беше струпала накуп.
Минаващите любопитни хора
се питаха: "Какво ли става тук?"
Това бе кръчмицата на Ахаза.
Тук тъмни тайни скриваше нощта.
Тук сблъскваха се обич и омраза.
Тук търговия беше любовта.
Във дворчето бе глъчка невъзможна
и блъсканица обща, тъмен шум...
Тълпата вън за новини тревожна
растеше и задръсти тесний друм.
- Що станало е - питаше се всеки,
във тоя дом на песни и разгул?
Убийство? Спор ли за жените леки?
Приятелю, не си ли нещо чул?
Напразно любопитните на пръсти
повдигаха се, за да разберат
какво е там, зад тез одежди пъстри,
де всички като луди се тълпят.
Един крещеше: - Хей, вий, път сторете!
- Не може! Стойте! Ще я съдим тук!
- Сърца вий нямате ли? Я пуснете
жената бедна! - се обади друг.
- Какво? Таз грешница с очи безсрамни
да бъде пусната? Туй кой ще смей!
Да се убие трябва тук със камъни!
Така е заповядал сам Мойсей!
-Разбира се! Навън я изведете!
Прелюбодейца! Още я щадят!
Убийте я!... кънтяха гласовете
на съдниците в тоя грозен съд.
Но някой изрева: - Ръка не смейте
да дигнете на грешната жена!
Почакайте да дойдат фарисеите!
Те ще отсъдят нейната вина!
И стана всичко ясно на тълпата.
Жените шушнеха с потискан смях:
-Заловена била във тъмнината
тук на местото, при самия грях!...
Мълвата за греха се бързо пръсна,
душите любопитни с кал заля,
с ветреца тръгна, всяка порта блъсна
и в общий шум със общий грях се сля.
А жадната за зло тълпа растеше,
с наслада вмесваше се в общий спор,
да види грешницата се стремеше
и къпеше се в чуждия позор...
Не мина час, внезапно всичко стихна.
Очите се обърнаха встрани,
де слънцето изгряло се усмихна
над каменните сгради и стени.
Там важно се зададоха стареи
начело със законника Шимей.
След тях вървяха горди фарисеи –
следовници на строгия Мойсей.
- Сторете път! - извикаха слугите
и грубо втурнаха се във сганта.
С юмручна мощ разсякоха тълпите
и стигнаха до тясната врата.
Навлязоха велможите църковни
във малкия пред кръчмицата двор,
последвани от погледи греховни,
от смях и от подвиквания в хор.
А там... на плочите изобличена,
трепереща от свян, с наведен зрак,
седеше грешницата унизена,
захвърлена кат цвят, погазен с крак.
Очите на тълпата любопитна
без жал я жилеха като оси.
А тя прикриваше се беззащитна
под своите разплетени коси.
Какво, какво сега ще правят с нея?
Кат хванат звяр тя тръпнеше от страх.
Предчувствие тревожно в миг обзе я:
Ще ме убият те за моя грях!
Милост няма ли у тия хора?
Тя молеше се мълком със очи
на всички. Но срещна хлад... Отгоре
сал слънцето я милваше с лъчи.
Сърца студени - лед през люта зима!
О, колко тя се чувстваше сама!
А знаеха ли те?... Тя майка има,
която я очаква у дома!
И в миг си спомни мъничката къща:
старицата на прага там седи
и все поглежда - веч не се ли връща?
И стон задушва майчини гърди…
И после се картини заредиха
една след друга от предишни дни:
видя се тя дете - невинна, тиха,
кат крин във свойте свежи младини.
И мярна се мъжът ѝ - зъл мъчител,
и часовете зли на скръб и плач,
и после младият ѝ прелъстител,
що всякога причакваше я в здрач.
Съпругът ѝ на хищен звяр приличаше
със свойта злост, със дивия си нрав.
За нежност жадна, тя не го обичаше.
Страх бе я от юмрука му корав.
Красивий мъж с очите изумрудни
бе друго...Той ѝ носеше цветя,
шептеше ѝ тъй сладко думи чудни
и нежно я тешеше във скръбта.
Но що се случи? Тя ли бе виновна?
Страст дива, скръб ли я обезуми?
Но първата му изповед любовна
тъй изведнъж ѝ гордостта сломи.
Тя спомни си с нарастващо страдание
за първий грях, за грозната му глъб,
шума, виното, страстното желание –
в пиянство да удави свойта скръб...
И почна да греши... Така потъна
във блатото зловонно на греха.
Тя виждаше - виси над паст бездънна,
но пак не мъчеше я съвестта.
Не бе ли той виновният? Той - звяра?
За дом бе тя мечтала, за покой!
Но той подтикна я към изневяра...
А майка ѝ?!.. Ох, ужас, Боже мой!
Но всичко се загуби пак в тъмата,
и хаос почна в нея да бучи...
Защо ревеше тъй навън тълпата?
Защо я гледат тия зли очи?
Смърт, смърт ѝ готвят
с диво настървение!
Нима? - Тя скри в ръце отчаян лик.
Възбудена тълпата с нетърпение
се готвеше за кървавия миг.
А строгите законници - евреи
се съвещаваха между това.
Встрани събрани, група фарисеи
си шушнеха и клатеха глава.
- С кого е съгрешила? - завистливо
подпитваше с нечиста цел един.
- Виж колко е лицето ѝ красиво!
каза друг верен на закона син.
В очите им взе похот зла да свети.
Вълнуваха се техните гърди.
- Затуй ли сте дошли? - ги смъмра трети.
- На, вижте, как народът ни следи!
- Красавица е, но е съгрешила,
добави друг. – Внимавайте добре!
Не в строгостта ли крий се нашта сила?
Аз мисля, че тя трябва да умре!
- Мина векът на строгите закони!
обади се най-младий фарисей.
- Сал да я видеше, би бил наклонен
да я спаси от смърт и сам Мойсей!
Сред тоя спор Шимей, най-зъл от злите,
съзва ги всички и с тържествен глас
им рече: "Вий въпроса ще решите!
Но чуйте що ще посъветвам аз!
- Желая пред закона чист да бъда!
Но все пак смятам, много ще сгрешим
да я убием ние. С таз присъда
народа може би ще възмутим!
- И без това той веч не ни обича.
В жестокост може да ни обвини.
Не съм пророк да мога да предричам,
но виждам ясно злите сетнини.
- Затуй намислих ето що: да идем
ний всички с грешницата при Христа.
Той да отсъди. И тогаз ще видим
дали ще Му помогне мъдростта!
- С въпрос хаплив пред Него ще застанем
и ще си служим с тънички слова.
Ха, ха! На тясно тоз път ще Го хванем!
Какъв удобен случай е това!
- Към грешните Той милост проповядва
и те в сърцата си Му вдигат трон!
А нам Мойсей изрично заповядва
да пазим строго Божия закон!
- Ако Иисус рече да я убием,
тогава де ще Му е любовта?!
Ако рече с любов да я покрием,
ще наруши пред вси заповедта!
- И тьй и инак - ще Го обезславим!
За свойта чест така ще отмъстим
и себе си от трудност ще избавим
сами въпроса мъчен да решим.
- Съгласни ли сте с мойто предложение?
Вси слушаха с отворени уста
и неми от възторг и удивление,
забравиха дори да кажат "Да!".
Но след минута всичко се размърда:
- Отлично! Браво! Колко хитър план!
В очите злобни блесна воля твърда –
да унизят Пророка самозван!
О, те сега ще могат да Го хванат!
Кой би успял да се изплъзне тук?
Ах, тоз Шимей! Какъв хитрец е! Планът
не би могъл да го измисли друг!
Ръце се стискаха за поздравление.
Поглаждаха се къдрави бради.
Злорадство тръпно, сладостно вълнение
изпълваха разбунени гърди.
Тъй хитрите лисици в радост трепват,
щом жертвата пред себе си съзрат,
не знаейки, че скоро ще се сепнат,
когато се във примката вплетат...
- Да тръгваме! - каза Шимей студено.
- Навярно в Соломоновия храм
Христа ще найдем. Той обикновено
със простия народ беседва там.
Един равин усърден се затече
към грешницата, вцепенена в страх,
и грубо я побутна: - Ставай вече!
Сега ще види цял град твоя грях!
Тя трепна плахо. Разговора гнусен
бе чула тя... И побледня до смърт.
О, Боже мой! Нима и при Иисуса
през целий град сега ще я влекат?!
И всички минувачи ще се спират,
ще се подсмиват, ще я сочат с пръст.
Нима съдиите ѝ не разбират:
туй по-е тежко и от смърт на кръст!
- Убийте ме! Смилете се, за Бога!
простена тя, надолу свела взор.
- Ох, по-добре е да умра! Не мога
да понеса жестокия позор!
- Убийте ме! туй милост е, палачи!
Сломена, тя говореше едвам.
По дългите ѝ свилени клепачи,
надолу спуснати, прокапа срам...
Но те я бързо дръпнаха насила.
Одеждата ѝ връхна отлетя.
И полугола, в свян глава склонила,
след тях, залитайки, закрачи тя.
Тълпата пъстра с викове безсрамни
се люшна и раздвижи кат вълна.
Те всички грабнаха в ръцете камъни
и тръгнаха след грешната жена.
Във срам и със безсрамие - два гряха:
прелюбодейството - жестокостта,
разголени да се явят търчаха
пред светлий лик на чистия Христа!...
А там, пред храма, върху стъпалата
във бяла дреха - гологлав и бос –
с осанка кротка, с обич във душата
седеше и беседваше Христос.
Тълпа отпред Го бе обиколила.
Вси в Него бяха вперили очи,
защото идеше от Него сила,
и цял ликът Му грееше в лъчи.
О, колко мощни бяха Му словата!
Тъй прости като житните зрънца!
Но те, веднъж посеяни в душата,
раздвижваха коравите сърца.
Едни тук свойте съвести нечисти
умиваха с покруса и сълзи.
А други братя правеха лъчисти
от своите най-пъклени врази!
И никнеха пред всички - за почуда –
над смрадний тор на злото и греха
цветята на божественото чудо –
обнова и величие на духа!...
Веч слънцето бе доста път минало
и огън палеше с безброй ръце
навред, където беше се подало
зад зданията огненото му лице.
Но людете, за слово Божие гладни
сред зноя на разпаления ден
не мръдваха, заслушани със жадност,
в словата на Учителя смирен.
Тъй тихо бе навред около храма!
Туй сякаш нейде вън бе от света!
Във тишината носеше се само
небесний глас на кроткия Христа.
Той учеше да се обичат всички
с любов света кат братя и сестри,
на Бога да се доверят кат птички
и всеки ден да стават по-добри.
Да бъдат като Бога милосърдни,
да виждат свой във чуждото лице
и всички гонени и всички скръбни
да подслоняват в своето сърце.
Дори вразите си да не осъждат,
но да прощават чуждата вина;
да съдят себе си и да пропъждат
от своя дух жестоката злина...
И дълго тъй със думи вдъхновени
Христос като със бисерна роса
росеше Свойте тихи и смирени
апостоли на нови небеса.
Най-сетне млъкна. В храма тихо беше.
Туптяха в мир смълчаните сърца.
Над всички сякаш Ангел тих летеше
и палеше в душите кандилца...
Но изведнъж зачу се шум далече,
кат тътен на прииждащи вълни.
Усилваше се той и ето вече
нахлу и тук зад белите стени.
Очите се извърнаха нататък.
- Що става там? Въпрос бе всеки взор.
И наводни се бързо за миг кратък
с море от хора храмовият двор.
Напред равини ревностни личаха,
а между тях разголена жена
пристъпваше, подбягвайки в уплаха,
като от псета гонена сърна.
Държаха всички камъни в ръцете
и нещо викаха, но в тая глъч
оставаха невнятни гласовете
и чувстваше се само люта злъч.
Христос седеше със осанка тиха..
Кат вълци зли стремително отвред
Го придошлите в миг обиколиха,
поставяйки блудницата насред.
Настана гробна тишина. В очите
на всички любопитство взе да грей.
И неочаквано измежду първенците
излезе крачка по-напред Шимей.
- Учителю, лукаво той подхвана,
- Случайно таз нощ в кръчмица една
в прелюбодейство гнусно беше хваната
ей таз довлечена пред Теб жена.
- Мойсей такива казва да убиваме
със камъни. Тя всички възмути.
Грях би било вината ѝ да скриваме.
Тя заслужава смърт. Що казваш Ти?
Иисус мълчеше. Мигом Той погледна
с любов, в коя гореше гняв свещен,
тълпата зла, жената смъртно бледна,
Шимея, лицемерно възмутен.
Но не можа да изтърпи и сведе
надолу Своя чист, божествен взор.
О, можеше ли Светостта да гледа
срама на всички, тоя общ позор?!
Той виждаше разголени душите.
Тук всички в себе си таяха грях.
Равините "свети"и първенците
най-опетнени бяха между тях.
Да заговори ли? И да разкрие,
че туй са синове на похотта,
дошли със крясък своя грях да скрият
зад облика свещен на ревността?
Но все пак те народни са водачи!
А Той любов е, чужд на всяка мъст!
Затуй немееше, навел клепачи и
пишеше на пясъка със пръст.
Какво ли там чертаеше ръката
свещена? Тайните им грехове?
Изобличение? Или словата,
че Бог към разкаяние ги зове?
Но те, за разкаяние неспособни,
не виждаха, че ги Христос щади.
И тържествуваха ехидни, злобни,
с изпълнени от сладка мъст гърди.
Те чувствуваха, че ги тълпата гледа
и горди бяха в свойта правота!
В очите им сияеше победа
и видимо презрение към Христа.
- Защо мълчи? - попита някой гласно.
А друг един се дръзко доближи
до Господа и Го запита ясно:
- Да я убием ли?..Какво?.. Кажи!...
Но Той мълчеше все така спокойно,
потънал сякаш в друг, далечен мир.
Тогава трети викна неспокойно:
-Ответ ще ни дадеш ли най-подир?
О, фарисеи жалки, зли и глупави!
Защо с Христа се впущате в двубой?
Идете си, от срам лица прихлупили!
Не знаете ли как ви вижда Той?
Но не! Сега те смятат най-удобен
момента люто да си отмъстят!
И ето! Фарисей четвърти злобен
провиква се, и сградите кънтят:
- Не искаш ли на смърт да я осъдиш?
Нима си от Мойсея по-голям?
Ти обещал си справедлив да бъдеш!
Свидетел ни е тоя древен храм!
И пети скочи: - В планината, помниш-
Ти под открито заяви небе, -
че си дошъл закона да изпълниш,
а не да нарушиш! Не тъй ли бе?
Тълпата взе да тръпне от вълнение.
Победоносно искреха очи.
- Не знае, що да каже, без съмнение!-
се подигра Шимей. - Затуй мълчи...
Иисус повдигна взор... Очите тихи
изгледаха жестоката тълпа.
Във тишината гробна се зачуха
спокойни и отмерени слова:
- О, вий, кои се хвалите с Мойсея!
Ако сред вас един е чист - без грях,
пръв нека хвърли камък върху нея!...
И смут дълбок настана между тях...
Тълпата се стъписа вкаменена.
Кой можеше да чака тоз ответ?
А грешницата, сякаш ободрена,
се спусна към Христа и спря отпред.
Надежда смътна във страха обзе я
- Ако сред вас един е чист - без грях,
пръв нека хвърли камък срещу нея!
Та туй не бе ли камък срещу тях!...
Христос - възправен, ясен и божествен
кат Слънце в съвестите им изгря!
И... ужас! Всеки в погледа му девствен
разкрита свойта сквернота видя.
Неволно потрепериха сърцата
и гузно всяко в себе си се сви.
Тъй бухалът в лъчите на зората
със страх се в тъмната си дупка крий!
Иисус над съвестите се надвеси
и там, в потайниците на духа,
зад спуснатите доземи завеси
очите Му откриваха греха.
О, тия девствени очи, в които
излязла беше Любовта на съд!
Те виждаха в душите всичко скрито
и светеха кат ден в най-тъмний кът!
И гръм не би тъй съвестите стреснал
кат кротките Иисусови слова.
У всички смелостта във миг угасна.
Един след друг те свеждаха чела.
Най-старите отдръпнаха се тихо,
примижвайки уплашено с очи.
А младите зад тях се бързо скриха,
срамът в лицата им да не личи.
Като пчелин народът се раздвижи
и всеки почна нещо да шепти
в ухото тихичко на своя ближен,
с пръст сочейки равините "свети".
- На, вижте тоя! Блед, пък изчерви се!
Дали не тегне върху него грях?
А оня - забелязвате ли? - скри се!
Защо не хвърли камък? Що го е страх?
- Личи си, че се плашат от Пророка.
Виж как на тия белите бради
треперят! Страх ли или мъст жестока
сега изпълват техните гърди?
Ха, взеха камъните да изпущат...
Дошли да съдят други, а сами
потънали във грехове до гуша.
Но хубаво Иисус ги посрами!
- О, вижте! Този гледа да избяга!
И оня се опитва! Ето друг!
Къде? Къде? - Така ли се полага?
Защо доведохте жената тук?
Но те мълчаха жалки, посрамени
и мислеха сега туй - как
да се изхлузят някак спотаени
оттук, та да не гледат всички в тях.
Стори им се, че всички вече знаят
позора тъмен в техния живот.
Кой мислеше, че лош ще бъде краят,
че те ще паднат в клопка без изход?
Пожари във душите им горяха.
Как съжаляваха, че бяха тук!
Христос ги гледаше!.. И те в уплаха
се разотидоха един след друг.
Един Шимей остана горд в тълпите,
готов срещу Иисуса за борба.
Но буря от съмнения в гърдите
и неговата злост разколеба.
Какво да прави? Сам да се сражава?
Но ето, подкосяват се нозе!
О, съвест, млъквай! Що е туй, що става
със него? Безпокойство го обзе.
Тъй жалък бе сега видът му снажен!
Да си отиде ли?.. Какъв позор!...
Ако стои пък, може да му каже
Христос, впил в него светлия Си взор:
-Ти там, нима не си отиваш още?
О, мислиш ли, че що стори не знам
в тъмата със съседката си снощи?...
Тогаз срамът ще бъде по-голям!
Той бързо се огледа, за да види
дали другарите му го следят,
и пусна камъка и си отиде,
поел страхливо нанадолний път...
Народът също тръгна си, пропъден
от грозния камшик на съвестта.
И никой веч жената не осъди,
че страх ги бе от взора на Христа...
О, колко боязливи и безволни
направя и жестоките страхът,
че може би постъпките им долни
в борбата с другите ще се явят...
Христос самин остана със жената.
За всички фарисеи жал Му бе!
Защо не чувствуват си те вината?
Защо не видят чистото небе?
Уви, със мъст се те отдалечиха,
за нов бой гневно стискайки юмрук.
Една блудницата сломена, тиха,
с покрусено сърце остана тук.
Очите ѝ издаваха уплаха.
Тя бе грехът, Иисус - Невинността!
Два свята тук един пред друг стояха –
злочестината срещу Милостта!
Какво ще стане? Ще ли я осъди
ведно с Мойсея благият Христос?
Или греха от нея ще пропъди
и Сам ще влезе там кат светъл Гост?
Тя тръпнеше от мъка и страдание.
Стихии в нея бореха се две:
надежда светла с тъмно отчаяние,
изправени кат смъртни врагове.
Главата ѝ бучеше в болки тъпи.
В духа ѝ пламваше ту скръб, ту страх!
Да би могла духа си да окъпе
и да измий срама на всеки грях!
Тя спомни си: дете щастливо беше...
Но туй бе сън... Далеч отлитнал сън!
Когато слънцето я призовеше,
тя припкаше кат агънце навън.
Играеше с децата там, на двора,
и весело ѝ беше на сърце!
Добри към нея бяха всички хора
и милваха я с ласкави ръце.
О, как учудваше се тя тогава
с изпълнени от тих копнеж гърди
на Божията в небесата слава,
на хилядите през нощта звезди!
Светът сега бе пак тъй светъл, чуден!
Но тя видя, че в тия красоти
петно ужасно бе духът ѝ блуден!..
И в миг от себе си се отврати!
Как досега не бе това съзряла!
Как любеше се в грозния си вид!
И ето: тя в ненавист пламна цяла
към своя лих живот, в греха разбит.
Върнете се, вий спомени лъчисти
от някогашни в мир живени дни!
Кат птици долетете, мисли чисти,
и изкълвете сбраните злини!...
Тя бе като удавник, сред водите
без полза вгледан в кимащия бряг.
Една след друга по-далеч вълните
отвличаха я към бездънний мрак...
Дощя ѝ се да викне с толкоз сила,
че да отекне адский мир дълбок!
Да би могла, света би проглушила,
за да я чуе в небесата Бог!
Като че Ангели с демони хищни
се сблъскваха в разбитата ѝ гръд!
Кой би могъл потока да отприщи,
та чувствата ѝ да се прояснят?
О, адска скръб! О, мъка безутешна!
От себе си така я беше гнус!
Сега се тя почувствува по-грешна
във близостта на чистия Иисус!
Тя искаше да бяга, но без сили
стоеше прикована при Христа.
Да бяха я евреите убили,
не толкоз тежка би била смъртта!
Страните ѝ кат ален мак горяха
от огъня във нейното сърце.
Пред Чистотата тя стоеше плаха
и стенеше, навела в срам лице.
Ах, съвест, съвест! Смъртно угризение!
Тя пръв път чувствуваше тоя ад.
Но знаеше ли, че през туй мъчение
тя нова раждаше се в чуден свят?!...
Не помнеше тя вече, колко време
пред своя кротък Съдник тъй стои
скована от греховното си бреме
и мъка неизплакана в гърди.
Край нея все тъй мълчалив седеше
Христос. Тя знаеше - това бе Той,
за Който грешният народ мълвеше,
че дава на страдалците покой.
Ох, Той да я помилва сал!.. Разумна,
тя тръгнала би в нов и светъл път!
В сърцето ѝ надежда плаха лумна
и топлина заля размирната ѝ гръд.
Иисус повдигна кротък взор към нея.
А тя... не укор, обич срещна тя!
И сведе поглед. От лъч благ огреян,
духът ѝ развълнуван затрептя.
Тъй милва с поглед майката детето,
което гузно в ъгъла се крий.
И как във радост трепва му сърцето,
когато прошка в нейний лик открий!
Христос я гледаше от срам угаснала,
сломена и отречена от вси.
Той виждаше как в тая бран ужасна
тя цяла се от себе си гнуси.
Нещастието ѝ бе тъй голямо!
В духа ѝ Той надникна и разбра,
че тя се каеше... И домиля Му
и слънчев Той в съдбата ѝ изгря!
Повторно тя погледна във лицето Му
и пак не укор, пак любов откри!
И падна разтопена пред нозете Му.
Христос я с любовта Си покори!
Какво се случи тоя миг със нея?
Кой би могъл да изясни това?
Тя чувствуваше, че благодат се лее
над ниско сведената ѝ глава.
Тя тръпнеше във чувства святи, нови,
забравила позора във града.
От нея сякаш падаха окови.
Христос я пускаше на свобода!
Тя чу. Той кротко я запита: - Жено,
кажи - съдиите ти... де са те?
Осъди ли те някой?.. Най-смирено
тя отговори: - Никой, о, Христе!
- И Аз не те осъждам! Той ѝ рече...
Да вярва ли на своите уши?
Но ето - път ѝ сочи нов, далечен:
- Върви!.. И повече недей греши!..
И тръгна тя.. Душата ѝ бе бяла.
О, как Христос я в миг преобрази!
На нов живот зората бе изгряла
в брилянтите на нейните сълзи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар